Памет и възпитание
/ брой: 42
Павлета ДАВИДОВА
Преди много години Жан Жорес отправя един съвет - трябва да вземем от миналото огъня, а не пепелта. Думите му обаче сякаш се тълкуват превратно и някои просто предпочитат да изгарят и изпепеляват всичко, което се различава от собствените им убеждения и възприятия. Уви, има индивиди, които се вдъхновяват от унищожението и разрухата.
"Най-големият проблем" на България според т.нар. десни се оказват паметниците, свързани с Русия, комунистически и социалистически монументи и архитектура. Дайте да ги унищожим, залеем с боя, изгорим, бутнем, скрием в кьошето... Альоша, Паметникът на Съветската армия, на Благоев, на партизаните, Бузлуджа и още, и още са дразнители за хора, които нямат друга работа, освен да се фиксират в миналото, защото явно няма какво да предложат за бъдещето.
Гордост ли е да повредиш това, което друг е съградил, без значение от мотивите му? Кое е градивното в случая? Какво би станало, ако противниците на Медичите бяха изболи очите на Мона Лиза или бяха изгорили всичко, излязло изпод пръстите на Микеланджело?
Не може ли да обругаеш идеологията с мотиви, с аргументи, да построиш нещо също толкова мащабно? В цял свят хората пазят паметниците от миналото. Защото то е урок. Дори да не харесваш това, което символизират, поне намираш повод да разкажеш за него. Дори да ти "избоде" очите, ще те подсети да не повтаряш грешките на миналото.
У нас обаче цапаме с боя като израз на "свобода на изразяване". Съжалявам, ама това е чиста проба свободия. И простотия. Както и липса на възпитание. Чест прави на БСП, че все още осъзнава значението на уроците на миналото. Че още пази паметта за свършеното от онези преди нас. Че възпитава следовниците да уважават делото на предшествениците, ако щете и дори, че учи младите да чистят цапаниците на псевдопатриоти, които отричат, без дори да са отворили да попрочетат какво точно обругават.
Памет и възпитание - само това ще ни помогне да преодолеем тежестите на миналото и да влезем с чисто съзнание в бъдещето. Но за целта ни трябва настояще, в което уважаваме постиженията на всеки, без значение дали ни дразни или не.