Банани нямаше, екшъни - също

Преди дни се навършиха 90 години от рождението на Юлий Стоянов - голямо име в българската кинодокументалистика и по-малко известно като киноисторик. 

Било е преди около шест десетилетия. В новоизграден тогава културен дом в още строящия се столичен комплекс "Дружба" поне веднъж месечно се събирахме киномани - да гледаме нов филм, който често не се показваше в столичните киносалони. Прожекциите се предшестваха от беседи, изнасяни обикновено от Тодор Андрейков и Юлий Стоянов - за "Новата вълна" във Франция, за италианския неореализъм. За нас те бяха шамани, които почти със страхопочитание поздравявахме в Унгарския клуб на бул. "Раковски", там днес е кафе-ресторант "Хепи".

Та преди дни, във връзка с годишнината на Юлий Стоянов, излязоха публикации за киноизкуството в онези години, тогава модата се диктуваше от френското и италианското кино. Връщаха се спомените за Бриджит Бардо, за Джина Лолобриджида, за Мирей Дарк, за режисьорите Жан Луи Трентинян и Виторио де Сика, за "Шербурските чадъри" и "И Бог създаде жената"... И колко още неупоменати в тази ретроспекция наши кумири. На първо място Жерар Филип, създаден сякаш да играе ролите на героите на Стендал в "Червено и черно" и "Пармския манастир". Мъжественият Жан Маре, на когото всички искахме да приличаме. Мишел Симон - Квазимодо в "Парижката Света Богородица". Моят приятел от детинство Банко Банков, съученик от Ловешката езикова гимназия (вечна му памет), с когото седяхме на последния чин, разиграваше етюда от "Тримата мускетари", където Портос, мисля, вдигаше дланите си, за да се оттегли от тях кръвта и те да засияят с благородническа белота.

Затаявахме дъх на невероятния   "Възнаграждение за страха" на Анри Жорж Клузо с Шарл Ванел и Ив Монтан; на "Хубостта на дявола" на Рене Клер; на италианските неореалистични филми "Рим открит град" на Роселини или "Крадецът на велосипеди" на Виторио де Сика. После се появи комикът на столетието Луи дьо Фюнес с неговия "Полицаят от Сен Тропе".

А в кино "Култура", на ъгъла на пл. "Славейков" и "Граф Игнатиев" (сега там май е някакъв супермаркет), освен научно-популярни филми, гледахме и "Обикновен фашизъм" на съветския режисьор Михаил Ром. Защо ли за него ми напомня днешното рязане на ленти у нас на всеки новопостроени (некачествено) стотина метра от магистрала или водопровод, където на главното действащо лице услужливо се подава ножица и то, заедно с още няколко удостоени с високата чест съратници, пред грейналите лица на възторжената публика, реже лента и грижливо скатава в джоба парченце от нея... Ами, напомня ми, защото в "Обикновен фашизъм" имаше епизод, в който Хитлер правеше първа копка, а зад него възторжен негов почитател надничаше с грейнало лице ту иззад лявото, ту иззад дясното му рамо.

Е, сега настъпиха промени, които би трябвало да ни правят щастливи. Някогашните кина "Димитър Благоев" и "Москва" са лъскави супермаркети, кварталното ми кино "Иван Вазов" е бингозала...

Но в онова безпросветно време се редяхме на опашка за билет за кино, а днес мога да избирам с едно натискане на дистанционното между 200 и кусур програми. Американски екшън след екшън със стрелби, реки от кръв, супермени, които трошат кокали на противника с хватки от карате, жиу жицу, фри стайл и ММ... При жените тези престижни спортове са съпроводени и със скубане на коси. В каква безпросветност съм живял дълги години разбрах, когато преди месеци ми се наложи да лежа в рехабилитационен център, където съквартирант ми беше Ф. от Исперих. Със събуждането си той включваше тв програма, по която вървяха денонощно такива шедьоври. И любимата на потрошения, който бере душа, заинтригувано се осведомява: "Добре ли си?" ("Are you OK", така де, няма да навлиза в личното му пространство, не би било политкоректно). След което съквартирантът ми Ф. моментално заспиваше, но това е тема за психоаналитици, не за носталгици по "Новата вълна" в киното като мен. Интересно, този Ф. не гледаше турските сериали, а те са истинска школа за изискани диалози, каквито вероятно звучат в Бъкингамския дворец между кралица Елизабет и принц Хари.

А, да, по онова безпросветно време нямаше банани. От което, с извинение, не страдахме много, защото не знаехме що е това "банан" и дори "авокадо". Виж, киви съм виждал да връзва в двор в Пещера. Компенсирахме някак с червената хрущялка и бялата череша в двора на възстановената след добронамерената американска бомбардировка на 30 март 1944 г. наша съборетина  на ул. "Георги Софийски". А после идваше сезонът на вишните, на черницата, на дюлите, на крушите... Доматите в двора, посадени от мама, бяха от породата "волско сърце", едни такива огромни, сочни. Ядяхме краставиците, току-що откъснати, и яхнията от бакла.

Но банани нямаше. И "Супермен" също нямаше. Задоволявахме пошлите си вкусове с Жерар Филип в "Червено и черно" и Мишел Симон в "Парижката света Богородица".