Книга възкресява Стойчо Мазгалов
/ брой: 208
Държите в ръцете си "Различният. Книга за Стойчо Мазгалов". Тя е посветена на 90-годишнината от рождението на народния артист Стойчо Мазгалов и излиза в ИК "Коралов и Сие" с любезното съдействие и финансовата подкрепа на Община Любимец. Идеята да възкресят образа на големия актьор, режисьор, общественик, на именития българин-родолюбец, е на Нарцис Златанов и още няколко приятели и почитатели на артиста, а не на някаква държавна институция.
Единодушието, което рядко битува у нас, около "Различният" - заглавието на тази книга, бе непоклатимо. Прав е Петър Маринков, който характеризира Стойчо Мазгалов като огромен талант, подкрепен от изключителен характер, като голям актьор и достолепен мъж. Стойчо Мазгалов е различният актьор със свое амплоа, различният театрален директор, различният общественик, различният гражданин, въобще различната личност. И мерилата за това са необикновеният му талант, мъжкарството му, бунтарският му дух, непокорността, чувството за дълг, отговорност и чест, характерът му - открит, прям, почтен. Тази различност е подхранена и от връзката на Стойчо със земята, от здравите му тракийски корени, свързващи го със сакралността, от предаността към идеите за социална справедливост. Пътят му започва от Любимец и той е първият почетен гражданин на Любимец. В книгата кметът Анастас Анастасов изрично подчертава, че Стойчо Мазгалов никога не забравя своите корени, а изследователят на този край Иван Цветков разкрива първите му театрални трепети на сцената на читалище "Братолюбие", за да ни припомни и по-сетнешните думи на Стойчо Мазгалов: "Пазете читалището!" Свято е било това място за него, тъй като тук е проходил като актьор и се е сгодил с театъра за цял живот.
Когато излезе книгата на Стойчо Мазгалов "Театрален лабиринт", написах: "Театрален мускетар вдига завесата=" В мемоарите си актьорът Стойчо Мазгалов разкрива олтарите на "Сълза и смях". "Театърът е храм... Сцената е олтарът... пазете го от оскверняване и бездарници", му завещава неговият преподавател Георги Стаматов. И приел театъра за религия, сцената за олтар, Стойчо Мазгалов като директор води битки за място в афиша, сиреч за репертоара, за да изпълнява волята на истината. В театър "Сълза и смях" Стойчо Мазгалов е директор 14 години и директорството му прилича на бягане на хърделист - трябва да преодолява препятствия - със забранени пиеси, със спирани постановки, със спускането на актриси-парашутистки, с действията на неофициалната цензура, с обструкциите и инсинуациите. Другите театрални директори четат забранените пиеси (ей така за сведение!), а той ги пренася на сцената и предизвиква опашки за билети на касата. Щом партийните велможи или критиците-цензори наредят да се махне някоя сцена, или да се съкратят някои диалози, в които зорките им очи виждат заплаха за строя, директорите притичват да изпълнят партийната повеля, а различният директор, нашият човек, нарежда: "Нищо в пиесата няма да се пипа!" Има страшен усет - да открива най-новото в българската и чуждестранната драматургия, обляга се на млади актьори и те го подкрепят, за да се помнят и до днес техните първи прояви. За всичко това разказват в книгата проф. Красимир Спасов, проф. Надежда Сейкова, Марин Янев, Вельо Горанов и Ириней Константинов в интервюта на д-р Владимир Игнатов. Образът на Стойчо Мазгалов се допълва от поместените спомени на Георги Данаилов и Венцеслав Кисьов, който е също от Любимец. Пернишкия му период очертава Людмил Марков, за театралните му образи пише Ана Иванова, а за ролите в киното - Величко Хинов. Нарцис Златанов разказва увлекателно за приятелството си със Стойчо Мазгалов и разкрива неговата дейност като общественик. Кратки свидетелства за Вулканичния (така го нарече проф. Надежда Сейкова) са написали Георги Вацов, Христо Златанов, проф. Лукан Балабански, проф. Дончо Градев, проф. Александър Маринов, Васил Милев и Цветан Пешев - негови зрители, почитатели и читатели, влезли в "театралния му лабиринт". Последната част на книгата предлага "Думи на Стойчо Мазгалов": есетата "Въпрекизъм", "Когато съм" и "Моите учители", спомена "Театър "Трудов фронт" и пиесата му "Сън в гладна нощ".
Не мога да забравя онзи славен период на "Сълзата" - спектаклите на "Полет над кукувичо гнездо", на производствените пиеси на Александър Гелман, на "Есента на един следовател" от Георги Данаилов (открит за драматургията от Ст. Мазгалов), на "Четвърта-пета степен по скалата на Рихтер" от Кольо Георгиев, на "Старчето и стрелата" от Никола Русев, "Хиляда метра над морското равнище" от Петър Маринков и още, и още... Ръкопляскал съм възторжено в салона, но през ума ми не е минавало, колко трудно се е раждала всяка постановка, как е минавала през иглени уши. Стойчо Мазгалов не съжалява за тези битки като директор: "Още повече, че не се венчах за тази служба. Изхитрих се. Останах си преди всичко артист." А Петър Маринков, другото откритие на "Сълза и смях", пише: "И като актьор, и като директор, Стойчо Мазгалов със завидна смелост отглеждаше и пускаше на сцената демоните на народното недоволство. Той, на това вече съм пряк свидетел, като един истински мускетар приемаше гордо и с презрение дрипавите ръкавици, които му хвърляше театралната администрация, и отбиваше с невероятна енергия опитите й да съсипе крепостта "Сълза и смях".
Но театърът излиза победител. В есето "Въпрекизъм" Стойчо Мазгалов стига до извода, че българският театър не се предаде на тоталитаризма, остана верен на демократичната си същност. Нещо повече, много преди всички театърът подсказва за по-късните събития и предупреждава управляващите за настъпването на промени в обществото. И въпреки това този възкръснал д'Артанян пропусна да се направи жертва на тоталитарната система, за разлика от много негови колеги театрали, остана такъв, какъвто беше - верен на себе си. Защото е от друга природа, най-малкото, защото е различният.
Книгата ще бъде представена на 1 ноември - Деня на народните будители, от 16 ч. във фоайето на театър "Сълза и смях" в столицата. Ще бъде открита изложба на художниците Николай Янакиев и Анатолий Станкулов, посветена на 90-ата годишнина от рождението на Стойчо Мазгалов и 140-годишнината на читалище "Славянска беседа". Стойчо Мазгалов напусна белия свят на 1 ноември 2006 г.