Кино извън конюнктурата и комерсиалността

Статията си за юбилейния 20-и "Златен ритон", публикувана в ДУМА (на 3 януари 2014 г.), бях озаглавила "Празник в хаоса". Сега, както хаосът е значително по-голям, така и празникът. Започвам с абсурдната съпоставка (макар че в "страната на Алиса" нищо вече не би трябвало да ни учудва), тъй като искам да бъда точна спрямо хората, които не познават биографията на този фестивал и лесно се радват на цифрите, отбелязващи ги като "рекордни": сега - в ХХІІІ издание на форума участваха 91 документални и анимационни филма, от които 64 - в конкурсната програма (половината от тях са финансирани от НФЦ). "Малката" подробност е, че това количество е за последните две години (2016 и 2017), т.е. миналата година бе прескочена в летоброенето на най-съществения художествен вид за българското кино. Този пропуск обаче е твърде съществен, тъй като в периода на бутафорно наречения "преход" фестивалът почти бе ликвидиран. След безумния застой, когато извоюваната с усилията на поколения наред традиция в територията на нашето неигрално кино бе прекъсната, години бяха необходими, за да се възстанови доверието на обществените институции към него и уважението от страна на зрителите, които, естествено, забравиха дори имената на корифеите на нашата документалистика (Оскар Кристанов, Юлий Стоянов, Илко Дундаков, Юри Жиров...). А те бяха изградили твърде престижен имидж на българската документална и анимационна школа, удостоен с редица награди на значими световни кинофоруми. И тъкмо се опитахме да "наберем" инерция, за да продължим в наши дни плодотворната традиция, отбелязана в множество статии като "пренаписване на националната ни история със средствата на художествената документалистика", "екранно преосмисляне на съдбовни за народа ни историко-обществени процеси", отново бяхме спънати. През 2016-а фестивалът не се състоя, както ни отговориха - "поради липса на финансови средства", а те се предвиждат само при наличие на държавна политика по отношение на културата.
Ще припомня и друга "подробност": на юбилейния фестивал общият брой на участващите творби бе 104, а сега - 91, за изтеклите две години. Вече "чувам" бодряшки упреци на колеги: "Защо да ровим в миналото, по-добре е да гледаме напред!" И така: отново стигаме до възможно най-емблематичния за нас филм "Сляпата Вайша" (дело на Теодор Ушев и Георги Господинов), която с едното си око гледа в миналото, а с другото - в бъдещето. Призната в световен мащаб, със силата на философските си послания, постигнати с рядко по рода си техническо умение, тази творба на наш аниматор възхити и зрителите на Пловдив. Чудесна идея е, че именно с нея се откри ХХІІІ издание на българското документално и анимационно кино в Пловдив (16-22 декември).
Каква е цената на некоментирания от медиите пропуск? За изтеклите две години количеството на създадените у нас неигрални филми е двойно и се оказа почти непосилно за проследяване както от творците, критиците и публиката (залата на дома на кино "Лъки" бе пълна само на откриването и закриването), така и за журито. Този факт безспорно затрудни обективността в някои реални оценки на художествени постижения, които, за радост, сега бяха в изобилие! Журито подмина някои безспорни творби като "Нейната изповед" на Иван Ничев - образец за съчетаване на политическо с психоаналитично кино, при това без игрални възстановки; като "Сантиментална история" на Ралица Димитрова; като "От признателните потомци" на Стефан Командарев. Подчертавам това, тъй като споменатите произведения не само са насочени към изключително важни социалнозначими теми, но и предлагат екранни открития на уникални герои, които със своята креативност, вътрешна енергия и гражданска отзивчивост са изключителни примери за подражание, от каквито днес се нуждаем повече от всякога! На пръв поглед - най-обикновени персонажи, които, благодарение на сериозната драматургия, израстват пред погледа ни и се превръщат в незабравими личности: чистачката в Атинското метро Костадинка Кунева, която с всеотдайната си защита на правата на работниците става лидер на синдикатите в Атина, а през 2014 г. гръцките граждани я избират за свой представител в Европейския парламент ("Нейната изповед"); бродещият човек сред руините на призрачна фабрика - сам в схватка с времето и обществените порядки, търсещ отломки от миналото, за да ги съхрани за бъдещето ("Сантиментална история"); пенсионираният доцент по химия Георги Шопов, настоящ певец в хора на Централните софийски гробища, поддържащ абсолютно безкористно гробовете на редица бележити българи - артисти, писатели и държавници, будители ("От признателните потомци"). Към тях ще добавя четиримата колоритни възрастни селски лекари в "Миниатюра за пиано" на Елдора Трайкова. Със своя дискретен морал и духовен заряд изброените герои наистина вдигнаха високо летвата на сегашния фестивал. Игралното ни кино просто мечтае за тях!
В традициите на форума достойното място тук заема поредицата от ярки художествени портрети, които осветляват живота и творческия принос на видни дейци на културата, литературата, изкуството и образованието. Специално искам да отбележа деликатния филм "Книжарят" (копродукция с Франция) на Катрин Бернщайн и Асен Владимиров, възстановяващ увлекателно атмосферата на онази мрачна епоха (1946 и 1947 г.) чрез спомените на френския писател Ромен Гари за двете години, които прекарва у нас като секретар на Френската легация в София. С дипломатически доклади, архивна хроника и материали от досието, водено от Държавна сигурност, сценаристите-режисьори умело ни предлагат страничния поглед на един интелектуалец и бохем към заобикалящата го чужда действителност и наближаващите събития. Дълбоко в съзнанието се врязва едночасовият творчески портрет, важен в неговото екзистенциално измерение, "Това име го забравете", който Боян Папазов посвещава с "деятелно мълчание" на Юлия Огнянова (известна със своята почтеност), оставила трайна следа в нашата театрална култура. Той разказва за биячите, цензорите, клоуните и "децата" на режисьорката, които са съвременното лице на българския театър. След десетина прожекции в столицата, Варна, Стара Загора и Благоевград, след наградите на МКФ "Златен Витяз" и на "София филм фест" т.г., излъчващият светла енергия и обич към хората филм "Призвание: Актриса" отново спечели аплодисментите на публиката. Сценаристката Олга Маркова и режисьорката Валентина Фиданова-Коларова умело са избегнали дикторския текст, скривайки се зад дарбата, откровението и очарованието на любимата на поколения актриса Гинка Станчева, чието име неизменно се свързва на екрана с ненадминатия Апостол Карамитев, а на театрална сцена и в телевизията - с плеяда актьори от ранга на Николай Бинев, Коста Цонев, Димитър Буйнозов, Анани Явашев. Така че зад този индивидуален портрет се очертава колективният облик на редица наши таланти. Тук е мястото да отбележа "Поетът Иван Пейчев" на Александър Донев, "Кирето - момчето, което си отиде" на Стойчо Шишков, "Поне за миг да полетя" на Галина Кралева, "Блян за щастие" на Станислав Дончев, както и двата документални дебюта: "От Кремона до Кремона" на Мария Аверина и "Вярвам в гения на българския народ - проф. Иван Шишманов" на Бисерка Колевска. Към тях ще добавя няколко изключително интересни колективни портрета: "В огледалото" на Юлия Кънчева - социалнозначим трагикомичен пъзел от лични изповеди и съдби, осмислящи ситуацията в България през последния четвърт век, и "Дъга" - разкази в картинки" на Мария Николова, и двата удостоени тук с наградата за най-добра режисура; "Изкореняване" на Костадин Бонев, който със своето психологическо проникновение се отличава от общия тон на познатите досега филми за арменци; "Революцията продължава - 1987" на Светослав Драганов; и двата документални дебюта "Пустиняци" на Цветан Драгнев и "К 22" на Александър Крумов и Антон Богорисов.
Специално внимание заслужава анализът на новата 80-минутна творба на Тонислав Христов "Пощальонът" (вече номинирана за европейските филмови награди), завоювала "Златен ритон" за детайлно и задълбочено проследяване на еволюцията на главния герой в сложния и противоречив съвременен свят. За нейното постигане цяла година преди започване на снимачния процес режисьорът е пребивавал в село Голям Дервент, близо до границата (което се е превърнало в тайна врата към Европа за идващите бежанци), за да опознае и проникне в характерите на местните жители - бъдещи герои на филма му, който като краен резултат постига въздействие, близко до това на игралното кино.
И накрая, но далеч не на последно място, ще поставя финален акцент върху анимацията. Тазгодишната колекция от 26 анимационни филма, участващи в конкурса, показа разнообразни стилове и почерци в трактовката на важни теми и проблеми. Едва ли някой би се изненадал от двете върхови постижения - дело на известните ни майстори в този вид кино. "Made in Brachycera" на Николай Тодоров (с Гран при от МАФФ във Варна т.г.) безспорно е авторско явление, при това не само в българската анимация. Силната драматургия на Виктор Самуилов оживява на екрана с мощна визия и напрегната динамика. "Аз съм представител на креативния мързел", твърди режисьорът, който всичко осмисля предварително. Но когато пред погледа ни, в течение на 72 минути, се заредят в стройна композиция множество индивидуализирани герои с монолози и диалози, и умело изградени масовки от над 140 000 рисунки, си даваме сметка за египетския труд, с който е постигнато, по ироничен път, важното послание: "Бъди такъв, какъвто си, без да се опитваш да избягаш от себе си!" Пълнометражната форма е позволила да се разгърнат действията и характерите, да изкристализират метафорите и алегориите. "Златният ритон" за анимационно изкуство бе отреден на другия върхов филм - "Вятър работа" (11 минути) на Анри Кулев за неговата "концептуална и артистична визия и общочовешко послание". След "Веселякът" и "Парцалът" той е третата творба от трилогията по сценарий на Христо Ганев за метафоричността и агресията на знамето, което, откак свят светува, води хората и народите от победа към победа, от поражение към поражение, от слава към позор и от позор към слава. Тук е налице както по-голямо фокусиране върху мащаба на самия човек, така и максимална чистота на мисленето и рисунъка, "поднесена" на крилата на една центростремителна енергия в развитието на действието. Тази година, както дебютите в сферата на анимацията - десет на брой (!), така и другите произведения на млади режисьори бяха твърде успешни и заслужават отделно внимание. На всекидневните сутрешни дискусии, съпътстващи фестивала, дълго разговаряхме за тяхната тематична и технологична изобретателност, а също и за артистично поднесената на екрана символика и поетична метафоричност. Новото поколение аниматори категорично ни обнадеждава за бъдещето на това най-любимо на всички възрасти изкуство.



"Пощальонът" - реж. Тонислав Христов                       Вятър работа" - реж. Анри Кулев