Боли ме от преиначаването на историята

КАЛИНА КАНЕВА е родена в с. Ловец, обл. Стара Загора. Завършва руска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". В началото работи като преподавател по руски език в Шесто училище "Граф Н.П. Игнатиев" в София и в Софийския университет "Св. Климент Охридски", след което преминава на журналистическа работа. Член е на редакционния съвет на Кирило-Методиевския вестник "За буквите". Автор е на книгите "Симетрия на времето. Срещи и разговори с акад. Дмитрий Лихачов" (първа и втора част); "Рыцарь Балкан. Граф Н. П. Игнатьев"/"Н. П. Игнатиев - графът на българите". Пише статии, очерци, пътеписи, както и сценарии на документални телевизионни филми, сред които "Приятелят на България" (за граф Н. П. Игнатиев), "Няколко дни с академик Дмитрий Лихачов", "Пантерата на революцията", "По следите на войнишкия дневник". Автор е и на фотодокументални изложби, посветени на граф Игнатиев, на акад. Д. Лихачов, както и за руските писатели Валентин Распутин и Вениамин Каверин. С фотоси и текст представя пътуването с паметника на Св. св. Кирил и Методий от София до град Мурманск, както и пътя на Самарското знаме. Награждавана е за творчески успехи с почетната значка на СБЖ "Златното перо", с "Награда за изкуство "Златната муза" и много други.

- Г-жо Канева, нека започнем нашия разговор с 9 май, когато всички нормално мислещи хора отбелязват Деня на победата над хитлеризма и фашизма. Но в последните години насаждат тази дата като Ден на Европа. Омаловажават се успехите на Червената армия. Какво ще кажете по този повод?
- Девети май е особен ден, събрал преди 79 години възторг, сълзи, страдания и надежда, че с фашизма е свършено. Завинаги! Ден на Победата! Светла дата, окъпана с много кръв и много жертви. Това е историята, която никога не може да бъде забравена. Колкото и да се стараят да я преиначат, да я отрекат. Опитват се да представят датата като Ден на Европа, но щеше ли да го има, ако го нямаше Деня на победата, ако я нямаше саможертвата на съветските воини? Няма нищо лошо в новото понятие - Европа трябва да чества своето оцеляване. Под ботуша на нацизма тя вероятно щеше да бъде нещо съвсем друго. Лошото е, че се появиха сили, които се опитват да поставят следствието пред причините. Но истината и логиката са неумолими и доказателство е пролятата кръв. Днес портретите на загиналите в битката с фашизма дефилират в безсмъртния полк в ръцете на потомците. От родените през периода 1923 -1925 години бойци от Червената армия на 100 души оцеляват само трима! Жестока статистика! Но коя статистика може да изчисли неродените и прекършените милиони човешки съдби?!
- А поругаването на червеноармейските паметници? Демонтираха Паметника на съветската армия, посягат и на "Альоша". Как бихте определили това, което се случва?
- В моя житейски и журналистически път непрекъснато се срещах с войната - с оцелели участници и със спомени за нея. Преди години в Съветския съюз попаднах на дневник, който си е водил като доброволец във Втората световна война тогавашният студент - журналистът Григорий Кипнис-Григориев. В дневника си той описва и краткото пребиваване в България, на път за Берлин. След години повторихме българския му маршрут в журналистическата експедиция "Войнишкият дневник ни води". Където минахме, навсякъде се натъквах на братска обич, до сълзи разтърсващи случки, много от които имаха или получаваха нови продължения. Сега в съзнанието ми изплуват и думите на един старец в българско село: "Братя сме, но живеем далеч едни от други. И трябва да има война, за да се срещнем и тогава заговаря кръвта..." След като бях свидетел на спонтанно извиращите от дълбоко братски чувства, се чудя каква кръв тече у тези, които посягат на паметниците, на историята ни, на истината?! След всичко, което съм видяла, чула, прочела, а и като човек, който се е срещал с живи участници в тази война, ми е ужасно болно, когато виждам как историята се преиначава, истината се заменя с откровени лъжи. Да се преименуват улици, да се събарят паметници - това е такова безумие, такъв срам!
- Поводът за нашата среща е и преиздаването на Вашата забележителна книга "Н.П. Игнатиев - графът на българите". Вие сте един от най-задълбочените му изследователи у нас. Откъде този интерес към личността на граф Игнатиев?
- Аз започнах трудовия си стаж като учителка в Шесто училище "Граф Игнатиев". В София. Постепенно се появи и интересът ми към личността на граф Игнатиев. Веднъж бях при леля ми, където на гости беше дошъл и един шофьор от международните превози. От дума на дума стана въпрос къде работя. Когато чу името на училището, той започна да разказва дълго и увлекателно за граф Игнатиев неща, които не бях чувала. Този разговор провокира у мен желанието да науча повече за училищния патрон. А когато наближи Трети март, получих поръчение с няколко ученици да отида в дома на сина на граф Игнатиев (той живееше тогава на ул. "Венелин") и да го поканя за празника на училището. Така започна всичко. С моите ученици в часовете по извънкласна дейност започнахме да се занимаваме с живота и дейността на граф Игнатиев, да издирваме потомците му по целия свят. И когато преминах на журналистическо поприще, продължих тази тема.
- Какво е граф Игнатиев за България?
- Аз също си задавам този въпрос. Какво е това зрънце, което го е накарало да преодолее всички пречки, които не са били малко, и да обича толкова много България? Да приема българската съдба като собствена кауза. Може би защото е православен, защото е хуманист, защото е славянин, както и българите са славяни, поробени при това. Но отговор намерих в писмата на граф Игнатиев до съпругата му по време на войната. Той всеки ден й пише - своеобразен дневник, описващ случилото се. В едно от тези писма той казва: "Ние връщаме нашия дълг на родината на просветителите Кирил и Методий". Подобен отговор намираме и в мемоарите на други генерали. Знакова в това отношение е среща в посолството в Цариград, на която един от присъстващите заявява, че Русия е приела християнството от Византия, което граф Игнатиев веднага парира с думите: "Не, не е вярно, от България чрез Кирил и Методий!" Това е отношението му към България. Според мен най-важното в дейността му по отношение на България е, че спомага за постигане на независимост на българската църква. Въз основа на реално действащата епархия той очертава границите на България и я връща на картата на Европа. В книгата си аз се опитвам да изясня това въз основа на неговата дипломатическа кореспонденция, изследванията на учени, спомени на съвременници.
- Потомци на граф Игнатиев са участвали и във Втората световна война, което у нас е малко известно. Кои са те?
- Във войната срещу нацизма участват негови внуци и правнуци. От съветска страна внучките Магдалина и Екатерина Николаевни са доброволки - медицински сестри. Брат им Николай Николаевич, бъдещ заслужил енергетик на СССР, също постъпва доброволец. Магдалина живее в Ростов на Дон и работи в банка. Когато немските части са в подстъпите към града, преди да се евакуира, тя се отбива в работното си място и не сварва никого, освен пазача, объркан и плачещ - не знае какво да прави. Тя бързо намира каруца, натоварва всичко, което може да се товари, увива знамето около кръста си и под носа на немците се измъкват. Синът й Николай Петрович, бъдещ доцент в престижния Технически университет "Бауман", има медал за участие в защитата на Москва. Внуците от Канада - Владимир и Николай Павлович, участват в канадската армия. Внукът Николай Леонидович се включва като доброволец във френската армия. В едно от сраженията е тежко ранен и пленен, после заменен и върнат обратно. Макар че ампутират крака му, той се включва във френската съпротива. След победата като кореспондент отразява Парижката мирна конференция и според възможностите си подпомага каузите на България и Русия. Там се запознава с работещата към българската делегация Румена Ал. Оббова. След време създават семейство и дъщеря им Патриция, омъжена в Дания, често посещава родината си и пази родовата памет.

- Няма начин в нашия разговор да не стане дума и за Вашите срещи с големия приятел на България акад. Лихачов. Ще ни припомните ли някои любопитни моменти от тях?
- За 100-годишнината от Освобождението от БНТ ми възложиха да направя филм за граф Игнатиев. Затова ме изпратиха в командировка в Русия, в Санкт Петербург (тогава Ленинград), за да намеря изобразителен материал. В Пушкинския дом направих интервю с научния секретар проф. Фомичов. По едно време той излезе от стаята и се върна след малко сияещ, като каза: "Вие знаете ли, че тук сега е акад. Лихачов и той е готов да Ви приеме." Аз не знаех много за Лихачов - по това време той не беше популярен сред широката общественост в България. Освен това след 15 минути трябваше да взема интервю от декана на филологическия факултет на Ленинградския университет. Затова първоначално отказах, но виждайки изумлението на Фомичов, се съгласих на една бърза среща. Чудя се откъде ми хрумна да заявя още от прага, че не разполагам с много време. Лихачов се изправи, в тъмния кабинет имах чувството, че той излъчваше някаква светлина, усмихна се широко, посочи магнетофона, който носех, и каза: "Ами да започваме тогава". И започнахме: за Патриарх Евтимий, за Първото южнославянско влияние, за Второто южнославянско влияние. Слушах и осъзнавах, че аз оттук не мога да си тръгна... Попита ме по какъв повод съм в Ленинград. И ми направи невероятна програма: там трябва да отида, това трябва да видя... А на другата сутрин в 9,00 в Ермитажа ме чакаха снимки от Руско-турската война, направени лично от фотографа на Александър Втори. Лихачов ми каза, че там ще видя много неизвестни неща и ме помоли да направя всичко възможно това да стане достояние на българската общественост. Така започна познанството ми с акад. Лихачов, с когото се завърза истинска дружба. Той беше истински приятел на България.
- Срещите с акад. Лихачов ли са най-запомнящото се преживяване в работата Ви като журналист?
- Най-голямото чудо в живота ми е пренасянето на паметника на Св. св. Кирил и Методий от София в Мурманск. През 1986 година писателите от далечния северен руски град начело с Виталий Маслов решават да отбележат подобаващо 24 май, който по това време не е официален празник в Русия. В следващите години Мурманск стана столица на празника, който се честваше по цяла седмица.

България, по инициатива на Георги Йорданов, чрез Фонд "13 века България", подари на града точно копие на паметника пред Националната библиотека в София. Паметникът беше изпратен в Русия с камион и заедно с журналиста Васил Попов го съпровождахме по време на пътя. Присъствах и на откриването на паметника.
- Основна тема във Вашата изследователска и културна дейност са българо-руските културни и исторически връзки. Как бихте коментирали днешната бясна русофобия?
- Лихачов казва, че миналото може да ни помага, да не го забравяме. Затова и нашите врагове удрят по миналото. Да се преиначи, да се забрави. Но аз много се надявам, че истината, рано или късно, ще излезе неопетнена. Когато обявяват манифеста за обявяване на Руско-турската война, Достоевски пише, че руснаците влизат в църквите, кръстят се и се поздравяват един друг с войната. Знаят, че на война се умира, но тръгват, за да освободят братята си - еднокръвни, от една и съща вяра. И са умирали за България. А ние? Какво правим ние сега?!
- Не сме ли свидетели и на опити за подмяна на нашия генетичен код? Ние сме славяни, кръвно и исторически сме свързани с руския народ...
- Преди години случаят ме срещна с големия световноизвестен руски писател - сибиряк, нестандартна свободомислеща натура - Виктор Петрович Астафиев. Няколко пъти посети България и обичаше да разказва за това. В Перущица беше дълбоко потресен от съдбата на жителите през Априлското въстание, от кръвта, която още личеше по стените на обгорялата черква. "От музея извадиха черешовото топче и то гръмна. Ето с какво преди 110 години българските въстаници са искали да разтревожат Османската империя. Разтревожили са я, защото го е чула Русия. Европа си е запушила очите и ушите... В края на града видях руините на черква от V век! А моят град Красноярск е само на 350 години", споделя Астафиев. Когато стана дума за общите корени на културата, той възкликна: "Изворите са от България: и буквите, и книгите, и вярата". Веднъж посетихме един дом в българско село край Хисаря.  Стопанката донесе пълна престилка с ябълки и естествено с топла усмивка заразказва за своя живот: "Заколя ли кокошка, викаме съседите да я изядем заедно"... Астафиев беше очарован. Всичко му напомняше неговото родно село, неговата баба, загрубелите от труда й ръце. След време казваше за българите: "Чуден народ! И по ръцете, и по характер! Все ме е страх да не се развали..."