Апостол - Незабравимият

Олга МАРКОВА, доктор на кинознанието 

Личният съкровен спомен изглежда е последното достойно сбогуване с човека, за когото си бил убеден, че е безсмъртен. Той не може да те напусне, дори когато губиш понякога самия себе си в задъханото ежедневие. Над него няма власт нито Интернет, нито чуждото мнение. Човешкият досег, интимното състрадание и съпричастие не са по силите и на най-съвършения робот. Така че именно в тях трябва по-често да се взираме, за да търсим измеренията на моралните стойности в настоящето...

Годината е 1970-а, когато вече трето десетилетие Апостол Карамитев е на върха на актьорската си кариера. Неговият лик ни дебне отвсякъде: и от театралните, и от филмовите афиши, и от ефира, и от телевизионния екран.  Място на действието: пред живописната Руска черква. Запъхтян, задъхан, както го помня във всекидневието, прегърнал огромен букет от безкрайните си почитатели след някакъв рецитал, той пресича бул. "Руски" и се запътва към мен. Спирам и след минута в ръцете ми се оказва този незаслужен от мен чужд подарък с неизмерима стойност. Дори на сватбата си не съм виждала толкова много изящни цветя. Бързащ за запис в Радио София, Апостол безмълвно се отдалечава, продължавайки да ме гледа с доброжелателните си очи. А аз оставам няколко минути, стъписана, в неловко мълчание. Влизам в черквата и поставям част от букета пред олтара...

През целия си живот неуморният творец бе твърде зает, за да намери време да се зарадва на успеха, на славата си. Струва ми се, че дори не забелязваше нейния ореол. Беше достатъчно критичен и към себе си, и към колегите. "Това, което сме взели от хората, трябва да им го върнем" - бе неписаният девиз в неговото творчество. Не съм чула една клюка нито за личния му живот, нито за тези, с които работеше. Някаква невидима светлина, романтична приповдигнатост озаряваха присъствието му, което навсякъде бе осезателно. Често повтаряше: "Животът трябва да се изживее достойно и по човешки." Но неговият трая само половин век. Творчески зрял, не стигна до възрастта на творческата зрялост. Сякаш бог чу желанието му да умре "млад, красив и весел...". Винаги пръв се появяваше на репетиция или на часове в Театралната академия, където преподаваше, и последен си тръгваше. 

За колегите и за студентите той бе безспорен авторитет

емблема на професията и същевременно - изключително добронамерен приятел, чието слово не подлежи на съмнение. За нито един от създадените от него образи не бихме помислили: актьорът би могъл повече. Още в третия игрален филм на социалистическата кинематография "Утро над родината" (1951), по сценарий на Камен Калчев, който чрез младежки съдби и преживявания ни пренася в епохалния сблъсък между новото и старото, режисьорите Антон Маринович и Стефан Сърчаджиев съзират неговия актьорски потенциал за проникване в душевността на подрастващата генерация. Едно след друго се зареждат участията му в "Наша земя" на същите режисьори, по сц. на Анжел Вагенщайн и Хаим Оливер; "Под игото" (и двата - 1952 г.) на Дако Даковски, по едноименния роман на Иван Вазов; "Песен за човека" (1953) на Борислав Шаралиев, по сц. на Христо Ганев; "Героите на Шипка" (1954) на Сергей Василев; романтичната комедия "Това се случи на улицата" (1955) на Янко Янков, по сц. на Павел Вежинов. Там му поверяват главната роля на очарователния шофьор Мишо, последвана от ролята на Ферхад в българо-чехословашката продукция "Легенда за любовта" (1957) на режисьора Вацлав Кръшка по сц. на Назъм Хикмет, в партньорство с Емилия Радева; на Страхил в "Хайдушка клетва" (1958) на Петър Б. Василев, по новелата "Хайдутин майка не храни" на Орлин Василев, където му партнира Гинка Станчева (Ивана); на Радосвет в популярната комедия "Любимец 13" (същата година), отново с Гинка Станчева (Елена), на Владимир Янчев; на Стефо в "Двама под небето" (1962) на Борислав Шаралиев, по сц. на Анжел Вагенщайн; на Апостол, лазещ виртуозно по покрива, за да хване летящата хартия, в комедията "Специалист по всичко" (1962) на Петър Б. Василев, по сц. на Павел Вежинов, в уникален дует пак с Г. Станчева (Нели 1); вуйчото на Ваньо в любимата ми семейна драма "Рицар без броня" (1966) на Борислав Шаралиев, по сц. на Валери Петров; инспектор Дамянов в съвместната продукция на Западен Берлин и България "Малки тайни" (1968) на Волфганг Щауте, с композитор Милчо Левиев; на учения Петър Александров в пророческата психологическа драма "Бялата стая" (1968) на Методи Андонов, по сц. на Богомил Райнов, създаден по повестта му "Пътища за никъде". Този образ, почти биографичен за самия актьор, се оказва творчески връх в кариерата му. Последната негова роля, и то главната - на Царя в "Сватбите на Йоан Асен" на Вили Цанков от 1975 г., по сц. на Евгени Константинов, за жалост, се оказва лебедовата му песен. Тя е довършена от Коста Цонев. В трактовката на този образ е налице едно почти класическо съчетание на историческата достоверност с форми, характерни за трагедийния жанр. 

Духовният мисионер на съдбата (на старогръцки името "апостолос" означава пратеник) със своите 50-ина роли в театъра и 20 в киното 

отправя неповторими, дълбоко лично преживени послания към зрителите, които му отвръщат с вечна преданост

Отлично помня какъв проблем беше да си намериш билет за много от спектаклите в Народния театър "Иван Вазов" с негово участие: Ромео в "Ромео и Жулиета" (1954), в партньорство с Маргарита Дупаринова; Маркиз Поза в "Дон Карлос" (1955) на Шилер; Сергей Чагин в "Майка на своите деца" (1956) на Ал. Афиногенов; Гуидо Феранти в "Херцогинята от Падуа" (1957) на Оскар Уайлд; Вестител в "Антигона" (1958) на Софокъл; барон Пертус в "Седем вика в океана" (1959) на Ал. Касона; Глумов в "И най-мъдрият си е малко прост" (1961) на Островски; Биф в "Смъртта на търговския пътник" (1964) на Артър Милър; Стретън в "Добрата стара Англия" на С. Моъм; Джери Райън в "Двама на люлката" (1965) на У. Гибсън; Джо в "Мигове от живота" (1966) на У. Сароян; граф Лестър в "Мария Стюарт" (1970) на Шилер; Николай Коперник в "Краят на книга шеста" (1971) на Й. Брошкевич и Пьотр в "Еснафи" (1971) на Горки... В моето съзнание гравиран остава сложният многопластов образ на Хенрих Четвърти в едноименната пиеса на Луиджи Пирандело, който Апостол изгради през 1970-а на Камерна сцена. Там всяко трепване, всяка мимика, всяко дихание се виждаше сякаш под лупа. Етюд за актьорска виртуозност. Сякаш бе роден, за да интерпретира класически репертоар. Неслучайно тази сцена, на която той изгради и незабравимите образи на Иванов в "Амазонката" от Богомил Райнов и на Виктор Франц в "Цената" от Артър Милър две години по-рано, бе кръстена на негово име. 

Сякаш бе роден да интерпретира класически репертоар...

Ще си позволя да споделя още един, значително по-неизвестен щрих от многостранното дарование на Апостол Карамитев: неговата изключителна пластичност и музикална култура, които той изяви с яркото си очарование и усърдие в почти забравената постановка на Виктор Марков "Дяволската мелница", по едноименната алегорична приказка на чешкия писател, драматург и политик Ян Дрда, на Голяма сцена в Народния театър. Партнираше му великият Константин Кисимов. Рядко сме били свидетели на толкова дълго нестихващи аплодисменти. Същият феномен в претъпкана зала от две хиляди души споходи актьора и след премиерата на първото професионално вариете у нас "Ревю на 33 оборота" (1962), изобилстващо с драматургически находки и остроумие, дело на същия режисьор, който е основоположник на този жанр у нас. Той бе създал звезден екип: балетмайстор - Богдан Ковачев, художник - Жак Авдала, композитори - Борис Карадимчев и Иван Стайков, както и легендарният "Джаз на оптимистите" с диригент Божидар Секиларов. Сред този екип грееше изпълнението на Апостол Карамитев, на когото бе поверена главната роля - на Конферансието, което не напускаше сцената. Никога дотогава не бихме могли да си представим как той умее да пее и да танцува. В такава светлина не го познавахме. Явно тази роля, движеща основната тема за Любовта през вековете,  бе откритие и за самия него. И той я изигра крилато и изобретателно. Тук сред партньорите му бяха изтъкнати актьори като Георги Черкелов, Леда Тасева, Анани Явашев, Лора Керанова, Хиндо Касимов и... започващият тогава кариерата си Емил Димитров!

Каквото и да се опитваме да пишем за Апостола на българския театър и кино, все не е достатъчно. За него като че ли всичко се знае и всички не могат да го прежалят. Мястото на популярното жълто четиво в съвременния печат завинаги е заличено от мащабите на гения, чиито измерения са във Вечността.