In Memoriam
Живата вода на родовата памет
/ брой: 80
Цяло едно поколение, което започва творческия си път в края на петдесетте и в началото на шестдесетте години на ХХ век, е белязано от възторга и преклонението пред могъщата национална традиция. Спецификата на индивидуалния поетически натюрел не пречи на Любомир Левчев и Петър Караангов, Стефан Цанев и Михаил Берберов, Евтим Евтимов и Андрей Германов, Слав Хр. Караславов и Нино Николов, Иван Динков и Дамян Дамянов и пр., и пр. да бъдат обединени в благоговението си пред излъчванията на родното, националното и тяхното величествено послание през вековете. Тези толкова различни инак поети изграждат с общи усилия през годините Храма на съвременната българска поезия.
Любопитно е (на пръв поглед дори парадоксално), че един от най-космополитните по нагласа автори от това поколение, какъвто е Никола Инджов, в същото време през десетилетията не се уморява да поддържа огъня на националната идентичност. За този поет любовта към Отечеството не е декларация, а вътрешно състояние. Лайтмотивът на десетки негови творби е отечествената стряха, бащиното огнище, майчиният език.
В поезията си той съзерцава разхождащите се видения на исторически личности, събития, сцени. И вижда себе си като "безкрайния човек", който непрекъснато се преражда на каменния полуостров, пътувайки от цивилизация към цивилизация, бидейки трак, грък, римлянин, византиец, славянин, прабългарин... Но въплътил у себе си хилядолетните послания на велики цивилизации, той съхранява неизкоренимото убеждение и вяра, че е духовен стълб на националното светоусещане, че е продължител и сътворец на трагична и заедно с това героична историческа традиция.
Никола Инджов е майстор на пейзажа. Неговото вдъхновение сътворява картини, които ни поразяват със своята красота и пластическо богатство. Но той много повече се интересува от духовния пейзаж, от историческата реминисценция, в която иска да види човешкото, твърде човешкото (ако използваме израза на Фридрих Ницше). Никола Инджов има удивително стихотворение - "Възпоминание за снега", което е прекрасна илюстрация в това отношение. Този пейзаж на духа не само хармонизира природната картина, но сякаш и я създава:
"Валеше оня сняг през март,
и през април валеше,
и виното, и пепелта
миришеха на сняг.
И аз пътувах през нощта,
и свещ една гореше,
когато стигнах умълчан
последния ти праг."
Духовните пейзажи, които вае Инджов, са печални, но същевременно и слънчево озарени. Авторът непрекъснато разсъждава върху свръхзадачата на своя живот, но и на своето поколение и своя народ. Откъде идва, накъде отива, какво трябва да пренесе през вековете и хилядолетията като послание на родовата кръв, като цивилизационна енергия, като колективен опит. За Никола Инджов родовата памет е живата вода на историята. Този поет е от малцината съвременни автори, които тласкат напред и в идейно-съдържателно, и във формално отношение развитието на българската поезия.