Имаме нужда от повече мъдрост

ПРОФ. ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ, д.м.н., е автор и съавтор в над 590 научни труда, на над 19 художествени книги и др. Написал е 20 сценария за документални, игрални и научно-популярни филми. Председател е на Българското медицинско дружество по остеопороза и остеоартроза и на Съюза на писателите лекари в България "Димитър Димов", заместник-председател на Българското дружество по ревматология, заместник-секретар на UMEM (Международен съюз на лекарите писатели). Член на Съюза на учените в България, Съюза на българските писатели, Съюза на българските филмови дейци - секция "Сценаристи", Съюза на журналистите в България, Българската асоциация на филмовите, театралните и радиосценаристите и др. Отличен е с 65 национални и международни номинации и награди, като 30 от тях са за литература, сред които "Димитър Димов" и "Георги Караславов".

- Професор Коларов, на 31 май навършихте 70 години. Като човек, отдаден на медицината и изкушен от словото, как се чувствате на тази възраст?
- Също като на 30 - като светоусещане, желание за живот, щения, желание за работа, за реализация... Има един стих на Недялко Йорданов, в който се казва, че тялото старее, но душата - не. За мен душата е вечна. Тя остава същата. С годините трупа болки, разочарования от загуби, от предателства, но и радости, и удовлетворение. Тялото е това, което ни лимитира. Но може би 70 години е момент за равносметка: какво си направил, какво ти предстои, за да можеш да си разпределиш по-пълноценно оставащото време.
- Вие работите в различни направления. Как съчетавате медицината с литературата?
- Не е трудно, защото те се подкрепят една друга. Медицината е неизчерпаем източник на събития, на случки, на контакт с хора, на човешки съдби, на детайли, които са необходими за литературната дейност. Безспорно медицината много изморява, но в моя случай литературата, дори и само за половин час, ме отърсва от стреса на деня. Така че нещата вървят заедно, най-вече за получаване на този баланс, който на всекиго е необходим.

Поне при мен е така. Аз съм зодия Близнаци и в мен близнаците са повече. Но основните са двама: единият е медик, който иска да лекува болни, да пише медицински статии, книги, учебници, а другият пък иска да пише литература, сценарии, филми. И аз балансирам между двамата.
- Кой е водещият?
- Балансът е важен. Медицината, разбира се, те зарежда и ти дава много. Сега написах един текст - "Очите на болния". Преди време ме попитаха кое ми дава основание да бъда всеотдаен към болните? За мен това са очите на болния. В тях има всичко: и мъка, и тъга, и болка, и горест. Усещане за пропилян живот, за наближаваш край. Има и успокоение, радост, възвърната надежда, огромна благодарност. Това са неща, които силно зареждат човека и силно го задължават. Същото го има и в очите на близките на болния. Те гледат с очакване. Ти си този, който можеш да помогнеш евентуално. И това е едно огромно задължение. Нещо, което ме държи и ме зарежда в отношението ми с болните. А другото вече е в сферата на емоцията, на вълнението, на фантазията, на писането, на разтоварването от натрупаното в деня напрежение. Горе, ако се качите в клиниката, ще видите много тежки, тежки картини. Това са неща, които не може да не ти повлияят.
- В какво състояние е днес българската медицина? Постоянно има критики към здравната система. Основателни ли са те?
- Българският народ трябва да оцени нещо много важно и съществено, което подминава и счита за даденост. Това е достъпността до висококвалифицирана медицинска помощ. Здравеопазването винаги е било болна тема и върху нея са се правили всякакви вариации: политически, емоционални, отреагиране на негативни страсти и така нататък. При мен са идвали пациенти от Англия, Германия, Испания, САЩ, Канада и др., които споделят, че там, за да минеш на ревматолог, се чака между 3 и 6 месеца. У нас болният отива при общопрактикуващия лекар, взима направление и в рамките на дни може да бъде прегледан дори от професор и приет в болница. В краен случай се плаща преглед, който за някои хора може да е скъп, но го има. Другото е, че в България има достатъчно медицински звена и висококвалифицирани лекари специалисти, които са на европейско и световно ниво, както и съвременна медицинска техника.
В една система винаги има слаби места. Няма народ и лекари, които да са доволни от здравната си система. Ние трябва да оценяваме напредъка на медицината - и у нас, и по света.
От невръстна възраст съм в контакт с медицината. Майка ми и баща ми бяха лекари, баща ми беше доцент по лицево-челюстна хирургия. Той има написани много книги, които пазя в библиотеката си като семейна реликва. Обичах да седя покрай него, да беседваме върху стила на писане. Той с удоволствие ми разказваше различни истории, аз с още по-голямо удоволствие ги слушах и попивах. И виждам огромния напредък в медицината. Болести, които преди бяха присъда, днес са напълно лечими. При други лечението минава много по-бързо и по-безболезнено.
- Казахте, че с баща си сте говорили по творчески въпроси. Вие самият как започнахте да пишете? Кое Ви подтиква да го правите?
- Това е вътрешна необходимост. Изпитвам въпиюща нужда да работя с думите. Наречете го страст, хоби. Не мога да преценя дали е просто хоби, но си мисля, че книгите ми достигат професионално ниво. Имам обаче желание да експериментирам с езика. В медицината съм писал във всички възможни стилове: научни съобщения, научнопопулярни статии, статии, монографии, учебници, дисертации. Това са различни фокуси и с различна специфика като материал и като форма. А в литературата съм писал къси и много къси разкази, белетристика, писал съм сценарии за филми, имам и една пиеса. Не съм писал дълбока есеистика, която изисква много обща култура, която нямам претенциите, че притежавам. За сметка на това пиша публицистика и се стремя в нея винаги да има позиция, анализ, а не просто емоционално да отреагирам на нещо. Не съм писал поезия и нямам никакво намерение, защото да си поет означава да си целунат от Бога.
- Имате три нови книги, които излязоха около Вашия юбилей. Какво включват те?
- Първата е "70/45 - Избрано". Когато наближих 70 години, си дадох сметка, че е хубаво да направя една своеобразна равносметка. Имам около 250 разказа, от тях избрах 45. Другата е "За литературата и киното". Това са малки импресии, виждания, мнения за литературата и киното, за формата, за същността... Пак са избрани от предишни книги, както и от сайта ми. Третата е "70 въпроса, 70 отговора" - литературна анкета, която Георги Н. Николов направи за мен. Мисля, че се получи една искрена книга. Моето мнение е, че както при интервюто, така и в анкетата, трябва да си безпощадно искрен. С отговорите на поставените въпроси искам да съм полезен на хората. Защото моята настройка винаги е била да бъда с нещичко полезен на хората - и като лекар, и като писател, и като човек.
- Добре, но чете ли българинът? Стигат ли посланията до него?
- Все по-малко, но не е само у нас. Моята констатация е доста резервирана и тъжна, но съм реалист и това идва от професията ми. Правеше ми впечатление, че когато пътувах, по летищата имаше големи книжарници, пълни с книги, продаваха се много вестници. Хората чакаха самолета и четяха. Днес това го няма. Всеки се е заровил в телефона или таблета. Може би има и такива, които четат, но повечето просто нещо човъркат. Книгата в класическия си вид отстъпва. Сега с едно кликване може да преведеш дума, да потърсиш информация. Да влезеш в сайта на най-големите библиотеки и да намериш всяка книга.

- Неотдавна получихте националната литературна награда "Димитър Димов". Какво е за Вас тя?
- Огромно удовлетворение. Наградите ме радват, те са оценка на това, което съм направил. Но и огромно задължение: вече не можеш да слезеш под нивото. Зад всяка награда стоят хора, които са ти гласували доверие. Безспорно "Димитър Димов" е една от най-престижните, но аз ценя всички, които съм получил.
Димитър Димов винаги ми е бил пример в живота: лекар, учен, преподавател, писател. Не се съизмервам с него, защото това е невъзможно. Димитър Димов, Йордан Радичков, Емилиян Станев, Николай Хайтов са колоси. Затова са ми странни твърденията на някои съвременни постмодернисти, които казват, че вече били остарели. Ами нека да напишат поне един разказ като тях. Но за да го направиш, трябва можене. Това значи да имаш талант, но е нужно и много трудене, докато овладееш словото.
- Кое Ви подтикна да пишете сценарии за филми?
- Това винаги е била моя мечта - да пиша и филми. Когато жена ми завърши кинорежисура, стана дума, че няма направен филм за Димитър Димов. Решихме да го направим. Тръгнах да пиша сценария и попаднах в едно море от информация. Тогава помолих Ана Свиткова, която е била уредничка на музея на писателя, за съдействие. Тя даде материала, аз го направих като сценарий: "Триптих за Димитър Димов" - като лекар, писател и човек. След това  написах сценария за игралния филм "Пътят към върха" - исках да покажа каква е балканската жена, какъв е балканският мъж, какво е балканското дете. Филмът е човешки: за любовта, приятелството и добротата.
- От любов, приятелство и доброта ли имаме най-много нужда днес?
- От много неща, но може би в най-голяма степен от това. Ако погледнем човешката история, винаги човекът има нужда от тях. Преди време поетът Георги Константинов ми прати едно прекрасно стихотворение: "Къща на небето". В отговора си му написах, че човечеството така и не научи урока си по хуманизъм. Вижте войните, които се водят в момента.
- От какво друго тогава имаме нужда?
- От мъдрост. Имаме нужда да се научим да мислим. Защото, ако не мислиш, ставаш пионка в ръцете на тези, които могат с нечестиви помисли да те ръководят.