Ислямът влияе върху промените в Европа и през ХХI век
Трудно е да бъде отделена същността на ислямския тероризъм от ислямския фундаментализъм
/ брой: 112
Според статия в "Ню Йорк Таймс" събитията в Близкия изток, наречени "Арабска пролет", в никакъв случай не бива да бъдат подценявани или оприличавани на характерните за Европа от 1989 г. Причината е, че в новите условия възникват и нови стереотипи.
Руши се стереотипът за арабския свят
руши се митът, че той е неподвластен на демократични преобразувания, че тълпите от хора по улиците на Кайро, Бенгази и Дамаск са мобилизирани единствено за сметка на Facebook и Twitter.
Според автора, ако някой мисли, че поддържането на подобни заблуди обслужват западнодемократичните идеали, дълбоко се заблуждава. Заблуждава се и че политическата програма на света ще бъде диктувана от Запада.
Да се потопим в тези заблуди безспорно е удобно, защото в тях се сбъдват оптимистичните сценарии, популяризирани от 1989 г., според които силите на частното предприемачество и новите технологии ще осигурят повсеместна победа на западната демокрация.
Всъщност арабските "надигания" са
стремеж към социална справедливост и равенство
в не по-малка степен, отколкото към демокрация. В тези страни безработните са милиони, а други милиони са принудени да съществуват с по-малко от два долара дневно. Сегашните революции според арабски дипломат са насочени едновременно срещу спекулантите и диктаторите, което прави местните движения особено подозрителни към всякакъв опит за намеса отвън. Защото хората са се нагледали на тесни приятелски отношения между Запада и тези, срещу които се надигат, поради което всеки предложен модел за подражание от западните демокрации е обречен на неуспех.
Добрата новина е, че вниманието на хората към търсенето на социална справедливост може да отвлече обществото от идеите на радикалните ислямисти. Такава възможност може да се използва при условие, че Западът признае съществуването на мюсюлмански ценности, като ги превърне в част от дискусията и от политическия дебат, който ще съпроводи разрешаването на конфликтите.
Според автора Европа и САЩ следва да се отърват от илюзията, че в арабския свят всичко се решава за сметка на борбата между умерените и фундаменталистите. Алтернативата на това е да бъдат започнати, и то незабавно, преговори с "Хамас" и "Хизбулла".
Приоритетна задача е привличането на "Мюсюлмански братя" и родствените им организации в диалога, вместо да бъдат поставени в изолация. При това се очаква демократизацията да подбуди арабите да реагират още по-силно на невниманието на международната общност към израело-палестинския и израело-арабския конфликт.
Ако в арабските страни политическите процеси станат хаотични и се появят съблазни Западът да избира победителите, то изкушението от възможността за манипулация ще бъде избрана безспорно, особено за страните, които са богати и привлекателни с нефта си. Тогава
репутацията на западните сили ще катастрофира
окончателно. Западът трябва да признае, че престава да бъде главният играч. Но едновременно с това той няма право да бъде и пасивен зрител.
В Либия това следва да става по пътя на търсене на активно политическо решение с участие на ООН. Проблемът не е толкова в авангардното търсене на решение. Проблемът е доколко това е пътят.
Защото същността на ислямския тероризъм е трудно да бъде отделена от ислямския фундаментализъм. Радикалните ислямисти проповядват, че тяхната религия и ценности са изправени пред опасността да изчезнат, а причина за това са Западът с материалистичните си свят, идеи и начин на живот. Той умъртвява корените на исляма, като допуска разпространение на "заразата на неверниците" сред наивните мюсюлмани чрез въвеждането на светско законодателство, научни достижения, развитие на съвременно образование, парламентарно управление, медии.
За да спасят вярата си, правоверните следва да се обединят и да вземат властта в свои ръце. От тук целите на ислямските фундаменталисти са създаване на религиозна държава, действаща според тълкуванието на исляма и подчинена на правилата на шериата. Когато са в опозиция, в повечето ислямски страни фундаменталистите се принуждават да минат в нелегалност, което не им пречи те да оказват съществено влияние върху обществото.
Заплахата по същество идва от основното мото на ислямския фундаментализъм: "С тези, които не спазват законите на исляма, трябва да се сражаваме". В средата на миналия век идеологът на "Мюсюлмански братя" Саид Ал-Кутб (по професия учител) проповядва, че тържеството на ислямските идеи няма как да се осъществи по мирен път.
Историята на организацията "Мюсюлмански братя" е натоварена със серия атентати, един от които е покушението срещу министър-председателя на Египет Гамал Абдел Насър. Следват жестоки преследвания срещу структурите с мнозина убити, арестувани и изпратени в затворите. Към края на 60-те години организацията пренася щабквартирата си в Саудитска Арабия и разпростира мрежите си и в други страни, превръщайки се в международна. Нейни прояви са наблюдавани в Афганистан, Бахрейн, Йордания, Йемен, Катар, Кувейт, Ливан, Пакистан, Сирия, Судан, Турция, Великобритания, скандинавските страни, САЩ, Германия, Швейцария, Франция и доста други.
Дейността на организацията се подпомага от дарения и от други дейности, които самата тя организира. Това дава възможност членовете да преминават специална бойна подготовка в лагери.
Като разклонение на "Мюсюлмански братя" е известен и "Ислямски джихад". Движението "Хизбуллах"(Партия на Аллах) пък е учредена в Иран от аятолах Хомейни за борба с опозицията. В техните документи е записано: "Ние не сме организация или партия в тесния смисъл... Ние сме свързани с всички мюсюлмани, където и да са по света. Нас ни обединява ислямът."
Сливането на организацията "Амал" (Ливански бригади за съпротива, "Надежда") и "Стражи на ислямската революция" слагат началото на организацията "Хизбулла".
Духовният настойник Омар Рахман, идеолог на "Ал Джихад", заявява: "Щом бойците на исляма се справиха с такъв гигант като СССР, на тях не може да се опре отдавна прогнилият отвътре друг гигант - САЩ.
И днес мнозина експерти смятат, че ислямът е в състояние да влияе върху промените в Европа през ХХI век по-силно, отколкото САЩ, Русия, или дори Европейският съюз.
Освен всичко друго именно Европа трябва да интегрира бързо растящото мюсюлманско малцинство. Не бива да се подценява опасността то бързо и неконтролируемо да се увеличи за сметка на свежи емигрантски попълнения, и то именно в резултат на последните конфликти.
А в това безспорно мнозина ще започнат да виждат
нова заплаха за колективната идентичност
и традиционните ценности.
Все пак мюсюлманите в Европа и Турция, взети заедно, отдавна "се пресмятат" на няколко десетки милиона.
Близкият изток и Северна Африка с неподлежащата си на контрол раждаемост, с влошаващите се условия на живот, при липсата на перспектива и усилване на всевъзможни негативни тенденции в резултат на кризата ще продължат да бъдат непресекващ инкубатор на емигранти. И без тях мюсюлманските общности в Европа са значително по-млади от немюсюлманите, а това предполага и повече радикалност.
Събитията на Балканите от края на ХIХ и началото на ХХ в. също доведоха до очертаване и усилване на позициите и претенциите на исляма в региона, включително с появата в някои страни на остро радикални организации, които засилват политическите си претенции.
И ако в Близкия изток и Африка надигането на масово и трудно подлежащо на контрол социално недоволство вече е факт, пламъците на подобни пожари не могат да гарантират спокойствието и на стара Европа.
Въпросът е не кой ще получи институционална легитимация да участва в преговорите по управлението и разрешаването на конфликти, а в това, дали няма да се допусне социалните конфликти да бъдат етнизирани.
Или дори усилени от тежестите на религиите.