Акценти
Разказвачът, надеждата и... смъртта
Спомен за писателя, приятеля и човека Георги Марковски
/ брой: 31
Ако днес беше жив, писателят Георги Марковски щеше да е на 80... Ако беше жив... Приживе той самият не преставаше да се вълнува от темата за живота и смъртта. Интересуваше го биологическата и екзистенциална същност на живата материя; универсалността на този космически феномен. Изследваше превъплъщенията на смъртта в различните й форми и състояния. В книгата си "Христоматия за двама" мимоходом отбелязва "живот, смърт, надежда - тази тревожна триада ме стряскаше на младини". Не знам дали това е точната дума, с която може да се изрази отношението на Георги към смъртта. Но то несъмнено присъстваше навсякъде в неговите мисли и терзания, в първите му "литературни грехове", а и в по-късните му зрели белетристични творби. Едва ли е избрал случайно като заглавие на една от своите повести недвусмисленото "Разказвачът и смъртта".
Прочее, дилемата за живота и смъртта като че ли беше едно от неговите изконни терзания. Още в неформалния ни приятелски литературен кръг "Касиопея", в който влизаха още Симеон Янев, Цветан Северски, Димитър Серафимов, Божидар Пачинов, Свилен Капсъзов и Венцеслав Задгорски. По време на нашите литературни четения по студентските квартири често спорехме за това "извънредно състояние" на тялото и духа. Нещо повече, един от пишещите братя си имаше своя теория, според която, след като напише "гениалното си произведение", ще скочи от прозореца, тъй като от този миг нататък всичко за него ще е лишено от смисъл. Георги иронизираше тази снобска резигнация. Не й остана длъжен дори в своите дневници ("Кардиограми"), където пусна няколко филипики по адрес на това "глезене със съдбата".
...Едновременно с това винаги беше зареден с оптимизъм и виталност. Не знам откъде идваше това състояние на духа, което носеше в себе си - независимо от вродената му притеснителност и вътрешна напрегнатост? Може би - от широтата и ведростта, от магическата сила на Поломието и автентичния уют, бликащ от патриархалната атмосфера на Байрактарската махала във Василовци. Бил съм в родния му дом. Докосвал съм се до общителността на неговите близки и приятели, до човечността на отношенията между хората в този край на отечеството.
Превземането на София
Когато през 1966 г. завършвахме университета и трябваше да се върнем обратно в провинцията, Георги вече имаше своя стратегия за... превземането на София. Бяхме публикували първите си работи в студентския литературен сборник "Искри" и в. "Софийски университет". Бяхме изтъркали банките на университетските читални. Бяхме слушали френетичните литературни четения в 272 аудитория, рециталите на Христо Банковски и Стефан Цанев, на Недялко Йорданов и Стойчо Стойчев, на Кирил Гончев и Тошко Климентов... Бяхме опознали потайните кътчета на "Бамбука" и "Дълбок зимник", на "Грозд". С една дума вече бяхме попили необратимо "литературната зараза".
След краткия престой в Михайловград (днешната Монтана) Георги се завърна в София. Рискува, като постъпи във "Фармахим". Стана оператор в цеха за производство на аналгин, където работеше на три смени, сред отрови и опасни химикали. През 1971 г. излезе и първата му книга "По желязната стълба", в която той разказа за своето изкачване в... живота. В живота?...
През 1970-1973 г. премина на работа във в. "Студентска трибуна". Това късно завръщане към студентските години имаше смисъл не само заради съприкосновението с младостта. Нямаше седмица, през която да не получа писмо от Георги, с увещания да напусна час по-скоро провинцията и да се насоча към София, "където е нашето място". Покрай редакторството си в студентския вестник той бе създал нов литературен кръг, в който влизаха още Христо Рудински и Ботьо Ангелов. Беше намислил и организирал издаването на... първото частно литературно списание "Касиопея", чиято луксозна корица трябваше да бъде отпечатана в ГДР. От само себе си за онези времена това си беше една доста наивна илюзия.
Носеше в себе си енергия,
на което винаги съм завиждал най-искрено. И едва ли можеше да учуди някого по-сетнешното му движение нагоре по "желязната стълба" на литературата. Книгите му "Успоредни светове" (1975), "Повест за Истатко Бирков" (1975), "Хитър Петър" (1978) излизаха една след друга. Последната от тях неслучайно предизвика интереса на критиката. Но в онези години литературните критици виждаха в нея по-скоро оригиналното историческо повествование, отколкото да се вгледат в персонажите. Очевидно това им изнасяше, докато в нашите срещи Георги не криеше опасенията си, че могат "да му дърпат ушите" заради митичния "кнез Тодор", в чието име беше визиран... първият ръководител на партията и държавата. Сатиричният подтекст беше толкова недвусмислен, че критиката едва ли можеше да прави нещо друго, освен да се... захласва.
Смисълът на битието
На 16 ноември 1980 г. ни сепна вестта за страшното премеждие, споходило Георги. Тежкият инфаркт дойде като изневиделица за всички. Разбира се, за това си имаше скрити причини. Бе превърнал нощите си в дни. Нощем пишеше, а денем дежуреше като редактор в "Работническо дело". Бедата го беше сполетяла точно в разгара на работата му над "Разказвачът и смъртта". Неслучайно по-късно той ще напише: "Не е ли Страшен съд всеки час от живота на писателя?..." Да, Страшен съд, пред който писателят Георги Марковски издържа, за да завърши докрай опуса на своя живот.
През декември 1998 г., като директор на Българския културен институт във Варшава, бях поканил автора на "Хитър Петър" и "Разказвачът и смъртта" да гостува на полските литератори. Никога дотогава не бях виждал подобно стълпотворение от приятели на България. Малкият салон на института буквално беше претъпкан от посетители. На срещата беше дошъл и бившият председател на Съюза на полските литератори Войчех Жукровски, цяла група студенти от Варшавския университет. Те питаха защо Георги Марковски е написал тези книги. Какво е искал да внуши със своите герои? С присъщата му притеснителност той отговаряше изчерпателно и приглушено. Сякаш можеше да се отговори на подобни въпроси.
...Месец по-късно дойде злокобната вест, че неговата "героиня" го е застигнала в крачка...