ЦВЕТНИТЕ ФИЛОСОФСКИ ПОСЛАНИЯ НА ДАРИНА ЯНЕВА

Проф. Христо МАНОЛАКЕВ

Предизвикателствата постепенно са се превърнали в несъзнаваната метафора на тази изложба. Тя е уредена в централното фоайе на градската галерия в Казанлък. Мястото на експозицията се нуждае от конкретизиране, доколкото тя по-скоро усвоява вътрешните обеми на стълбищното пространство в движението към първия етаж на сградата. А разположението на картините, както ще видим, има своето отношение към възможността за тяхното осмисляне.

Единадесет огромни пастела (100х230 и 130х170) са поставени в специално изготвени паспарту, с които всяка от картините достига до грамадните размери 250х200 см. Внушителни цветни петна, приковаващи сетивата още с влизането от входа и погледът инстинктивно повлича към тях. Отдалече веднага се разпознават характерните за пастелната живопис на Дарина Янева знаци: мелове, море, скали, дървета - все мотиви, разработвани от нея с различна интензивност през годините. А в допълнение и емблемната за пастелното й изкуство стилистика на нежните и топли колоритни преходи, едновременно заслепяващи ни с искрящите взривове на жълто, червено и оранж, но и смълчаващи с един приглушен монохромен отказ от "цветна" провокация към зрителя.
И все пак. Постепенно осъзнаваме, че началното впечатление за познато, най-вече като тематика, е подвеждащо. Едновременно са, но и не са познатите ни отпреди тематични цикли. До момента пейзажите й бяха национално конкретизирани. Тя рисуваше меловете край Мелник и морето на Каварна, парковете на Париж и Живерни (Франция), на Пекин (Китай), на Стон и Пореч (Хърватска), на Ню Лондон (САЩ). Във всяка от срещите си с местната природа Дарина се стремеше да поднесе на зрителя онова усещане за локалност, което придава на предпочетения от твореца къс природа излъчване на необичайност и уникалност. А сега уж знаците са същите, но са вплетени в друг сюжет. Преди тя пресъздаваше емоциите си от срещата с природата. Сега единадесетте пастела разказват свой цялостен разказ за преживяването на природата като път към хармония и духовно просветление.
Предизвикателството на първо място е било към директора на галерията, д-р Пламен Петров, млад и модерно мислещ изкуствовед, съгласил се да приеме експеримента с тези необичайни за традициите на пастелната живопис размери и обеми на творбите.

След това то естествено е и за Автора. Ако за досегашните изложби мотивиращата амбиция е била преди всичко да се подготвят картините, тук, обратно, началният замисъл започва да се изпълва със съдържание едва след срещата с пространството на залата. То подсказва варианти за отделни творби, дори и като тяхно разположение в различните нива на интериора; конципира и символиката на стълбището с движението напред и нагоре като част от цялостния разказ на картините.
Но проектът е бил предизвикателство и за Твореца. В развитието си до момента, включително и като техника на изпълнение, Дарина Янева се превърна в един от респектиращите майстори на пастела у нас. Само че, дори и по формалните си характеристики, предходните й формати изглеждат направо камерни с мащабните обеми на настоящата изложба. Реален е бил рискът подбраните мотиви да потънат в тях, т.е. сюжетният детайл да се окаже потиснат, десемантизиран, от колорита. И в крайна сметка да няма разказ. Изложбата е предизвикателство и за зрителя. Вместо бавното и спокойно движение пред наредени на височината на очите платна, тук той е заставен от параметрите на пространството и да се връща обратно долу във фоайето, за да осъзнае, че отделната работа е част от цялостния ансамбъл не по колоритните си решения, а през смисловите взаимовръзки между мотиви и знаци на съседни картини, т.е. той трябва да долови смисловата връзка, превръщаща в цялостен текст единадестте отделни творби.
И така, с юбилейната си изложба Дарина Янева иска да ни сподели своята истина за тайнството да преживяваш пейзажа. Че има покана за разказ, подсказват дългите описателни заглавия, стегнато анотиращи в значенията на своеобразно "хайку" съответния сюжет, в който предстои да навлезем. На места се е получила, в други случаи не особено; има езикова тромавост и дразнещи повторения в изказа. Но пък е несъмнен "източният" подтекст като предхождаща философска нагласа, с помощта на която трябва да "четем" тези картини, т.е. едновременно да гледаме, но и да съзерцаваме, да наблюдаваме, но и да мислим, да се  наслаждаваме, но и да разсъждаваме... за отправеното послание.
Влизаме в този разказ през "Обичам да гледам как светлината се пръска над градината и я променя", творба, разположена едновременно по плоскостта на фоайето, но и "върху" началните стъпала на стълбата. Само в тази първа картина обектите (дърво, храсти, кипариси) са лишени от разграничаващи ги контури. Особена изобразителна граница в цялостния семиозис на разработения от авторката "текст" на изложбата. Защото в тази откриваща творба "пейзажът" повече не илюстрира срещата с географски конкретна природа, а срещу нормата на жанровото гледане налага свободата да възприемаш природата като енергия. Може би е рано сутринта, попадаме в някакъв завихрен свят от динамично редуващи се/сплитащи се светлини, силуети, сенки. Невъзможно е да се определи границата между "земя" и "небе", липсва хоризонт, който да ни позиционира. Но в това е и смисълът - да бъдем подети от завихрянето и да преминем там някъде отвъд.

В това друго място, извисено над всичко, попадаме чрез четири картини, разработващи еднотипен мотив - отправяне към хоризонта: "Ела с мен до хоризонта да протегнем ръка и да докоснем синевата", "Ела с мен до хоризонта да обхванем с поглед гънките на склоновете", "Ела с мен до хоризонта", "Ела с мен до хоризонта да стигнем върховете". Едно ново и непознато състояние на среща с природата. Уж сме в, до, редом, около меловете, но и сме ги изоставили. Те вече са бегли ориентири на отминалото. За "цвят", за "колоритни преходи", за "обеми", за "перспектива" тук окото не мисли, те идват от самосебе си. Цветната феерия ни е издигнала над "обектите". Не е ясно дали летим или странно сме се отпуснали над земята. Но сме сред спокойствието на безвремието, преродени от видението на хоризонта. Това необичайно емоционално усещане е нов момент в живописта на Дарина Янева - нежно изтеглени дълги хоризонти, внушаващи възторг, радост, щастие от нахлуването в безграничното безкоординатно пространство. В това за авторката е откровението от пребиваването сред природата - да чуе шепота на хоризонта, към който със смирение тя ни повежда.
Търсенето на съкровеното е завършило. Светлина и спокойствие ни обгръщат, за да ни убедят колко важен е за нея този наситен цветен разговор с природата. А не сме забелязали, че сме се изкачили с още няколко стъпала нагоре, за да се залутаме из лабиринта на някаква непроходима гора - "Да се изгубиш в гората и да продължиш да търсиш пътя, който сам те намира", "Намери ли те пътят, светлината те облива". Далечен отзвук от цикъла "Градини", но познатият знак пак насочва към ново съдържание. Други са основните мотиви тук, път и светлина. Спуснали сме се обратно надолу, започнало е връщането ни назад. Защо обаче трябва да пресичаме гората? Всъщност тук тя е алегория на мъдростта - бавно се движим в търсене на пътя. Ала ще го открием, едва когато осъзнаем, че не ние се движим, а ни води светлината, която ще ни отведе към пътя, когато тя се увери, че сме осъзнали преживените откровения с природата. И сме се смирили.
Смирението, тъкмо това е централният мотив на деветата картина, "И ще премине тази нощ в тишина". Стълбата е завършила. Но миг преди да стъпим сигурно на площадката на първия етаж, трябва да се потопим в тишината на морската вода. Нощ е. Кръговратът на хронотопа е завършен. Това е тъмна картина. В нея присъствието на формите трудно се разграничава. Което подсказва идеята за композиционното й уравновесяване с началната творба. Разрешено ни е да се завърнем обратно след ритуалното пречистване в случилото се съпреживяване на хармонията. Дали сме докоснати от просветлението? Повярвали ли сме, че то се е състояло, или е било само мираж...
Все си мисля, че финалът на изложбата би следвало да е със следващата, десетата поред, творба - "Сънуван пейзаж със зеления мост". Та какъв би могъл да бъде сънят, след всичко до тук, освен този нереален "зелен мост", едновременно и потвърждаващ цялата абсурдност, невъзможност, несъстоялост се на преживяното, но и подканящ ни да повярваме, че то е било. И че е възможно да стигнем там, ако все пак се изкушим да тръгнем по него. Ноктюрно за един зелен мост. Това е мечтата на Дарина по финеса на мистичните японски градини, сред които винаги се появява загадъчен мост. Да й пожелаем все някога да достигне до своя "зелен мост" и да ни докосне до тайните му.
Разказът й обаче приключва с картината "Ветровете, които търсят пролука и в най-здравата преграда". Тук вече амбивалентност на знака няма. Това са меловете такива, каквито ги знаем от предишния цикъл - непоклатими с мощната си твърд, издигащи се нагоре, безпощадно затулващи и небе, и хоризонт. Завесата пред светлината се е спуснала. Вече сме отново "тук", сред узнаваемата наша драматично-мрачна реалност, тежка и потискаща като мрачната атмосфера на тази последна творба. И само внезапно прокрадналият се оранжев лъч в долния десен ъгъл озарява сумрака с надеждата, че ако пътуването наистина се е случило, то и вярата винаги ще ни съпровожда в нашия път, дори и в най-мрачната и непроходима планина.
Признавам си, че след първите "Мелове", от далечната 1994 г., които поразяваха с езическата стихия на смелите си цветови решения, сега отново съм впечатлен от изобразителната сила на пастелите на Дарина Янева. Не че последвалите след "Мелове"-те други изложби не са били силни и завладяващи. Не. Те просто закръгляха и утвърждаваха наложилото се впечатление за мощта на ярък декоративен талант. След преживения концептуален разказ на настоящата изложба той вече покорява и с драматичната изразителност на своите прочувствени цветни философски послания.

"Споделено тайнство" - юбилейна изложба на Дарина Янева, пастел. Художествена галерия, гр. Казанлък, 18 май - 6 октомври 2024 г.