Борис СМИЛЕВ (1886-1913)

І.
Той беше самотен, самотен в света...
Защото самотен, затуй беше смел.
И тръгна. Години, години скита,
да дири безумно свещената цел.

    Той чука на много железни врати
    и всякъде проси, и всъде пита
    и всъде бе мамен. Но туй не смути
    в самотния скитник светата мечта.

Остана самотен до края в света
и ден на почивка му тук не изгря. –
Но срещнал из пътя си нейде смрътта –  
– защото бе дирил – той тихо умря.

   (Он тихо умер сам. Но умер он как бог).
          (Сологуб)

Трапезунд, 1909


ІІ.
Настръхнали, смръзнати, бели стени,
на кърви и ужас святая святих.
„Недей се тревожи... недей, не стени...
Загрижено, с усмях, безличен и тих
сестрата ми трие потта от чело.
Отзаде си чувам - ланцета звънти,
насмешливо, остро, студено и зло.
В главата ми гноен звънът му кънти.
Безстрастно хирурга се готви: "Игла,
упойката, вата, канюлите... йод!
Ланцета се смее. Насмешката зла
ми сякаш душата облива със пот.
И мислите гаснат от ужас и страх,
напразно напрягам си волята. В тях
царува стихийно уплаха без свяс,
пред болки, пред мъки, - пред лобния час...

            (В операционната)

София, ноември 1912


ІІІ.
Нима наистина е огънят угаснал?
Нима наистина по пътя стар съм тръгнал -
по пътя стар - неведомо за де?..
Нима наистина съм смогнал и изтръгнал,
из своето сърце
на мъките пиявичния корен -
                уж тъй дълбоко враснал?
Нима наистина на веки е изгаснал
могущия светлик? Нима отново морен
ще трябва да вървя по старите си стъпки?
Тръпки
безсилния ми мозък безжалостно тресят.
Нима наистина пак лигавата гадост
на блудния живот отново ще ме глътне?
Нима отново там ще хлътне
широката ми радост,
че съм можал да се издигна малко?
Нима отново жалко
пречупен и разбит ще се помъкна скептик,
покрусен в душа, но все пак търпелив,
с ската тайфа на другите човеци, -
пик равен там,
и пак без срам,
и пак със мъки в душата,
и пак със жлъчка на устата?
Нима наистина отново ще залоча
из обширния леген на долните наслади?
Нима наистина отново ще заточа
безсмислени хвалби на блудкавия делник...

            (Из дневника на поета)

Чикаго, 1912

----------------------

   БАЛАДА

І
Вилнеят вълните. И вала след вал
наваля се пяна, засмяна и зла.
Вилнеят вълните. В лудия бал
луната пияна се люшка!
                Ела!
Вълните вилнеят. В шутош и смях
шипящи се ширят, кипят на мъгла,
и съскат, и блъскат, и пръскат. Във тях
русалки разблудни се любят!
                Ела!
Вълните вилнеят. И члуна ми бял
полита, залита, сред голи тела.
Телата кристални във белий вуал,
ме блазнят и дразнят!
            Смили се, ела!
Вилнели вълните във танец проклет.
Напразно я чакал. Тя с други била.
Вилнели вълните и труп един блед
Люлели със песен, вакхална и зла.

        На парахода "Лузитания", 1912

ІІ
...Всред тих, вековен лес,
две тъмни езера.
Русалки в тайна глъбина
живеят там...
 - И нивга, никой человек
не е русалките видял.
Но знайно е от памти-век,
че тежък е томува дял
на тоя свят определен,
кой в късна доба, заблуден
под тъжен месец, би съзрял
русалките край тъмен бряг. -
...Сред тих вековен лес,
две тъмни езера.
Русалки в тайна глъбина
живеят там...
 - И тежък дял ме чака мен,
че в късен, буен, лунен час
русалките съгледах аз,
що крият твоите очи -
две тъмни, тъмни езера,
вековен лес край тях мълчи!
                Бургас, 1904
(In Legendenton)


Жена със вечно стръвна плът
с безстидно грейналата гръд
вакхичен танец и копнеж
за тръпки болни. И стремеж
без край към вечния ни пол...
Причастие, - акорд във moll...
И дебнещ, таен, глух вертеп,
незнайна, пуста, вечна степ... и пр.?
           И на тая елегия, с този нежен стих:
           Във вятъра днес се целуват
           две устни засмени и луди!..