Памет
Недостижимият идеал на Апостола
Навършват се 187 години от рождението на Васил Левски
/ брой: 135
На 18 юли през 1837 г. се ражда един от най-смелите и обичани герои на България, който оставя светла диря в народната памет – Васил Левски. Гениален теоретик и революционер, стратег и организатор на българското националноосвободително движение през 60-те и 70-те години на ХІХ век. Той често е наричан "Апостол на свободата" - заради създадената от него мрежа от комитети, които до подготвят въстание за освобождението на България. Наричан е и "Дяконът", защото известно време е бил монах. Истинската му фамилия е Кунчев, а прякорът Левски получава най-вероятно в българската легия в Белград през 1862, където приятелите му били впечатлени, гледайки как той прескача огромен ров и възкликнали, че това е "лъвски скок".
Роден е в Карлово в занаятчийско семейство. Учи в Карловското училище и две години в Старозагорското училище. Под влияние на вуйчо си х. Василий става монах и дякон с името Игнатий.
През март 1862 г. дякон Игнатий захвърля расото и постъпва в Легията на Раковски в Белград, където получава прозвището Левски. След разпускането на легията се завръща в Карлово, учителства в с. Войнягово (1864-1866) и в с. Еникьой, в Добруджа.
През 1867 г. Левски заминава за Влашко и по препоръка на Раковски става знаменосец в четата на Панайот Хитов, с която преминава по Стара планина до Сърбия. Участва и във Втората българска легия (1867-1868). После се прехвърля отново в Румъния и преосмисля натрупания опит.
След героичната гибел на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. Левски стига до извода, че народът в страната не е подготвен за въстание, че трябва да се създаде вътрешна революционна сила. С подкрепата на Димитър Ценович и организацията на „младите” предприема първата си обиколка в България от декември 1968 до февруари 1969 г. При втората обиколка от май до август 1869 г. Левски вече създава първите революционни комитети в Ловеч, Плевен, Карлово, Калофер, Пловдив, Пазарджик и др.
През есента на 1869 г. в Букурещ Любен Каравелов и групата на „младите” с участието на Васил Левски създават БРЦК (Български революционен централен комитет).
В Румъния Левски не среща достатъчно подкрепа на своите идеи и затова предприема самостоятелно своята трета обиколка из Българско от края на май 1870 г. и в продължение на година и половина създава ВРО (Вътрешна революционна организация) от комитети в стотици селища на страната.
За ръководен център определя Ловешкия комитет, наречен още Привременно правителство в България. През 1871 г. БРЦК му изпраща за помощници Ангел Кънчев и Димитър Общи. Левски разширява мрежата в цялата страна и изработва идейната платформа на организацията – „Проектоустав” или „Наредба на работниците за освобождението на българския народ” – най-демократичният революционен документ за това време в Европа.
От 29 април до 4 май 1872 г. в Букурещ е свикано първото Общо събрание на БРЦК. Приети са Програма и Устав. Новият БРЦК определя Левски за „Главен апостол в България”.
Апостолът се завръща в страната и предприема реорганизация на ВРО – създава окръжни центрове, тайна поща, тайна полиция и строга революционна дисциплина.
Димитър Общи обаче проявява своеволие и извършва обир на турската поща при Арабаконак. Участниците в обира са арестувани и съдени. Правят се разкрития и е нанесен удар на тайната организация.
В резултат на тези разкрития Левски получава от Каравелов нареждане за незабавно въстание, но е убеден, че моментът не е подходящ и тръгва за Румъния през Ловеч. Предаден най-вероятно от издайници, Апостолът е заловен в Къкринското ханче на 26.12.1872 г.
След залавянето му Левски е откаран най-напред в Търново, а после в София. Той се държи твърдо и смело пред Извънредния съд, който го осъжда на смърт. Апостолът е обесен в София на 06 (18) февруари 1873 г.
Като теоретик и практик на революцията Васил Левски извършва почти сам онова, което после служи за основа на Априлското въстание и на Освобождението, а демократичните му идеи са идеал, недостигнат и днес.
10 от най-емблематичните цитати от писмата на Левски
1. „Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си.“
2. „Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-во (лето) да му служа до смърт и да работя по народната воля.“
3. „Целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност; ръката си подаваме всекиму, който желае да пролива кръв с нас заедно за живот и свобода човешка.“
4. „Чисто народният мъж дава всичко, па и себе си жертва.“
5. „Времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме.“
6. „Гледай народната работа повече от всичко друго, повече и от себе си да я уважаваш!“
7. „От никоя страна нищо не се надяваме и никому за нищо не се молим. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили. Против тях не може противостоя и най-силната стихия.“
8. „Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв.“
9. „Ето близо е вече времето да докажем на душманите, че българинът не ще бъде вече роб, а свободен. И който от тях не признае нашите закони и не заживее с нас по същите граждански правила, той в един миг с всичко ще стане на прах и пепел.“
10. „И ние сме хора и искаме да живеем човешки: да бъдем напълно свободни в земята си, там гдето живее българинът – в България, Тракия (и) Македония.“
Над тефтерчето на Левски
Дамян Дамянов
„НАРОДЕ????“
стр. 115
…А страничката, види се, е мокра…
Какво? Сълза? Кал? Кръв?… Листът мълчи.
Нима е плакал тъкмо той? Жестоко!
Нима е носил кал – тъй чист дълбоко?
Той – чистият, с безсълзните очи?
Чия ли кал – ако е кал? – сребриста
светлее в жълтеникаво клише?
Чия ли кръв е капнала на листа?
Чия ли мръсна болка свети чиста
по пътя му към святото въже?
Какво е питал с този вик, раздърпан
в шест букви с питанки накрая? И плачът
пелин ли жъне с четирите си сърпа,
които карат всеки да изтръпне?
Подир „Народе????“ И мълчат! Мълчат!
Какъв „народ“? И кой „народ“? проклето
въже от Къкрина до София виси!
Какъв народ бе племето, което
тъй не успя от двайсет заптиета
единствения – него – да спаси?
Къде се беше изпокрил? Къде бе
се поприбрал на топло и добре,
та не можа на оня вълчи хребет
една потеря малка да издебне?
А тръгнал бе за него той да мре!…
За същия… Един от двайсет воден.
Един измежду цял народ „свещен“…
От четри страшни питанки прободен,
и днес кърви духът ми цял – „Народе????“
Ни глас, ни образ… Питанките – в мен!
И, грях – не грях, ги вадя и се кръстя –
под тях, прости ми, Боже, лик личи:
ни турчин див, ни оня чер поп Кръстьо…
А ти, народе мой, и чист, и мръсен,
на онова въже го окачи!