Един град чака да бъде освободен

Цедрик Реман, в. "TAZ"

В Мариупол е по-добре, ако не говориш на руски, да не си отваряш много много устата. Един мъж се е облегнал на стена в кв. "Восточный" и държи бутилка в ръка. Като чу, че говорим на английски, той започна да ни се кара и вдигна бутилката все едно да я хвърли по нас. Аз и учителката по английски Марго Стахив се отдалечихме с бързи крачки и завихме в една пуста уличка. Тя се огледа. Наблизо нямаше никой. "Аз те предупредих, хората тук не обичат европейците", прошепна тя на английски.
Стените на жилищните блокове наоколо бяха осеяни с дупки от шрапнели. Парчетата от ракетите ГРАД, които през януари се изсипаха тук на пазара във "Восточный", са се забили в бетона като горещи стрели. Пазарът се бе превърнал в блато от кръв и разкъсани човешки тела. Най-малко 30 души бяха убити, а ранените, много повече.
Днес, 2 месеца по-късно и след Минското споразумение за прекратяване на огъня, жителите на "Восточный" продължават да живеят в страх. В малкото селце Широкино, на 15 км на изток, всеки ден продължават да експлодират гранати, а хората вечер си лягат със страха, че някоя граната може да уцели техния блок. И няма да има предупреждение за това. А дори и да засвири сирена, как да стигнат навреме от някой по-горен етаж до мазето, за да се скрият? Съответно на жителите на "Восточный" им остава само

надеждата, че ще имат късмет още една нощ...


Марго Стахив живее в квартал на Мариупол, който се намира директно до "Восточный". От нейното жилище тя също чува всеки ден в далечината тътенът на оръдията и тракането на къртечниците. В случай, че изстрелите на артилерията зачестят и взривовете започнат да се приближават, тя е приготвила раница с документи, пари и дрехи, която е оставила в гардероба. Ако това се случи, тя смята да напусне жилището си и да се спасява от бойните действия, като напусне града. Но засега сраженията са все още сравнително далеч. На този етап двете страни се обстрелват, но гранатите рядко долитат до града. Марго Стахив желае да напусне Мариупол. Тя иска да остави страха зад себе си.
"След последния ракетен удар през януари нещата се влошиха", каза Марго. Тогава украинските фашисти от доброволческия батальон Азов бяха първите, които пристигнаха на местопроизшествието, веднага след като удариха ракетите. Много от жителите са на мнение, че бойците от Азов предварително са знаели за тази кървава баня.
"Много хора в Мариупол вярват в това, което се казва в Русия. Че украинските войници са изстреляли снарядите като предупреждение срещу проруското население", разказва още Стахив. "На твърдението, че ракетите са изстреляни от опълченците, тук никой не вярва".
Въпреки всичко омразата, която изпитват жителите на Мариупол към европейците и украинците, натъжава учителката по английски. Тя мечтае някога да отиде до Шотландия. Също много й харесват Киев и Лвов, въпреки че е част от рускоезичното мнозинство в Мариупол.
Жителите на града възприемат украинските войници и особено бойците от доброволческите националистически батальони като окупатори. Майката на Марго ежедневно проклина украинските военни и проукраинските доброволци, които обикалят тежко въоръжени навсякъде в Мариупол.

Една от най-големите грешки на украинските войски

бе да премахнат статуята на Ленин. След като през лятото армията завзе града, статуята на пролетарския вожд бе съборена от пиедестала й. На нейно място бе издигнат един голям дървен кръст. Но той не се задържа дълго. Една нощ кръстът изчезна. Оттогава новата градска управа и привържениците на Ленин се дебнат един друг. Въпросът е кой ще издържи по-дълго. Едните издигат кръста, а другите излизат през нощта с брадви и го отсичат.
Макс Николаенко не е учуден, че много хора в Мариупол не могат да простят за светотатството срещу Ленин. "След Втората световна война в Мариупол (тогава Жданов) се заселиха хора от целия Съветски съюз. Днес повечето от тях смятат, че нито Русия, нито Украйна са тяхната истинска родина, а че това все още е СССР", казва Николаенко. Неговата фамилия е дошла тук от Русия, така както и на неговата жена. И всички те говорят само руски. Него не го учудва, че повечето хора в Мариупол не искат да принадлежат нито към Украйна, нито да са част от някаква буферна държавица. "Мнозинството от гражданите се надяват най-после да дойде руската армия и да въведе ред". Но засега Русия ги разочарова в това тяхно очакване.
Тридесетгодишният инженер работи в леярната "Азовска стомана". Тя е част от империята "Метинвест" на украинския олигарх Ринат Ахмедов. Заплатата на Макс през последните месеци е намаляла от около 800 на едва 150 долара. И все пак той има късмет, че все още работи. В комбината не се произвежда вече почти нищо. "Азовска стомана" вече не получава доставки от желязна руда и каменни въглища, залежите на които се намират в Донецката народна република. Предприятието е изпратило по-голямата част от работниците си вкъщи. Проблемите на "Азовска стомана" сриват икономиката на града. Хората тук казват: "Метинвест" е Мариупол и Мариупол е "Метинвест". Стопанството на целия град зависи от състоянието на този най-голям работодател в региона. Ако металурзите не получават пари, магазините и заведенията остават празни. Затова Николаенко не го учудва, че хората в Мариупол искат само едно:

мир, най-добре под руско знаме

Когато украинските войски и ултра националистическите доброволчески батальони превзеха града от опълченците през юни м.г., страхът на жителите беше много голям. За повечето хора беше ясно, че фашисти са завзели Мариупол. И макар и да няма вечерен час и никой не беси хора по осветителните стълбове, много жители имат усещането, че живеят под брутален окупационен режим.
За Макс пристанищният град все още живее със спомените за Съветския съюз. "Хората тук не могат да започнат нищо с патриотизъм. Единственото, което ги интересува, е да има силна държава, която да се грижи за тях", казва инженерът. Това усещане за сигурност днес може да даде само Русия.
И как при тези обстоятелства да бъде задържан от украинците този град, който явно не желае да бъде отбраняван от тези, които преди години са го превзели. Така Мариупол и жителите му чакат своето освобождение и най-после да настъпи мир и спокойствие.