Позиция
Да знаеш да станеш от масата
Песен за една 60-годишна любов
/ брой: 151
Продължение от петъчния брой
Години по-късно често се срещахме с Хараламби Трайков в дома на колежка, на чашка, на сладки приказки. Дъщерята на домакинята и две нейни приятелки ни пееха модни по онова време шлагери. Веднъж реших да го изимитирам, разказвайки историйка от всекидневието във вестника. Пак сме на планьорка, пак телефонът звъни, Тотев кратичко: "При шефа". Влизаме, кимване с глава да седнем. Какво ти сядане, направо приклякваме над креслата. Подръпване от цигарата, многозначително клатене с глава, натиска бутона, Сийчето се показва. "Днешният брой!" Вестникът е в ръцете му, бавно разлистване на страниците и тихичко: "Така повече не може". "Да, другарю Трайков", потвърждава Борето Тотев. Какво "Да" не е ясно. И изведнъж Бушо (такъв беше прякорът му) извисява глас: "Това илюстрация на вестник ли е или гербова марка! Кой беше дежурен вчера?" Признавам си, следва кратичко: "Боре, взимай мерки, да не се повтаря".
Мярката е, че трябва да седна да напиша коментара на деня, но няма да получа хонорар. Сам съм си виновен. Сега колегите в ДУМА и хонорари не получават, та няма как с липсата им да ги накажат, ако пуснат някоя "сляпа страница".
Имаше един заместник-главен редактор, осигуряващ присъствието на БКП в земеделския вестник. Праволинеен и ограничен. Та реших аз да се изгавря и вече в късен час, когато броят е готов за печат, влизам в кабинета му и тревожно му съобщавам, че току-що е изтекла информация от БТА, че Цеденбал (ръководителят на Монголия) е приел някого си. Редът беше в такъв късен час да се намира място единствено на новини за Тодор Живков. Да, но зам.-главният строго разпорежда: "Ще ѝ намериш място". Ами сега, чист автогол. Намирам му колая, като съкращавам една информация и силно намалявам размера на снимката под нея.
Ами, това е обяснението за "гербовата марка" и гнева на Бушо. Бушо лудо се смее на имитацията, "ама наистина ли" и направо се свлича от стола на пода.
А на брат му Боян Трайков дължа назначението си в средата на седемдесетте за главен редактор на "Международна информация" на "Хоризонт" и десетина години по-късно за представител на СБЖ в Международната организация на журналистите в Прага. При това, мястото в Прага стоя вакантно цяла година, защото, когато Боян (по онова време беше председател на СБЖ) се обърнал към близкия си приятел Лалю Димитров, шеф на Комитета за телевизия и радио - тогава бяха под една шапка, Лалю отказал с довода: "Неговата дирекция (бях 5 години, от 1983 до 1988 г., директор на "Предавания за чужбина", сега "Радио България" на БНР) е единствената от 50 дирекции и главни редакции, която не ми създава проблеми".
"Предавания за чужбина" беше май най-многобройната дирекция в Комитета за телевизия и радио. Над 200 души, разпределени в четири главни редакции, подготвяха всекидневно предавания на сърбохърватски, гръцки, турски, албански, френски, немски, английски, италиански, испански, португалски, арабски. Имаше и отделни редакции за българите в чужбина. След мандата на моя наследник Коцето Филипов тръгнаха да закриват въобще дирекцията, но накрая здравият разум победи и тя остана под названието "Радио България".
За мой късмет, след известно време на мястото на Лалю за генерален директор на КТР беше назначен Любомир Павлов, личност не от занаята, по-скоро партиен функционер. Поисках среща, скалъпих някаква история и помолих да бъда освободен, като споделих, че има един колега, който прекрасно ще се справя с работата. Името на колегата е Костадин Филипов, бяхме работили заедно в "Народна младеж". Така адашът оглави "Предавания за чужбина", а аз и семейството ми взехме самолета за Прага...
Чудесно е да си международен чиновник - висока заплата, автомобил и квартира на разположение, "най-отговорна" задача всеки месец да представяш план за командировките в поверения ти район. Моят беше Близкият изток и въобще арабският свят.
Едва ли съдбата на днешните международни чиновници в Брюксел е по-злощастна, напротив - благинките трябва да са дори повече.
Прибирам се от Бейрут, за преживяванията там на семейството ми съм разказал в книгата си "От Пхенян до Хавана през Бейрут и Тирана". Само ще спомена, че като почнеха нощните стрелби, тогава 5-6 годишният ми син проплакваше "мамо, тлепелям", т.е. страх го е.
Връщам се в "Работническо дело", назначават ме заместник-завеждащ на "Международния отдел". Един ден, когато Ненчо Хранов, шефът на отдела, го няма, събира ни на съвещание един от заместник-главните редактори. И ни инструктира, че всеки отдел трябва да разработи програма как ще отразява мислите и идеите от интервюто на генералния секретар на ЦК на КПСС Константин Черненко. Черненко беше тежко болен, така и не стана от болничното легло, беше просто компромисна фигура, временно сложена на най-високия пост, докато лъвовете от ръководството на КПСС се разберат кой от тях да заеме този пост. А ние ще разработваме план-програми по съчиненията на някакъв от чиновниците в ЦК. След Бейрут такава дейност ми се стори скучна и безсмислена и звъннах на Боян Трайков дали няма да има някое местенце в радиото за мене. "Разгеле, вчера напусна директорът на "Предавания за чужбина", веднага идваш и заемаш мястото му". Така директорствах 5 години в "Предаванията за чужбина", но за това по-нататък.
Другата голяма личност, с която съм имал късмета да работя, е Валентин Караманчев - беше ми главен редактор в "Народна младеж". Ще разкажа само една история, която е красноречива.
Получава се от БТА информация, че на някакъв конкурс за карикатури в Италия е отличена карикатура на нашия колега Иван Милков. Искат от Иван да възпроизведе карикатурата, за десет минути тя е готова и излиза във вестника като отличена в Италия.
На следващия ден секретарката на Караманчев тревожно ми съобщава, че се обадил секретарят по идеологията на ЦК на Комсомола Симеон Игнатов с нареждане за най-строги наказания на Милков и дежурния редактор. Оказва се, че публикуваната карикатура представлява мечка, която държи на синджир за носа мечкаря, изобразен като нашенец с калпак на главата. Т.е. може да се тълкува като Русия (мечката) разиграва, държейки на синджир, България.
Като дежурен по брой съобщавам на главния редактор Караманчев за обаждането на Игнатов. "Свържи ме със Симеон Игнатов", казва Вальо на секретарката. Следва краткото: "Симеоне, абсолютно ти забранявам по какъвто и да е повод да се обаждаш и разпореждаш в редакцията". Тряс телефона.
След време Милков получи албум с отличените карикатури. Оказа се, че е отличена друга негова карикатура, не тази с мечката, държаща на синджир за носа мечкаря.
И още един пример за характера на Валентин Караманчев. Беше получена покана в ЦК на ДКМС за участие на шестима младежи в екскурзия за опознаване на Франция. Като франкофон бях включен в групата. Беше много интересно, ходихме дори до световноизвестния курорт Шамони, десетината дни минаха бързо, дойде време да се връщаме. Но ето, че се свързахме с моя съученик Йосиф Зонанов от ловешката езикова гимназия, единствената по онова време - 50-те години на миналия век, езикова гимназия в България. Животът се беше стекъл така, че Йосиф завърши медицина във Франция и остана лекар в едно селце, почти на брега на Средиземно море. Йосиф ме покани да му гостувам. Останалите петима от групата се прибраха в България, а аз му отидох на гости. Прекарахме си чудесно в плажуване и разговори с главна тема "А спомняш ли си..." Прибирам се в България и в разговор с отговорния секретар на вестника Благо Сираков, той споделя: "Като не се върна с другите, пристигна "другарят..." от Шести отдел (те отговаряха в КДС за средствата за масова информация) и злорадства на Караманчев: "Е, какво, твоето протеже Коста Иванов, невъзвращенец, а?" Вальо по неговия си категоричен начин веднага му отговорил: "Аз му наредих да остане, ако журналистът не се потопи напълно в действителността, нищо няма да излезе от съчиненията му". Наредил - вятър. Просто Коста Иванов доста безотговорно беше постъпил.
Преди време припомням на Караманчев тази история и го питам: "Ами, ако наистина бях останал?" Караманчев пуска характерната си усмивка, заради която в "Народна младеж" го наричахме "Мона Лиза", и казва: "Ами нищо, сега щях да ти идвам на гости".
Следва
Славните времена на "Народна младеж": Стьопата Ерамян, авторът, главният редактор Радослав Радев, от когото се научих на ред и експедитивност, Стоян Юруков-Войводата и Стойчо Банчев