Думите и делата на Апостола

В навечерието на 151-вата годишнина на делото на Апостола отново се замислям за неговите завети. Сигурно повечето от нас ще отидат на паметника му, ще оставят цвете или поне ще го направят мислено. Имаме вопиеща нужда от такива моменти на равносметка. Днес, когато се отдалечаваме все повече от него. Не от гледна точка на времето, а като начин на мислене, като поведение...
Честваме Левски, но някак като култ, като икона. Някак изкуствено. А след като поставим цветята пред паметника, му обръщаме гръб и си тръгваме по пътя.
А той остава сам.
Както в онзи зловещ февруарски ден, когато увисва на бесилото. "Със страшна сила", както ще напише неговият съратник и приятел Ботев в побиващото тръпки стихотворение...
Другото, "На прощаване", е записано в тефтерчето на Левски...
В последните си мигове Апостола се изповядва пред архиерейския наместник на София - отец Тодор Митов. В изповедта си казва: "Каквото съм правил, в полза народу е. Моли се, отче, не за мене, а за отечеството България." А последните му думи са: "Боже, избави България!"
Кой от нас днес, с ръка на сърце, би изрекъл това? Кой би посветил живота си на това?
Пазим ли заветите му, следваме ли пътя му? Можем ли да бъдем толкова безкористни и свободолюбиви в мислите си, толкова честни и смели в делата си, толкова искрени в думите си. Можем ли да забравим поне за малко алчността и егоизма си и да погледнем за общото, народното дело? Както го правеха Левски, Ботев и останалите предтечи на българското Освобождение.
Казват - друго било времето тогава, друго е сега. Или просто тези хора са други - с мисленето си изпреварили времето с години, десетилетия, столетия...
В своето произведение "Ноевият ковчег" Йордан Радичков ни припомня как след залавянето на Апостола сред хората, тръгнали слухове, че при опита му да прескочи оградата на Къкринското ханче от джобовете му изпаднали пари. След това хората идвали на мястото, събирали сняг и го разтапяли с надеждата да открият монетите.
А днес? Днес не ровим ли в снега на робското си мислене? Не за да го разтопим, а за да намерим някоя и друга монета. Във вечната зима, която "пее свойта зла песен", а "студ, и мраз, и плач без надежда/ навяват на теб скръб на сърцето."
И къде е чистата и свята република, за която така копнееше Апостола?
Апостоле, така ли я виждаше? Бедна, пропита от корупция и престъпни зависимости, управлявана от хора с лични икономически и властови интереси, без морал и съвест, колониално зависима и подчинена на чужди посолства. Без национално достойнство. С постепенно обезличаващ се и изпростяващ народ.
Как щеше да се чувстваш днес - във времето на съмнителни ценности и тотален отказ от родолюбие? Как щеше да се чувстваш днес, когато свободата - онази, истинската свобода на духа - е само на думи?
"Народе????"
И какво искаш да ни кажеш с тези изгарящи думи от твоето тефтерче? Какво ни питаш с тези може би реторични въпросителни?
Това ли са въпросителните към нашата съвест?
Въпросителни, който остават някъде в подсъзнанието да ни чоплят в дни като този, когато те честваме, но въпросителни, който скриваме под снега... И за разлика от монетите, не бързаме да извадим.
"Гледай народната работа повече от всичко друго, повече и от себе си да я уважаваш", казваше ти. И още: "Чисто народният мъж дава всичко, па и себе си жертва".
И отбелязваше в тефтерчето си всеки похарчен грош народна пара: за маслинки, за ябълки, за хляб...
Кой днес жертва себе си за народа? Кой се ръководи от народните интереси? Скромността и отдадеността на идеала днес не се тачат. Всеки гледа материалния си интерес, а България, в която вярваше, се разпада.
Тогава защо окичват с портрети – твоя и на твоя приятел Ботев кабинетите си в министерства и офиси? Нескопосан опит да изчистят гузната си съвест ли?  
"Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сe весел! Вечер - дордето ще легнем - той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности...", пише загиналият на връх Вола поет революционер...
Какви върхове в нашата история! Гениите на българската революционна мисъл. На които дори някои наши безродници не се посвениха да посегнат в опитите си да ги свалят от амвона на българската признателност - заради политкоректност и нагаждачество.
Но защо да се учудваме?
Иванчо Хаджипенчович, известен още като Иванчо ефенди, е един от хората, подписал смъртната присъда на Левски. След Освобождението висшият турски чиновник прави впечатляваща кариера. През 1879 г. е избран за депутат от Русенски окръг в Учередителното събрание, което гласува Търновската конституция. Не след дълго Хаджипенчович се пренася да живее в новата столица на княжеството - София. Става член на Върховния съд, а по време на Режима на пълномощията (1881-1883), и на Държавния съвет. Потресаваща наглост и безочливост - Иванчо участва в комитет за събиране на средства за издигане на паметника на Васил Левски.
А само няколко години след Освобождението Вазов пише своята "Епопея на забравените", където одата "Левски" стои на първо място. Забравени са идеалите. Дошло е времето на "дребните характери" и "широко отворените джобове"...  Времето на бай Ганьо...
Всяка прилика с лица и събития не е нито случайна, нито неволна.
"Делата трябват, а не думи", казва Апостола. Така че не слушайте какво говорят и днес пред паметниците, пред портретите, днешните ни управници, разните му там псевдогерои на новото време. Те срам и съвест нямат. Делата им гледайте.
И ако сте недоволни от делата им, ако искате да я има България, си припомнете и друго. Левски се отказва от спокойния живот в манастира, разбирайки, че с молитви няма да стане, революция трябва. И избира трънливия път, но достоен път към свободата, минаващ през бесилото. Но кой днес би жертвал еснафското си спокойствие в опит да промени нещата у нас? Кой?
"Дела трябват, а не думи" днес, когато свободата е само на думи.
Апостола ни е оставил значително количество от неговото документално наследство под формата на писма, записки, бележки, а дори и едно стихотворение. Безумно смел, държал е сметка за всеки лев, похарчен от обществените пари. Фанатично верен на свободата. Опитващ се да събуди един спящ в робство и изпаднал в тотално унижение народ.  
И думите на Левски съвпадат с делата му. А това е примерът, който ни е оставил.
Но дали имаме силите и куража да го следваме?

НА АПОСТОЛА

Митьо ПЕТРОВ

С трепереща ръка посягам
пред паметника, на колене,
цветя в основата полагам
и всичко се тресе във мене.

Прекланям се пред подвига чутовен
и пред геройската ти смърт.
Прекланям се пред твоя труд огромен,
пред краткия житейски път.

Ти отечеството родно
любеше от все сърце
и за делото народно
бродеше от град в селце.

И заклеваше народа
пред пищова и камата
да се бори за свобода,
с кръв да напои земята.

Изправям се и тръгвам бавно.
Вървя с наведена глава,
И името ти гръмко, славно
аз не преставам да мълвя.

Митьо Петров е от Карлово, на 59 години. Работи като охранител към СОТ 161. Гордее се, че е член на БСП. Редовен читател е на вестник ДУМА.