Божидар Божилов и поезията на надеждата

Иван ГРАНИТСКИ

Втората половина на XX век роди не само дузина забележителни поети, белетристи и критици, без които не можем да си представим историята на новата българска литература, но излъчи ярки и неординарни характери и артистични натури. Сред тях без съмнение е Божидар Божилов. Той беше изтъкан от противоречия, но и зареден с остроумие, рядко чувство за хумор и за провокиране на комично-шаржови ситуации, блестящ литератор, реализирал се в много литературни жанрове по категоричен начин. 

Божидар Божилов вярваше, че истинската поезия е способна да спаси човека от атаките на бездуховността и отчуждението, на резигнацията и разрушителния скепсис. Тя показва пътя на съвременника към неговата социална и индивидуална хармония, приближава го до жадувания образ на истината и красотата. 

Няколко десетилетия не пресъхват изворите на емоционалния и романтичен патос на Божидар Божилов. Изпод неговото перо излизат десетки стихосбирки, пиеси, прозаични книги, творби за деца - продуктивност, на която би могло да се завиди. 

Поетическото развитие на Божидар Божилов е доста сложно и противоречиво. От книгата си "Стихотворения" (1948), която съдържа първите му зрели и носещи печата на оригиналното поетическо мислене стихове, до "Кентски шестстишия и други стихове" (1981) е изминат дълъг път на търсене истината за човека и света, в който той живее. Всяко стихотворение като че ли е доближавало поета до събирателния образ на истината, но никога тя не е била разкривана изцяло. Човекът си е оставал тайна. И ето тук се сблъскваме с парадокса в поезията на Божидар Божилов - по своята най-дълбока и съкровена поетическа природа той е лирик, а стиховете му много често са изпълнени с драматично напрежение, с резки колизии и конфликти. Защо? Отговорът на тоя въпрос се крие в противоречивостта на човешкото битие, в противоречивостта на света. Лирикът иска да пресъздаде поетически тайната, наречена човек. Но човекът никога не е един и същ, доброто не може да се разбере без злото, любовта не може да се възприеме без омразата, животът не може да се изтълкува без смъртта. Така поетът, който иска да пише за нежността на влюбените, за неуловимата ефирност на вятъра, за ликуващото великолепие на природата, е принуден да приеме в своето творчество и драматичния, даже трагичен нюанс. 

Какво ли няма да открием в лирическите книги на Божидар Божилов - от острополитическото, нерядко даже декларативно изведено внушение до импресионистичната картина, от пределно конкретното, предметно изображение до прекалено абстрактната, достигаща до енигматичност, поетическа визия. А между това десетки и десетки настроения, състояния, емоции, които припламват и угасват между хората.

Несъмнено обаче едно нещо привлича най-силно поетическото внимание на Божидар Божилов. Това е темата за любовта, възприемана, разбира се, в необозримото й великолепие от нюанси и оттенъци. Може би преди всичко той разбира любовта като истина. Поезията трябва да подготви любовта на човека към истината, тя трябва да изобрази света не само такъв, какъвто е, но и да го покаже такъв, какъвто трябва да бъде. С една дума - внушава ни поетът, - поезията е в състояние да промени света в представите на отделния човек, както и чрез любовта отделният човек трябва да променя света.

Освен истина любовта е и хармония. Според поета тя е способна да възстанови нарушеното душевно равновесие на човека, да го изправи пред образа на красотата. 

За Божидар Божилов поезията е преди всичко надежда. Надежда, че човекът ще открие истинския път към хармонията и красотата, че ще се прероди поетически пред лицето на истината.