Часовникът

Йото ПАЦОВ е роден в София на 28 декември 1949 г. Потеклото и творчеството му са свързани със село Ъглен, Ловешка област, което се намира на брега на река Вит. Животът му преминава през редакциите на най-тиражните печатни издания в България, самият той основава и ръководи много от тях. Бил е управител и главен редактор на Издателска къща "Наслука" и на нейните издания "Лов и риболов", "Наслука" и "Рибар".
Автор е на книгите "Петелът кълве звездите" - къси разкази, "Лъжикерван" - роман, "Пръчка от леска" - стихове, "Учителите" и "Великите учители" - очерци за духовните водачи на човечеството, стихосбирката "Курбан", сборникът с публицистика "Перо от гарван", "Чудото с българина. Мистични сказания", "Фараонът на лисиците"  и др.
Член е на СБП.

Часовникът бе златен, със златна верижка, швейцарски. Разбира се - позлатен, но тогава, в началото на 60-те години, на село, нашата голишареста дрипава селска банда за пръв път виждаше такова чудо на сияйния лукс - златен корпус, златен циферблат, златна верижка от люспици като на златна водна змия. И - точен! Джобните часовници на дедите ни, повечето трофеи от войните с непонятни надписи на английски, френски, немски, гръцки, румънски по сребърните капаци, изоставаха или избързваха. Викаха им полупци, и те наистина много приличаха на тези дървени съдинки, с които старците си носеха сланинка, сиренце, едно-друго за ядене, когато тръгнеха на работа по къра. Този -    цепи секундата, когато по радиоточката, на която всички в Ъглен викаха "славейчето", започваше да пибибка точното време. Беше в такъв невъобразим контраст със съдраните ни гащи, калните ни крака и витския ни тен, че дори кьорави старци ставаха от пейките пред къщите да го видят, когато минавах пред тях, хванал нарочно лесковата въдичарска пръчка с левицата така, че да свети в очите им със слънчевите си отблясъци.
Донесоха ми го леля Веса и вуйчо Ценко от Алжир, бяха ходили там да работят по мините, той - голям началник, тя - инженер-маркшайдер, бяха се видели с пари и отрупаха роднини, близки и познати с армагани. Но не беше първият ми часовник - дедо Йото още преди три години, когато станах на десет, ми подари един руски, който в унисон с космическото ни време се казваше "Ракета". Купи на мен, купи и на себе си, седнахме двамата в кухнята, първо сверих и курдисах неговия - голям, с едри черни цифри на белия циферблат, та да ги вижда и без очила, после и моя, и го подкачих:
- Колко ти е часа, дедо?
Той го свали от китката си, сгъна каишката, та го хвана с една ръка, и се опита да види цифрите по-ясно, като ту го приближаваше, ту го отдалечаваше от лицето си. Накрая въздъхна:
- Па мигар го вида...
- Ами барем върви ли? - питам го аз.
Той го слуша с дясното ухо, слуша го с лявото и въздъхна пак:
- Па мигар го чуя...
- Ами що си го купил тогава? - засмях се аз.
- Па мигар ми и требва! - засмя се и той и приключи въпроса.
"Ракетата" остана в чекмеджето на масата в моята стая, и като се събудех, първите две нощи я чувах как цъка сиротно в мрака, и как постепенно ясните и звънки нейни секунди се стопиха сред нощната песен на цикадите, чухалчетата и улулиците.
Времето за нея спря, швейцарският хубавец на ръката ми го източи безмилостно, не го свалях ни денем, ни нощем, събуждах се да му се любувам и да го къпя в струите лунна светлина от прозореца, и той превръщаше лъчите им от сребърни в златни... Не мина и седмица, откакто го бях получил, и с Ванчо Жулето, Теката и Славето Гущерски, Наката Дончов, Тинко Жабешки - целата банда, тръгнахме да се къпем в Дашовския вир, под бързея - заветно място, дълбочко, пълно с риба под надвисналите скали. Съблякохме се ние голи, другите наскачаха, останахме ние с Теката последни, и аз го питам - нали по-голям ужким:
- Тека, къде да скрия часовника да го не дигне некой?
- Увий го в гащите и го затисни с некой камък да се не види - казва той.
Така и направих. И се бухнахме с него при другите във водата.
Тук му е мястото да кажа, че, ако не сте изпитвали ласкавата свежест на летния Вит, ако не сте се оставяли плътните му струи да ви галят и гъделичкат, ако не сте усещали едва доловимите докосвания на милионите рибета по цялото си тяло, ако не сте изпълвали гърдите си с прекрасния аромат на живата река - има още какво да желаете от живота. А когато сетивата ти са в апогея си и светът е чисто нов - времето спира, слънцето се подпира на Пейковия чукар, лястовиците целуват реката в стремителен полет, бързеят бърбори престорено сърдито и всичко в теб звъни от красота и свежест... Чак до здрач плувахме, гмуркахме се, плискахме се, лежахме в бързея, Жулето успя да шамароса здраво Славето, който току се опитваше да го дави, сдърпаха се, посбиха се даже. А когато разбрахме, че идва времето нашите по къщите да започнат да заничат през прозорците и да се чудят дали не сме се издавили, излязохме. Отвалих аз камъка, вдигнах гащите, но часовникът не беше там. Съвсем ми се мръкна. Другарите ми посърнаха, Наката ги огледа, спря се пред Теката:
- Само ти си. Сваляй всичко.
Теката не се противи, засъблича залепналия по мокрия му гръб потник, изхлузи гащетата, замърмори:
- Теката та Теката, то аслъ като стане нещо - се Теката виновен, а търси сега, грънци ще намериш, ти може да си го зел, мене ме бедиш...
Другите се съблякоха доброволно. Наката и той, провериха дрешките, в които не часовник, а и мънисто нямаше де да се скрие. Нищо. Облякоха се, Наката разпери ръце:
- Ще го намерим, не казвай на вашите, заран ще се оправяме.
После се обърна към Теката, който вече се бе загърбил да си ходи:
- Само ти си, прави му сметка.
И към мен:
- Той затова Славето се заяждаше с Жулето, да се вторачим в тех, та Теката да препълзи до часовника...
Още на другия ден извадих "ракетата" от чекмеджето, навих я, стегнах я на китката си, времето тръгна. Златният швейцарец мимолетно озари детството ми и потъна в небитието.
Много часовници съм имал оттогава, някои купувах, някои ми подаряваха, носих ги първо на лявата, после - на дясната ръка, "ракетата" отдавна мълчи в куфарчето, в което съм наслагал да си мълчат разни спомени от минали времена, но швейцареца не забравих. Може би защото той именно стана за мен символ на бързопреходното, на илюзорното щастие, на нетрайността на всяко притежание, на срама, който неизбежно следва всяка фукня. Но случката не забравиха и приятелите ми, с които в онзи ден бяхме на Дашовския вир, и не дадоха и на Теката да я забрави, защото никой от тях не се съмняваше, че той е откраднал часовника. Който и където да го срещнеше, тръгнал с каруцата за дърва по гората или за звездел за животинките по двора, седнал с бира под Пацовската дуда на площада, наредил се пред склада на Моно Трактора за мизерната рента или подкарал с ръчната количка чувал захар за джибрите във варелите под сайванта, вместо "здрасти" викаше отдалеч:
- Колко ти е часа бе, Течка?
- Кое време стана, аркадаш?
- Дали чукна девет, та да видим вестниците дали дойдоха?
- Стана ли време за новините, Тека?
- Нема ли седем бе, Тека, че Наско май още не е ударил камбаната...
Хилядите въпроси към Теката се въртяха все около този въпрос - колко е часът. И беше време, когато той дърпаше ръкава, взираше се в часовника - друг, разбира се, евтин, и отговаряше, но бързо се усети за какво става дума, махваше с ръка и мълчеше, после псуваше и времето, и майната му, после - и този, който го пита. След това не можа да измисли друго, ами свали часовника от ръката си и се зарече да не носи никога такова нещо с надеждата така да спре въпросите. Не стана. Нещо повече - на всеки празник, на рожден ден, на сватбите на синовете му, на кръщенетата на внуците му де един, де двама-трима все часовници му подаряваха. Събра барем трийсетина, един ден ги насипа в кашонче, впрегна и отиде в Кючук Египет. Там спря пред портата на Мето Въджишки, на площадчето, и щом минеше някой от мургавите обитатели на махалата, му протягаше часовник или го викаше да си пробере какъвто му е присърце. Пръв се усети именно Мето. Беше изкарал козите и се прибираше да се стяга за работа, и като го викна Теката да си хареса часовник, загря веднага и се засмя:
- Не става, чичо Теко, подарък се не подарява, носи си ги със здраве, аз си имам, и жената има, и на децата даже купих от панаира...
Събралите се цигани закимаха одобрително, който беше взел часовник, го свали от ръката си, извади го от джоба си и си го сложи обратно в кашончето на Теката. Той побесня, напсува майка им циганска, шибна коня и дигна прахоляка за към сред село. Ванчо Жулето пък поучи децата от Шагерската махала - дето беше и къщата на Теката - всеки ден, преди стопаните да изкарат добитъка, да боднат пред пейката до вратницата една бела клечка в кръг, разчертан на дванайсет резена - слънчев часовник, демек, та да знае Теката колко е часът, нали друг часовник не носеше. Риташе и мажеше с гумените цървули Теката - да заличи от пепеляка на улицата всяка следа, гонеше децата да ги бие, псуваше и майките, и бащите им, но на другата заран слънчевият часовник пак сочеше с тънка сянка точното време, и бабичките вече седяха по пейките да гледат как ще подскача и ще псува орисията си и комшиите си...
Остана без приятели. Преди се сещаше за ракия само като се отбие някой, сега наваляше сам, седнал до каците под сайвана на стара синийка, нарязан домат или сланинка направо на дъските. Престана да ходи под дудата, пък и където и да е, само по работа с каруцата още излизаше по къра. Привечер поглеждаше през процепа на вратницата. И ако пред пейката я нямаше рисунката на слънчевия часовник с върбовата клечка в средата, излизаше да седне и да изпуши една цигара, но зададеше ли се някой, веднага си влизаше у тях. Само синовете му по панаира идваха на гости с внуците за ден-два, единият живееше в Червен бряг, другият - в Плевен. Това май му остана единствената радост - да си поиграе с децата, да им се порадва, да им даде по някое кайме да си купят каквото им е воля.
И тази година дойдоха, къщата се напълни със смях и плач, деца и бебета щъкаха из градината и се люлееха на хамака, снахите шетаха, мъжете разтовариха колите, седнаха с Теката под ябълката, чукнаха чашите - да пият по една, преди да заведат децата по сергиите на площада към седем, както им бяха обещали. Напълни му се сърцето, напълниха му се и очите, и за да не го видят такъв, бръкна за цигарите и излезе на пейката пред вратницата. И докато палеше, видя момченцето на големия си син, че се е изхлузило след него и се е изправило отпреде му:
- Не стана ли време да ходим, дедо, колко е часът?