Изживяването на Възкресението е път към извисяване

АНДРЕЙ ЯНЕВ е роден в Бургас. Завършва ССХУ в Казанлък и НХА - специалност "Стенопис", в класа на проф. Мито Гановски. Специализира художествен емайл при проф. Таласчук в ХА "Вера Мухина" в Санкт Петербург, Русия. Пребивава и работи в "Griffis Art Center", Ню Лондон, САЩ (2018), и в Творческа резиденция в "Cite International Des’Arts" в Париж, Франция (2022). От 1984 г. участва в общи художествени изложби у нас, от 1992 г. до днес представя множество самостоятелни изложби в България и в чужбина. Участвал е в проектите "Светите места и българската култура" към Центъра за семиотични и културни изследвания, в проекти към ВУЗФ "Света гора и българската култура", към НБУ "Атон в българската култура и словесност" и др. Има номинации и награди от престижни конкурси у нас и в други страни. Негови творби са притежание на галерии и частни колекции по целия свят. Член е на СБХ. Живее и работи в София. Съпругата му Дарина Янева е художничка. Имат дъщеря, син и четирима внуци.

- Господин Янев, от 20 години редовно пребивавате и творите в Атон, има ли още неща, които смятате, че предстои да откривате, да си обяснявате, да пресъздавате в творбите си?
- Няма граница желанието за докосване до светините. Всяко пътуване през изминалите 20 години съм запомнил и всяко от тях носи различно обогатяване. Няма начало и край, дори да престана да ходя на Света гора, това не е край, тя е в мен. Всяко пътуване е уникално и съвсем индивидуално. Не търся възможности в откривателството, а увеличаване на възможностите, когато съм там да съпреживявам времето.
- В Атон красотата е и в природата, и в обитателите на тези свети земи. Как определяте кои бои, техники, формати са подходящи за изобразяването им?
- Най-силното в Света гора е личното ми усещане за светлина и сянка или по-скоро природните въздействия са отчетливо ясни и въздействащи. Това може да се забележи в творбите на многото колеги, които са ходили и ходят там. Когато гледам своите картини и на колеги от Света гора, установявам, че се доближават - не само като колорит, но и като въздействие. Преживяванията на всеки са различни. Когато пребивава там като поклонник, а там не си турист, всеки има възможност да опита и да намери своята врата към това, което търси. Аз имам необходимост да го правя.
Рисунката е най-експресивното и рефлективно усещане, което запечатва мига и е документ на времето. Отдавна не рисувам с бои на Света гора, защото бих се повторил в много от вече познати творби. Това най-активно рисуване беше в първите години, когато бе силно въздействието и отчетливостта на случванията. Бяха съвсем нови, неочаквани, неповторими. Понякога осмислям какво има зад архитектурата, какво се случва вътре в нея, че тези хора, които са отдали себе си на вярата, на служенето, имат своите дълбоки лични терзания в докосването с отвъд видимото. Безспорно човек може навсякъде да усети присъствието на силите, които са извън нас, но там концентрацията е по-мощна - за този, който може да обърне антените на своя приемник.

- Вашите картини излъчват лекота, светлина, спокойствие, въздействат умиротворяващо. Подтикват зрителя да търси в дълбините на своята душа доброто, чистотата, с които изначално всеки се ражда.
- В присъствието на тежкото битие, в което сами се вкарваме или ни вкарва някой - избираме друг да ни е виновен, въпреки че сме си виновни самите ние. Съзнателно ни се отклонява вниманието по различен начин и с всякакви въздействия от красотата и истината за живота. Слънцето е в ежедневен повторяем цикъл, в който се случват изключително много красиви неща - дали ще отправим молитва сутринта и ще запалим свещ, за да благодарим, дали на масата по обед ще кажем "Отче наш" и ще откъснем къшей хляб, вечерта ще благодарим за прекрасния ден отново и ще помолим за спокоен сън. Едва ли се замисляме за постоянната си взаимовръзка с Този, който ни е създал и ни е поставил тук, в този момент. Мислейки себе си за недосегаеми, вечни - защото да, душата е безсмъртна, според светите писания, но когато се вземем насериозно и се приемем и за физически безсмъртни, започваме да правим необмислени, граничещи с глупостта действия, на каквито сме свидетели... Желанието за докосване и привилегията да сме част от всетворящата светлина, според мен, е добър път. Да го влагам в чисти мисли и отразявам в картини ясно и понятно е по-достойно, отколкото да обърквам зрителя със загадъчността да открие онова, което аз уж съм искал да кажа.
Потапяйки се в света на изкуството - в театър, книга, кино, изобразително изкуство, музика, човек може да усети себе си извисен.
- Но когато по някаква причина сме се откъснали от добродетелите, как да се върнем към тях? Пътят не е лесен.
- Да се определи кое е добродетел в днешно време е обществена категория, налагана чрез медиите в зависимост от изисквания, необходимости, интереси, сила на въздействие. Добродетелите добре са описани в светите писания, защото като такива по всяка вероятност са изведени на базата на богат опит и множество изпитания. Правилните рецепти за устройство и съществуване се откриват в Божиите заповеди. Да не правим това, което не бихме желали да правят на нас, и да обичаме ближния като себе си - не е ли велико?
Според мен възпитателно и смирително ще е преди да започнат да работят властимащите - в парламент, депутати, правителство, да минават през нечие погребение на гробищата. Да се вслушат в опелото на свещеника... "а къде са сега слугите, богатството, парите..." и т.н. Да погледнем стенописните изображения на владетелите в храмовете. Неслучайно са изобразени с пищни одежди и в едната ръка държат скиптър, другата е или благославяща, или държи кръст, а на пояса виси кесия. На въпрос - какво има в кесията, много често отговорът е - пари. Защото властта била в парите. Не, имат кесия, пълна с пръст, за да знае и помни всеки, че е смъртен и отдето иде, там и ще се върне.

- А смирението - слабост ли е или сила?
- Изключителна сила! В моите представи - една от най-великите. Силата на вярата, яснотата, че Този, който ни е създал, знае, че има нужда от нас и ще се грижи за нас. Смирението е да знаеш, че Той е до теб. Налагането на примирение, в стремеж към доближаването му до смирението като категория, не е добре. Могат да те накарат да се примириш с всякакви лостове, средства и механизми - икономически, информационни, със страх за бъдещето. Зад обещания за сигурност да отнемат свободата ни... Това са друг вид внушения. Постоянното всяване на страх отвсякъде и във всичко пълни добре нечии джобове.
- Милосърдието какво е - не като жест, а като вътрешна необходимост, като същност на човека?
- Това също е висша категория. Налагани правила за дарителство се използват за рекламни, политически, стратегически и Бог знае още какви цели. В голямата си част на мен ми изглеждат като формули за създаване и модел на поведение и на имидж. Абдикирането на държавата от отговорността да се справя с макар и дребните социални проблеми едва ли не вменява на хората, които работят много и изкарват добри пари, че са длъжни да отделят от тях, защото тя не се справя. Дарителството е осъзнат акт, допринасящ за развитието на обществото. Лична потребност. Когато човек дарява, не е необходимо да вее байряци. Милосърдието е съпричастност, състрадание, готовност за неоставяне на някого в неволя и беда, където я открие. Милосърдието е също осъзнаване на смисъла от твоето пребиваване тук. Да не забравяме и народната мъдрост, че прекаленият светец и Богу не е драг. Ако се отиде в крайности, Господ може да отнеме всичко, което си имал, дава ни го за положен труд. Добре е да отделим от надника си за нуждаещи се. Той не ти го дава само за да го раздаваш, а да се радваш. Освен ако не си дал обет за кауза или имаш друг, собствен договор с Него. Спомнете си притчата за свещеника и наводнението.
- Вашите изложби с чл.-кор. проф. Мирослав Дачев на рисунки и фотографии от Атон, албумът "Атон в рисунки и фотографии", деветте тома на проф. Дачев от поредицата "Атониада", Вашите живописни изложби с картини, вдъхновени от живота на монасите, от светите места са уникален личен принос в културната ни памет и духовно въздигане.
- Работата с проф. Дачев и останалата част от екипа е неописуемо преживяване, което всеки от нас споделя. Книгите на професора от неговата изследователска работа, рисунките, впечатленията на хората от екипа - всичко това образува едно силно енергийно кълбо от идеи, мисли, информация, споделени мигове. А как ще бъде определен този резултат - надявам се всяка изложба, която правим, да напомня на хората, че не всичко е битовизмът, който ни залива, че красотата около нас може да ни помогне да излезем от тежките проблеми и да се върнем към вярата и че врата към нея за всеки е отворена, стига да я потърси. Че ценностите, крепели обществото, в никакъв случай не бива да бъдат загубени, затворени в магична кутия, която никой не може да отвори.
- Изминаха 30 години от създаването на Вашия проект "Завръщането на пастирите". Три десетилетия тази тема присъства в изложбите Ви. Завърнаха ли се пастирите при нас?
- Според мен духовните пастири се завърнаха, но и много са лъжепророците. Трудно е и все по-трудно става да отсееш това, което е истинско. А пастирите са между нас. На мен ми се е случвало няколко пъти да видя такива хора. Не е необходимо човек да се събуди в манастир или някъде, отделен от обществото, за да усети присъствието им. Срещата с тях може да е на всяка улица, в предаване по телевизията, в книга, която в момента четеш. Но това, че те са тук, за мен е приятно и показателно - щом са тук, скоро ще вземат нещата в свои ръце. Темата "Завръщането на пастирите" е неизчерпана за мен и се събужда в неочаквани моменти. Когато имам нужда да разговарям и да получа отговори на зададени въпроси, се обръщам към тях. Често усещам тяхното невидимо присъствие чрез отговорите, които иначе няма откъде да получа. Но това са мои лични търсения. Често ми се задава въпросът - като съм стъпил на Света гора ли са ми се отворили очите и сетивата. И друг път съм споделял, че когато стъпих за първи път на Света гора имах усещането, че съм бил там и преди. Важно беше да отида там и съм благодарен на проф. Дачев, че ме покани в екипа, и на хората, които помагат това да се случва, защото имам възможност все повече да поемам от тази чиста, необходима животворяща светлина.
- В навечерието сме на най-светлите празници. Всеки ще сложи на Великденската трапеза традиционните символи - боядисани яйца и дъхави козунаци. А какво да сложим в душите си в очакване на Възкресението?
- Изживяването на Възкресението е път към извисяване в дните, в които приключва спасителният пост. Отдавайки се на размисъл и молитва, пречистеността от телесните тежнения дава възможността да се извисиш чрез молитва, изповед и приемане на свето причастие, да достигнеш своята Голгота, съпреживявайки тази на Спасителя. Да осъзнаеш новозаветното послание, че не чрез реваншизма, а чрез любовта и прошката, колкото и да си потиснат и угнетен, ще се възвисиш. Да благодариш, подавайки на другите парче козунак и яйце, и да възхвалиш, че те има - ти си минал отвъд. Това преминаване отвъд имаш шанса да го направиш сега. Затова е Възкресението - всеки да опита да възкреси доброто и детето в себе си, да се обърне към Слънцето и да каже: Благодаря ти, че те има, че имам днес на трапезата яйце и парче козунак. Тази година Възкресението съвпада с Гергьовден - мъченикът, светецът, човеколюбецът, страдал и отдал живота си за вярата, в името на Бога, прави празника още по-силен.
- Какво послание бихте отправили към всички българи?
- Време е ние, всички българи, да отправим взор към звездите. Да изправим глави и да погледнем в космоса, откъдето идваме, и е време да заемем своето място. Докато гледаме в земята и непрекъснато вадим на показ само обекти и случки от миналото, което безспорно трябва добре да познаваме и помним, ще стоим в долната земя.
Да повярваме силно и да се извисим заедно!