Екран
Недостижимият крал на италианската комедия
Над личности като Нино Манфреди смъртта няма власт
/ брой: 64
Олга МАРКОВА, доктор на кинознанието
Щом си припомня изпълнението на Нино Манфреди в някой от неговите уникални филми още от началото на 50-те години, когато пристъпва опасната и рискова територия на кинокомедията (която скоро ще бъде превзета от изключителния му талант, та чак до 2004-та), неминуемо забравям за всичко мрачно наоколо, включително за пандемии и войни. Известно е, че повече от столетие Киното ни спасява да не умрем от реалността. Но винаги с убеждението, че сме достигнали дъното. А то не се и задава. Единственото изпитано лекарство в битката за оцеляване е силата на изкуството...
От десетилетие не съм преживявала такъв мощен културен празник като тържественото честване на 100-годишнината на Нино Манфреди в Дома на киното на 20 март - своеобразен връх на МКФ "София филм фест". То се оказа заключителен акорд от едногодишното европейско празнуване на този юбилей, който дълго ще отеква в съзнанието ни, напомняйки за онова, което Седмото изкуство, за жалост, е изгубило. Изумителна тишина в залата и пълно съпричастие по време на прожекцията на психологическата драма "Лунен удар", като някакво единодушно заклинание в името на Таланта.
Едва ли някой професионалист би повярвал, че тази безупречна художествена творба е пълнометражен режисьорски дебют на сценариста-продуцент Алберто Симоне (1995), който създава образа на многоплановия Салваторе специално за Манфреди. Самият актьор, отдавна утвърден, е мечтаел в есенния период от живота си да разкрие в нова светлина трагикомизма на своето всестранно дарование... Вече в съзнанието ми се мярка дяволитата усмивка на твореца, който "решава от отвъдното", че прекалявам, тъй като над личности като него смъртта няма власт.
Ще припомня само една от стоте изиграни от него роли: тази на Джорджо от първата новела "Телефонният разговор" на киноалманаха "Куклите" на Дино Ризи (1964), която неведнъж съм се опитвала да възпроизвеждам пред моите студенти като етюд за виртуозност по актьорско майсторство. С дискретна, многозначителна, снизходителна и към другите, и към самия себе си усмивка, почти безмълвно, в низ от комедийни ситуации героят пресъздава цялата драматургия на новелата, без каквато и да било режисьорска намеса. Обикновени житейски морално-етични дилеми, поднесени харизматично по изобретателен начин (с виртуозно владеене на филмовата образност), изтръгващ усмивката на всеки, който е надарен с чувство за хумор. Става дума за
онова велико време, когато Киното наистина умееше да се усмихва
да забавлява, да носи радост, без да потиска и да гнети зрителя. Но то никога няма да се върне, освен в онези златни ленти на "Чинечита"...
Сред различните изпълнителски категории има една, която е патент на малцина: на актьора "хамелеон". Тя сякаш е измислена за Нино Манфреди и доказана в сътрудничество с велики режисьори като Виторио де Сика, Франко Дзефирели, Еторе Скола, Дино Ризи, Марио Болонини, Карло Лидзани. В творческата му биография няма липсващ персонаж: от Пепино в "Ергенът" (1955), Тони във "Венеция, луната и ти" (1958), Куирино Филонци в "Престъпление" (1960), сервитьора от "Страшният съд" (1961), гробаря Хосе Луис Родригес в "Палач" (1963), Чиянфана в "Познавах я добре", в партньорство със Стефания Сандрели (1965); през Дуду в "Операция "Свети Януари" (1966), Марио Балестрини в "Измъчвай ме, но ме обичай" (1968, с Уго Тоняци), Берета във "Всеобщ протест" (1970); до върховото постижение на комисаря Куинтилио Тартамела в незабравимата комедия "Рим на аристократите" ("Roma bene", 1971, с Вирна Лизи), Джино в "Джиролимони, чудовището на Рим" (1972), Нино Гарофали в "Хляб и шоколад" (1973), Антонио в романса "Обичахме се толкова много" (1974, с Виторио Гасман, Стефания Сандрели и т.н.), архитекта Антонио Пекораро в "Няколко странни случая" (1976), Саза Джовине в "Хонорар за предателство" (1978), Микеле Абаняно в "Кафе еспресо" (1980), Марко Селвиати в "Универмаг" (1986), комисаря Франко Амедей в "Един комисар в Рим" (1993), Пиетро в "Благодаря за всичко" (1999), Паскуино в "Нощта на Паскуино" (2003)... Само през 1965 г. Нино Манфреди се превъплъщава в осем образа! Изключителна по рода си активност.
В каквато и международна копродукция да го снимат, той си остава дълбоко национален
На театрална сцена дебютира още през 1947-а, по време на Пражкия фестивал на младежта и студентите, с антивоенната пиеса на Солим "Човек и оръжие". В театър "Пиколо ди Милано", както и с различни актьорски трупи, изгражда поредица от персонажи. А тя го подготвя за един изключителен скок в най-сложния филмов жанр - комедията, където пренася изградения вече от него образ на кроткия, деликатния, боязливия човек, ставащ жертва на напористи, агресивни хора. Дебютът му в киното като сценарист и актьор в комедията "Къмпинг" на Франко Дзефирели през 1957 г. е бляскав!
Редом със завидната си актьорска кариера, творецът се изявява и като сценарист и режисьор: "Трудна любов", "Гола жена", "Кафе еспресо", "Пази се от шута", "Хляб и шоколад", "Операция "Свети Януари" и "За получена благословия". Ненадминат дори от Алберто Сорди, той е носител на шест награди "Давид на Донатело", шест приза "Настро д`Ардженто", Награда за режисьорски дебют в Кан (1971) с полуавтобиографичния филм "Между чудеса"...
Италианският печат единодушно го назовава "любимеца на цяла Италия", "краля на националната комедия (commedia all italiana)", онзи, без когото киното не може, човека-шоу... Актьор, режисьор, драматург, певец, автор и телевизионен водещ... Какво още дарование би могло да се пожелае на завършилия Юридическия факултет на Университета и Академията по драматично изкуство в Рим Нино Манфреди! От детските си години той предпочита, вместо да посещава училище, да изнася представления у дома, пред близките. Обича да се показва, да осъществява контакт с другите, да го акламират. И така: цял живот - в центъра на социото, по индивидуален, уникален и неповторим начин: от 1921-ва до 2004-та, когато умира на 83 години. Не е странно, че никой в света до днес не споменава за негови плагиати.
Но на негово име през 2007 г. е кръстен астероид. А две години по-късно е учредена и награда. Носител на името му е и римски театър в Остия. Така че той ни "гледа" отвсякъде.