Позиция
Да знаеш да станеш от масата
Песен за една 60-годишна любов
/ брой: 150
Преди почти година, на 20 септември, излезе последната ми статия в ДУМА. Понякога съм се изкушавал пак да понапиша нещо, но виждам моите идеи реализирани по-кадърно от автори като Жоро Георгиев, Вальо Георгиев, Аида Паникян, Евгени Гаврилов и, разбира се, Велиана и Велислава. Така че, както пееше Шарл Азнавур, любимият ми певец, "Il faut savoir quitter la table..." ("Трябва да знаеш кога да станеш от масата"). За мен това време явно е дошло.
Започнах още като студент по българска филология да сътруднича на френската редакция на "Предавания за чужбина", днес "Радио България", в БНР. Възлагаха ми да водя кореспонденцията с няколкото хиляди френскоговорящи слушатели на българското радио. Моята "кръстница" при тези начални стъпки беше Маргарита Ешкенази. Там срещнах, и не просто срещнах, а се "влюбих", в преводач-говорителя на сърбохърватска редакция Джоко Росич. Години по-късно той стана известен и обичан артист. А моето "влюбване" в Джоко се изрази с един подарък, който му направих. У дома, в къщицата ни на "Георги Софийски" 50, имаше една сабя, единствената останала вещ от дядо ми Вельо от участието му във войните в началото на миналия век. Канията ѝ беше счупена, та острието ѝ беше ръждясало. Знаех, че Джоко е колекционер на хладни оръжия, и му я подарих. Искрено казано, днес съжалявам, че съм се разделил с тази безценна поради историята си вещ. И за още две неща съжалявам.
В стаята на баба ми и дядо ми на стената беше окачен портретът на Димитър, брата на баба ми, загинал при Одрин. "Братчето ми", проплакваше понякога баба Мария и милваше портрета. Като бутнаха къщата ни, за да построят на нейно място пететажен блок, портретът бил затрит.
А другото, за което не мога да си простя, е, че просто зарязах в шкафа на ДУМА, където последно работих, едно бакелитово радио "Филипс", вероятно едно от първите в България. Баща ми беше художник и беше нарисувал рекламата на "Филипс", като за отплата му подарили апарата. Той беше май единственият в махалата ни "Крива река", та комшиите се събираха вечер на чашка кафе да го слушат. Единствен в махалата беше и нашият телефон. Майка ми беше телефонистка в пощенската палата (превърната от Васил Божков в музей) и който имаше нужда да се обади, идваше у дома да звънне на когото трябва.
Но да се върнем към първите стъпки в професията, моя любов в продължение на почти шест десетилетия.
На 18 януари 1965 г. съм постъпил на работа като литературен сътрудник в "Международен" отдел на в. "Земеделско знаме", смятан тогава не без основание за най-професионално списвания вестник. Научих занаята от чудесни колеги - Пепи Калчев, Йони Матеев, Борето Чакъров. А незабравим спомен у мен остави главният редактор Хараламби Трайков. По-късно шеф ми беше и брат му Боян Трайков, и на двамата дължа много.
Бях все още в шестмесечен изпитателен срок, когато в България дойде на посещение министърът на външните работи на Франция Кув дьо Мюрвил. Бяха ни строили журналисти от няколкото вестника и радиото зад една въжена преграда.
При посрещането на външния министър на Франция Кув дьо Мюрвил - 1965 г.
Внезапно Кув се отдели от министър Иван Башев (такъв страхотен външен министър България не е имала и няма да има) и дойде при нашата журналистическа група с думите "Ah, vous etes la presse" - "О, вие сте пресата". Сега "мисирките" биха го награкали, тикайки микрофоните в сливиците му, но тогава - смут и пълно мълчание. То и малко хора знаеха чужди езици. Престраших се и зададох два въпроса, кой от кой по-тъп. На другия ден вестниците излязоха с репортажи, в които се отбелязваше и "на зададени му въпроси г-н Кув дьо Мюрвил отговори..." Единствено в "Земеделско знаме" беше написано с черен шрифт: "На зададените му от журналиста от "Земеделско знаме" и т.н.
Тече следобедната планьорка на отдела в апаратната. Телефонът звъни, завотделът Борето Тотев вдига слушалката: "Да, другарю Трайков" и към мен: "Главният ни вика с тебе". Кабинетът на Трайков е почти с размерите на киносалон в сградата до паметника на Левски, където днес, мисля, е офисът на НДСВ. Трайков кимва да седнем, разлиства вестника и - реплика към мен: "Ти какво, Tete a tete" с Кув дьо Мюрвил, а? Боре, той на изпитателен срок ли е?" След утвърдителния отговор на Тотев следва краткото: "От този момент е на щат".
И друг забележителен спомен имам от Хараламби Трайков. От някакъв окръжен секретар на БКП се получи писмо, в което се настояваше тамошният кореспондент на "Знаме" да бъде отзован от окръга и уволнен, защото написал критичен материал за неговата особа и дейността ѝ. "Земеделско знаме" като орган на БЗНС, братската, но все пак младша, управляваща партия, беше в деликатно положение и избягваше всякакви критики спрямо партията-ръководителка. Но на следващия ден във фолио на политическата страница се появи статия със заглавие "Кореспондентът на "Земеделско знаме" не е беззащитен, другарю... еди кой си". Подпис: Хараламби Трайков, главен редактор.
Е, как не просто да уважаваш, но и да не боготвориш такъв началник.
Следва