Незабравимият Апостол Карамитев
90 години от рождението и 40 години от смъртта му
/ брой: 227
През 2013 г. се навършват 90 години от рождението и 40 години от смъртта на Апостол Карамитев, оставил трайна следа в нашата култура - теaтралното и киноизкуството. Сега той е само спомен за своите съвременници и легенда за младите. Той си отиде от този свят твърде млад, на 50 години, в разцвета на своите творчески възможности като артист.
Апостол Карамитев е роден на 17 октомври 1923 г. в Бургас. Баща му бил пристанищен работник, имал е каруца и кон. Къщата, в която се родил и раснал, била схлупена, с двор и сламен яхър. Много изнурител бил трудът на баща му, който често оставал на работа в пристанището с каруцата до 48 часа без прекъсване за разтоварване на корабите. Като момче Апостол прави няколко опита да избяга с някой чуждестранен кораб. Съобщава се в източници, че всяко лято младежът се захваща на работа, за да препечели нещо и да помогне на семейството си. Срещу нищожно възнаграждение бил принуден да работи като обущар, кафеджийски чирак и бояджия. Когато навлиза в живота и става известен актьор, А. Карамитев никога не се е срамувал от своя произход и от връзките си с хора на черния труд, но
никога не "кокетирал"
макар че показвал колко много дължи на средата, в която е раснал...
Твърде малък го приемат в новооткритото италианско училище, където го освобождават от таксите със свидетелство за бедност. В училището взема участие в детските забави и сам прави "театро" с приятелите си. През 1942 г. завършва гимназия и през същата година влиза в казармата, попада в части от противовъздушната артилерия. Участва в сраженията по време на Втората световна война и достига до Страцин. След като се уволнява, започва работа като печатар в Бургас. През 1945 г. заминава за София, за да се яви на приемен изпит в Държавната тетрална школа и постъпва като студент в класа на Стефан Сърчаджиев.
Дипломната му работа е при Боян Дановски. Участва в две роли в "Както ви се харесва" от Шекспир. Едната е на романтично влюбения Орландо, другата на скептичния мислител Жак. Образът на Орландо в този дипломен спектакъл представлява самото "олицетворение на младостта" със завидната му стройна фигура, с пламенните очи и характерен за него темперамент. Този образ е оценен като сполучливо обещаващо начало за един успешен път в тетралното изкуство. Но този негов път към успеха и признанието се оказва много труден, той не е осеян с рози, а е съпътстван и с разочарования. Сам той решава да не подражава на другите, дори на най-изявените, и заявява: "Бях съвършено наясно, че големите наши майстори са величини и същевременно съзнавах, че никога не бих могъл и не бих искал да играя като тях. Това не би имало абсолютно никакъв смисъл. Целият въпрос е в индивидуалния принос, а не в подражанието". Но след време самостоятелно достига до извода, че
това решение е взел твърде прибързано
и рано, в началото на нелеката творческа кариера. Сам разбира, че такъв напълно самостоятелен почерк в творчеството не се създава така лесно и за кратко време. И това негово решение и нестандартен подход са свързани с немалко съмнения и терзания, на напразни дългогодишни очаквания. А. Карамитев постъпва в Народния театър в период, когато той се намира в процес на "коренно преустройство на нова методологическа основа". Съобщава се, че младите артисти са били въвеждани в професията според данните и изявените си наклонности и способности "да тръгват по стъпките на вече изявените корифеи и постепенно да поемат техните роли". Дълго време А. Карамитев не попада в полезрението на режисьорите. Той притежава прекрасна физическа външност; "изразително лице, горящи красиви очи и стройна фигура", но се оказва, че гласът му с малко "носов тембър" не е подходящ за драматични роли, особено на "млад любовник". При изпълнението на ролята на полицейския инспектор Могилански от "Разузнаване" на Лозан Стрелков с режисьор Стефан Сърчаджиев, А. Карамитев не успява да пресъздаде характерната роля на лошия полицай, който "дете в майка разплаква". Неговото "сдържано и съсредоточено" въплъщение в образ на полицая не бил в синхрон и съзвучие с "темпераментното и звучно изпълнение на останалите образи", ролите на които изпълнявали едни от най-добрите артисти. Този образ на глупавия полицай някак си не му допадал и не го вдъхновявал. Така не успява да впечатли и да ангажира вниманието на режисьорите...
Успехите идват с роли като Ромео
маркиз Поза или на Гвидо Феранти, допадащи на неговия темперамент и младежки мечти. Междувременно участва в няколко филма и неговата популярност започва да расте. Ликът му започва да се появява по будките за пощенски картички, на гърба на разни огледалца, дори и на някакви мартенички. Започва потокът от писма към театъра, без оценки, с цветя от почитатели и почитателки, израз на преклонение пред таланта и сполучливите роли, които той играе. Според източниците, независимо че популярността му растяла, този период за скромния и амбициозен артист бил "мъчителен, дори неприятен". Самият той не е имал вътрешното убеждение, че е постигнал нещо голямо, към което се стреми, и поради това прекаленото внимание, ласкателствата са приемани от него с притеснение. При това преди да се е утвърдил напълно, да е получил всеобщо признание и заслужена известност в театъра, едни смятали, че А. Карамитев "кокетира", други "не го разбирали", а трети направо го "дразнели". Неговият стремеж винаги е бил към пресъздаването на човешката природа в нейната противоречива сложност, в смесица "на добро и зло". Той винаги е проявявал стремеж да търси и пресъздава заинтригуващото "неповторимото и острото", вътрешния процес при изграждането на личността, нещо което въздейства и вълнува зрителите.
Според думите на А. Карамитев "За театъра съществува
един могъщ фактор - публиката
Тя иска или не иска да ни гледа. Това е велико нейно право. Понякога сме несправедливи към нея. Лансират се хора, които не са си завоювали популярност по естествен път. Често несправедливи са и самите зрители. Проявяват и нетърпелива придирчивост, и предубеждение, и лош вкус. И все пак те са, които стимулират артиста. Отношението към публиката е от съществено значение за един творец, критерий за неговото развитие... Дали се разбираме или не, дали ни е интересно или не заедно - ето същественото".
Чрез своите роли, пресъздаващи образите на съвременни герои, Aпостол Карамитев успя да постигне истинска промяна в отношението към театралното изкуство със силното майсторско въздействие върху възприятията на публиката. Той успя да изрази борбата на съвременния честен и мислещ човек. В "Цената" от Артър Милър, въплатил се в образа на Виктор Франц, талантливият актьор всеки път с огромна социална ненавист, протест и гняв произнася репликата: "Мошеници отгоре додолу!" В ролята на Хенрих IV от едноименната пиеса на Пирандело, А. Карамитев, пресъздава истинското, дълбокото човешко страдание, "той се бранеше, като се преструваше на луд". Пресъздавайки образите на своите герои, някак си скрито и загадъчно, той се изповядва пред публиката.
Още по характерни и силно въздействащи са неговите превъплъщения в образи като Джордж Кетл от "Скандал в Брикмил" от Джон Пристли, Глумов в "И най-мъдрият си е малко прост" от Н. Островски и др. Сам той споделя: "В тези образи винаги се зареждам с много съвременен нерв. Те са ми скъпи с онова, което ми се е натрупало като гняв и ненавист към безкрайно пъстрото разнообразие на подмазвачи, кариеристи, еснафи, службогонци. Особено ме привлича да улавям в тях мащаба, да усетя дали човек сам по себе си е способен, но е отправил усилията си в погрешно направление, или бездарието му го кара да търси леки пътища за преуспяване в живота". Апостол Карамитев оживи образите и на някои наши исторически личности като Симеон Велики, цар български, който ние познаваме от неговия царствен портрет. Още се помнят ролите на Александър от "Бялата стая", на вуйчото от "Рицар без броня", на Шура Ведерников във войнишкия шинел, който се връща от войната, на футболиста от "Любимец 13", и др. Не може да се забрави ролята на Николай Коперник от "Края на книга шеста" на Брошкевич, с неговите протегнати ръце, когато
усеща предупрежденията на сърцето
за близкия си край. Монологът е произнесен гърбом към зрителите, виждат се само протегнатите към небето ръце.
Всички негови колеги в театъра са на единно мнение по отношение на пословичната му работоспособност. За разлика от другите актьори около него, той не рабира полагането на много труд само в наизустяването на текста. Неговите критици, анализатори и биографи оценяват дейността и труда му, които са насочени в "областта на мисленето", следователно с приноси в областта на творчеството и откривателството. Съобщава се, че за разлика от много други актьори, единствено той никога не получавал текст за изпълнение, ако "поне една нощ не е пренощувал с него". Съобщава се също, че той "никога никого не е поучавал - вървеше упорито по пътя, който си проправяше сам". Учудваща била за всички неговата завидна способност мълниеносно да прехвърля мисловната си дейност от едно място на друго и да се съсредоточава в задачата, по която "работи в момента". Когато се говори и пише за таланта, откривателството и самостоятелно избрания път на актьора, не бива да се смята, че той е бил индивидуалист, "вълк единак". Той е мислел много сериозно и върху "приемствеността" като базисна съществена и значима необходимост за изкустото и развитието на театъра. И това той безупречно е вършел във ВИТИЗ като педагог, където е водел актьорски клас. Самият Апостол Карамитев е бил "пример за творческо формиране на традицията". Само смъртта успява да спре неговия заразителен и завиден творчески порив, отправен напред в бъдещето, и да прекъсне пътя, по който бе тръгнал в преследването на голямата цел да твори и да служи на публиката, на народа. Затова и името на Апостол Карамитев се нарежда между тези на най-големите български творци на всички времена в областта на сценичното изкуство.