Проф. Валери Стефанов: Превръщаме миналото в гроб на настоящето и бъдещето*

Интервю на Таня Джоева, Епицентър

- Проф. Стефанов, през последните близо три години на политическа криза се говореше за справедливост, за съдебна реформа, за върховенство на закона, а след формалния край на кризата стигнахме до... националния празник. Готово ли е българското общество да влезе в тази дискусия и това да доведе до положителни резултати? Промяна или подмяна се получи?

- Пътят към властта е осеян с щедри обещания и с потайни намерения. Тази цепнатина между "светлото" публично говорене и тъмнината на намеренията прави политическата криза перманентна, дълбока. "Политическата криза" не е просто липса на легитимно управление, тя е липса на кауза и на капацитет.

Натрапената ни тема за националния празник има две страни, две тактически мотивирани цели. Първата - тя е резултат от амбицията да се редактира колективната памет, да се създаде нов, идеологически пресят, разказ за миналото.  Втората - да продължи ценностната фрагментация на българското общество, да се напредва към пожеланите нива на неговия разпад. Модерните общества са ефект от рационализации и консолидации, популацията е афективна и агресивна. Тази е разликата, в която ни въвличат.

- Стартът на полемиката показва, че се очертава поредната конфликтна точка - коя дата от празничния ни календар - 3 март или 24 май, трябва да получи най-високия статут, да бъде национален празник и това да се запише в Конституцията. А може би - прокраднаха се и такива компромисни идеи - трябва да имаме два национални празника?

- Можем да си измислим национални празници за всеки месец. Но нека, преди да почнем с аргументите в едната или другата посока, да си отговорим на няколко простички въпроса - какво е националният празник? Какво обозначава той? Защо и кому е нужен?

Модерните нации се подслоняват в нещо, което определяме като символен универсум. Символният универсум включва важни аспекти на колективната идентичност като паметта, пантеона на героите, "омайната" родна реч, митовете за свещената земя и пр. Националният празник е не просто част от този символен универсум, той е негова сърцевина. В него се събират оптимистичните и трагичните аспекти на колективното битие. Той е победата и надеждата, но може да бъде болката и покрусата.

Сан Стефано е победата и надеждата, Берлинският конгрес е разочарованието и провалът. За събитията в Берлин Джордж Уошбърн, тогавашният президент на Робърт Колеж, ще напише в мемоарите си: "Това беше повече от политическа грешка, това беше политическо престъпление - да върнат обратно под турско управление един велик християнски народ, когото Русия беше освободила."

Трети март е точно такава, двойствена с последиците си, дата в българската история. Тя не санкционира само някакъв договор между две империи, при чието подписване дори не сме били допуснати като страна. Тя бележи отварянето на новата българска държавност към историческото битие. Тя извежда на историческата сцена един народ, за който дори просветените европейци, до самото начало на деветнадесети век, слабо са знаели и се учудвали, че го има.

Затова Трети март е исторически просвет. Той е вековната ни колективна надежда, която ще преживее много провали, но ще просъществува и до днес.

- Има ли бъдеще нация, която непрекъснато се рови в миналото, за да го пренаписва? Според конюнктурата, "големите братя", силните на момента.

- Няма нищо лошо в това да се занимаваме с миналото, напротив това е важен аспект от самопознанието ни. Миналото не е "там някъде", нещо мъртво и застинало. То е ефект от нашата ангажирана субективност. То е далечина, която обръща лицето си към нас, събудено от нашия интерес и от умението да го осмисляме. Лошото е, че често превръщаме миналото в гроб, в който погребваме и настоящето, и бъдещето си. Доколкото е слабограмотен и не е способен на интерпретации, глупакът лесно става точно това - моралистичен ретровизионер. Определение за човек, който кара миналото да се чувства виновно пред настоящето.

И още няколко думи за "големите братя", конюнктурите и историята. Ще използвам отново мотива "Трети март". Зад Трети март не стои само една война, наречена "Освободителна" или "Руско-турска". Зад Трети март стоят вековните въжделения на един обезправен и потънал в предисторическия мрак народ. Там някъде са вписани призивите на Паисий, подвижничеството на Левски, патетиката на Ботев, черешовите топчета, баташките мъченици, подвигът на опълченците... Отвъд датата Трети март тече вековната сиромашка пот и мъченическата кръв на българите. Кръвта, която "крещи" по определението на американския журналист Джанюариъс Макгахан.

С тези примери подсказвам, че това е празник на нас, българите, а не е угодлив реверанс към имперска Русия, която е изпратила армията си, за да преобразува политическото пространство на Балканите. Направила го е след поредица от сложни предварителни договорки и обещания, върху които после ще стъпят душманите на свободна България.

Невежеството на слугите разрушава устоите на собствения им свят. Невежеството на господарите разрушава целия свят.

Когато знаем какво наистина стои зад датата Трети март, ще престанем да говорим нелепици, каквито се леят от устите на днешните българофоби. Нито ще разбутваме символния си универсум по такъв подъл към паметта на предците ни начин.

- Защо политическият ни елит е толкова податлив на чужди доктрини и чужди интереси?

- Политиците са различни и не бих правил прекалено едри обобщения в тази посока. Но една немалка част от тях са организирана група хитреци, сложили държавата в джоба си и тръгнали на пазар. Те гледат на политиката като на пазар, където да продадат себе си и държавата ни в угода на взискателни и високомерни клиенти.

В един по-различен аспект, податливостта е свързана с присъщата на хората потребност от одобрение. Правиш онова, което ти препоръчва доминантният поведенчески стандарт. "Мрази този, презирай онзи, почитай трети..." - и ти го правиш. Вписваш се в някакви неясни критерии за престиж, ставаш компенсаторно значим в собствените си очи. Мрежата, подобно на политиката, е идеален модератор на нарцистични зависимости. Тя също създава емоционално болни хора, драматично прилепени към броя на "лайковете", харесванията.

- Трети март винаги е предизвиквал разделение. Сега се приема обаче, че поредният опит за неговото "детрониране" е сигнал за още предстоящи промени, за заличаване на всичко руско. Виждате ли риск това да задълбочи разделението, вместо да постигне обединение около "най-българския празник - 24 май"?

- Празникът не ни затваря в координатите на изтеклото време, той е императив за отговорност към настоящето и бъдещето. Така и с Трети март -  и той е призив към нашата способност да живеем заедно и да вървим напред като възроден, прозорлив и сплотен народ.

24 май е прекрасен празник на просветата, книжовността, на култа към знанието. Но, кажете ми - как може точно такъв празник да бъде честван от един все по-безкнижен и все по-неграмотен народ! Това е оксиморон, тежък сблъсък на противоположности, събрани в едно. Направете анкета и ще видите, че поне две трети от българите не са прочели и една книга през последната година.

Ако приемете това като шеговита провокация, да добавим и друго. 24 май е наистина светъл празник на младостта и училището, на детските хорове и училищните оркестри. Той е гласчетата, които пеят "Върви, народе възродени..." Това е празник на младия български народ, народът със светла вяра в гърдите. А днес ние сме един остаряващ и ослепяващ за бъднините си народ.

Празничният 24 май е пролетен, спонтанен и жизнерадостен ден - вълшебен е. Представете си го сега накичен с военни паради, с високопарни речи на неизбежните политически лицемери. Усетете цялата тази казионност, която ще го сполети в качеството му на "национален" празник. Да разпишем подобна административно убога съдба на този наистина всенародно светъл ден е най-малкото "национално отговорна" глупост. Политкоректно бездарие си е.

*Заглавието е на редакцията 

(със съкращения)