Американо-българските битки по границата ни след 1944-та

Тази година, на 23 юли, се случи нещо съвсем неочаквано за времето, в което живеем. В двора на старото училище на санданското село Ново Ходжово кметът на град Сандански Атанас Стоянов откри паметник на един от героите на граничните ни войски - лейтенант Иван Батьов Иванов. Той е командир на тамошната застава и е убит от прехвърлен през гръцката граница бандит, или както сега биха го нарекли, борец за свобода.

Не за пръв път ви предлагам текстове, които надникват в една доста премълчавана и изопачавана страница от новата ни българска история. Става дума за съпротивата у нас срещу победата на 9 септември 1944 г. А тя започва още на самия Първи ден. Но за това и дума не се обелва днес, защото противоречи на версията за кръвожадността на българските комуняги и на червените щикове, както и на тази за невинността на "жертвите" на комунизма. По-късно започва и една по-друга съпротива - според някои е народна, участниците в нея са наречени "горяни", но един техен "колега по оръжие" - шефът на легиона Иван Дочев, който е доста компетентен в тази сфера, ги определя в мемоарите си като диверсанти. 

Днес ви предлагаме спомени и документи на Борислав Иванов, един неуловим диверсант, пардон, борец за свобода. От Неврокоп е, днес Гоце Делчев. Свързан е с младежките структури на михайловистката ВМРО, за него Иван Михайлов е божество. След подвизите си на българо-гръцката граница Борислав става негов секретар и дълги години му помага в писането на мемоарите му. Но между двамата по-късно изригва неистова омраза.

Борислав Иванов

За кой ли път и в спомените на Борислав Иванов се изнасят данни за ролята на американските спецслужби, които по онова време организират и финансират нападения в България. Някои от ръководителите им са доста известни по цял свят с уменията си в областта на герилата. Те изпращат въоръжени до зъби банди в България. Загиват десетки граничари и мирни люде. На други, които те смятат за предатели, тъй като са се разкаяли, по стара привичка им режат главите и ги слагат на публични места, с гарнитура от антикомунистически позиви, разбира се. И друга отговорност, освен американската, тегне над граничните кръвопролития - на наемниците, на Ванче Михайлов, на гръцките, турските и югославските спецслужби - за което никой сега не иска да си спомни дори, камо ли да спретне нещо като публично разкаяние и извинение. 

А социалистическа България си позволява нечувана дързост и храброст - изгонва през 1950 г. американския посланик в България Доналд Р. Хийт и скъсва дипломатическите си отношения с янките за цели десет години (виж тук). Ех, радост велика!

Из "Свободата има своя цена", спомени, Борислав Иванов, изд. "Семарш", 2012 г.

По същото време (есента на 1944 г.) - в манастирчето ("Света Богородица живоприемний източник" - б. Хр.Г.) край Неврокоп се бе появила една група нелегални, дошли от Македония, където пък били пристигнали със самолет от Виена. Водачът на групата княз Черказки, руски емигрант, който преди войната е идвал по тези места, скоро след пристигането си бе заминал за София и там бе заловен.

В манастирчето бе настанено временно след оттеглянето му от Южна Македония семейството на моя съученик Никола Хрисимов, с когото бяхме заедно школници в казармата... От останалите четирима души там двама бяха българи, а двама (телеграфисти) от Азърбейджан, дезертирали от Съветската армия. Те бяха пратени, защото се било очаквало, че ще се дойде до сепаративен мир на Германия със западните сили, та ще се предприеме обща офанзива на изток. По радиото би могло да се поддържа връзка и по-късно - през пролетта - да се изисква пращането на военни материали, когато се е очаквало почването на офанзивата. Двамата българи бяха студенти във Виена. Единият от тях бе от Сливен, а другият - от Добрич.

Срещнахме двамата българи и с тях се договорихме да ги снабдим с документи, че са войници от 39-и полк и да си заминат по родните места. А за двамата азърбейджанци уредихме да бъдат настанени в едно от планинските села да прекарат зимата. Всичко бе уредено и оставяше да се видят отново и да се дадат необходимите документи и нареди останалото.

Случи се нещо, което обърка плановете и причини смъртта на няколко милиционери. Някой човек от с. Делчево се бе усъмнил в тази група и бе съобщил на милицията. На 20 ноември шестима милиционери бяха изпратени да проверят и евентуално да ги арестуват. Но когато няколкото милиционери се приближили до стаята, открит бил огън. Трима падат убити (Лазар Рашев, Борис Ралев, Манол Чолев - б. Хр.Г.); един, който е бил на пост, е ранен, а шестият успял да дотича до града да съобщи за станалото. Официалното съобщение на властта бе, че те са били заградени и избити, но по всичко личи, че те успяха да избягат, евентуално на юг към Гърция, където изчезнаха...

На 24 април 1948 г. - точно преди 40 години - напуснах родния си дом в Неврокоп, България, за да не го видя вече никога...

Естествено, ние бяхме готови за евентуално сражение. Ангел имаше хубава пушка, а останалите трима имахме пистолети, а и достатъчно бомби. Рано сутринта преминахме границата... В Солун лагерът беше в едно високо здание на петия или шестия етаж. Там намерихме няколко други бежанци от Неврокоп, единият от които беше гръцки агент...

След кратък престой в този лагер ние бяхме натоварени на един параход и след една нощ пътуване пристигнахме в Пирея, откъдето с камиони ни отнесоха в лагера Лаврион, където най-после намерихме доста наши приятели... Условията в лагера бяха много тежки...

При това отчайващо положение и липса на каквито и да било надежди за подобряване един ден към края на месец май 1948 г. с Ангел Ангелов бяхме извикани в една канцелария на администрацията на лагера. Там ни представиха двама души - единият бе Доналд Фрийр от американската легация, а другият бе Гоцис, началникът на отдела за чужденците в Министерството на вътрешните работи... 

След това г. Фрийр ни запита дали бихме били съгласни да отидем нелегално в България през границата, за да доведем някои български патриоти, без да каже имената им. Каза ни, че те са изложени на опасност и затова се нуждаят от помощ. На това отговорих, че ни е необходимо да помислим поне няколко часа, защото една такава акция няма да е лесна...

Прибрахме се в лагера и веднага уредихме да се срещнем няколко души и разисквахме направеното ни предложение. В разговорите вземаха участие освен нас двамата, Антон П. Николов, Михаил Григоров и Пандо Младенов. Разменихме мисли надълго и преоблада единодушно мнението, че трябва да приемем... Ако не друго, поне с това ще установим връзка с Американската легация и за в бъдеще ще можем да разчитаме на някаква помощ и покровителство...

Спахме през нощта в легацията на походни легла и на другия ден със самолет отлетяхме за Драма. Там ни чакаше една военна кола, с която отпътувахме до с. Везме, откъдето трябваше да минем границата... Едвам минахме границата и стигнахме в Стъргач... Не си спомням дали бе една или две нощи по-късно, Спас дойде с Шабан и с останалите наши приятели, но дойдоха и братята Иван и Любен Белухови, които бяха племенници на Спас от брат. Те са се случили в Неврокоп и са търсели начин да избягат, та за тях това бе добър случай...

Снабдихме се с достатъчно храна и сега 9 души, потеглихме към границата, източно от върховете около Ореляк, южната част на Папаз чаир... За три нощи бяхме вече преминали границата...

Скоро след пристигането ни дойде с американците директорът на полицията Понополус с някои свои колеги... Още докато бяхме в хотела, американецът Дрисколд, който ни бе представен на летището, започна да ни разпитва чрез един преводач грък, който - както ни се каза - бил говорител на Радио Атина на български език...

В средата на август дойде Доналд Юинг, с когото се поддържаше връзка в София и който бе изгонен от българското правителство, след като бяха подслушвали телефона му и арестували няколко наши хора. Това бе друга наивност - да се правят срещи и уговорки по телефона в комунистическа столица!

... Юинг бе много приятен човек, но наред с това той познаваше доста добре положението на Балканите, защото бе живял години наред в България като учител в американския колеж. С него прекарахме в разговори около една седмица. От този момент не го видяхме повече, макар да научихме по-късно, че е в Атина. Те поискаха подробности по нашето движение и организация и макар да е против принципите ни да правим това, дадохме някои сведения и някои имена на хора - един-двама от околия... Нека подчертая тук, че при всички разговори абсолютно никъде не се спомена от американците за каквото и да било разузнаване, говореше се само за евентуално организиране на съпротива против комунистическите власти в България и Югославия - в частите на Македония, естествено след установяване на връзка с Иван Михайлов, което също така се подчертаваше от нас...

През цялото време, докато работехме с представители на Съединените щати, аз не можех да разбера една проста истина - нямаше ли тази голяма държава хора, които да познават положението на Балканите, та на група, която бе част от македонското освободително движение, бяха оставили сърби - американци да се занимават с нея. Не можеха ли да намерят други по-подходящи хора. Нашето търпение бе наистина голямо и все се надявахме, че някой ден ще проумеят и нещата ще се оправят.

Заслужава да се спомене, че някои от тези хора се грижеха да злоупотребяват с пари по всякакъв възможен начин. Спомням си лицето Джон Касунич... В случаите, когато отивахме през границата, подписвах разписки за получените суми, обикновено в златни лири, но при повечето случаи по-голямата част от сумите ги връщахме, като се прибирахме обратно, но разписките не се поправяха...

През есента на 1948 г. американците поискаха от всеки от нас саморъчно да напише кратки биографични бележки - очевидно това го искаха за архивите си. 

През лятото на 1950 г. пак направиха снимки от всички и вземаха отпечатъци от пръстите. Като си помисли човек за тези неща, не може да мисли другояче, освен, че има работа с деца или невежи хора, що се отнася до конспирация, да не кажем пък за човешко достойнство...

На 9 април със самолет заминахме за летището, което е между Кавала и Драма. И оттам с военна кола се упътихме за Везме, като същата вече преминахме границата...

При тръгването си за България на 8 май самолетът отлетя от летището на Атина на път за Кавала. Самолетът бе този, който се използваше от генерал Джеймс Ван Флийт, който бе шеф на американската военна мисия в Гърция през периода 1948 до 1950 г. В самолета пътуваше и американецът, с когото напоследък поддържахме връзка и когото тогава знаехме само с името Джон. Той носеше пистолет и бе много ентусиазиран...

Генерал Ван Флийт след това - от 1951 до 1953 г. бе командващ войските на ООН в Корея, а между 1961 - 1962 г. бе съветник на държавния секретар на американската армия по водене на герила...

На смрачаване продължихме пътя си и едва минали малко разстояние, от една височина над пътя се чу предупреждение да спрем. Вместо това ние залегнахме и веднага чухме пушечни изстрели по наша посока. Спас не залегна веднага, а изтича десетина метра пред мен, за да заеме по-добра позиция, и веднага откри огън с автомата си. Същото направи и Кехайов, който с Политов бяха на около 30 метра зад нас... След кратка престрелка казах на Спас, че е добре вече да се оттеглим и продължим пътя си...

Районен съд Гоце Делчев

Бюро за съдимост 

№2830, 15.11.1993 г.

Свидетелство за съдимост 

Гоцеделчевският районен съд удостоверява, че от справката, направена в бюрото за съдимост, се оказа, че Борислав Атанасов Иванов, роден на 15.Х.1924 г. в гр. Гоце Делчев, окръг Софийски, син на майка Елена Иванова, баща Атанас Иванов, че е осъждан [от] Гоцеделчевското отделение от Благоевгр. окр. съд в гр. Гоце Делчев, с присъда №297/9.Х.48 г. по НОХД №210/48 г. признава горния подсъдим - 24 год. студент, македонец, неженен, грамотен, православен, неосъждан, родом от гр. Неврокоп, сега в неизвестност, за това, че през 1948 г. станал член на организация, която има за цел събарянето на установената власт в държавата чрез терористически действия, поради което на осн. чл. 98, ал. 2 и чл. 60 от Н.З. го осъжда на 15 години строг тъмничен затвор, като го лишава от правата по чл. 30 от Н.З. за срок от 20 години и да заплати глоба 500.000 (петстотин хиляди лева), заменима при несъстоятелност с една година тъмничен затвор и конфискуване на 1/3 част от имотите му. Признава същия подсъдим за виновен за това, че в същото време е напуснал местожителството си и се зачислил в група, съставена и въоръжена с цел да извърши измяна срещу държавата поради което на осн. чл. 99а и чл. 60 от Н.З. го осъжда да изтърпи наказание смърт, да заплати на държавата 500 000 лв. глоба заменима при несъстоятелност с една година тъмничен затвор, като го лишава от правата по чл. 30 от Н.З. завинаги и конфискува всичките му имоти. Признава същия подсъдим за виновен в това, че през същото време са минали границата на страната без разрешение от надлежната власт поради което и на осн. чл. 155а и чл. 60 от Н.З. го осъжда да изтърпи наказание петнадесет години строг тъмничен затвор... Съгласно чл. 64 от Н.З. налага на същия подсъдим да изтърпи най-тежкото наказание - смърт... Настоящата присъда е влязла в законна сила на 23.11.1952 г. 

Гоцеделчевският окр. съд, отделение от Благоевгр. окр. съд в гр. Гоце Делчев с присъда №280 от 8.ХI.1949 г. по НОХД №155/49 г. признава подсъдимия Борислав Ат. Иванов, 32 год. за виновен в това, че през 1948 и 1949 год. като агент на чужда държава са образували организация, която си е поставила за цел събарянето на установената власт в държавата чрез терористични действия и общоопасни престъпления, както и да събира сведения, съставляващи държавна тайна, като са събрали такива сведения в полза на чужда държава, поради което и по силата на чл. 112 и чл. 98 ал. 1 от Н.З. го осъжда да изтърпи наказание смърт... Настоящата присъда влиза в сила в законна сила на 23.11.1952 г. 

Вярно с оригинала 

Секретар: (подпис не се чете)

Паметникът на лейтенант Иван Батьов