Профили
Живот в свой отрязък от време
Александър Ангелов като автор на респектиращи мемоари и публицистика, на поезия има отвоювано място в сатирико-поетична ниша на литературното слово
/ брой: 48
Александър АНГЕЛОВ e роден през 1945 г. в София. Завършил е полска филология. Работил е като журналист, критик и педагог. Автор е на няколко стихосбирки, член на Съюза на българските писатели. Преподавател по "Теория на масовите комуникации", "Култура на масовите комуникации" и "Журналистическа етика" в Нов български университет. Преди 1989 г. е бил директор на Агенцията за авторско право.
След промените е избран за главен секретар на СБЖ, а от 1994 до 2002 г. е негов председател. Бил е шеф на агенция София прес. През 2002 г. издава книгата "Журналистическа етика".
Александър Ангелов е сериозен писател - хуморист. Това и аз докрай не го съзнавах. Той отдавна ми беше надписал двата си тома "Моята Александрийска библиотека". Но се вчетох в първия том, и трябва да призная, че той умее да пише спомени като за нещо съкровено и изстрадано, с усещането за патина, която само наследниците на интелектуални родове и семейства могат така осезаемо и плътно да възприемат. Тогава, когато четях разказа му за родословието, което го разпъва между чичото - историка акад. Димитър Ангелов, и бащата - авторитетния професор по право Ангел Ангелов, си помислих: не е било никак лесно на Сашо Ангелов да расте между такива хора. За да разбере смисъла на разговорите им, нюансите, които се прокрадват в ерудирания словоред. Това, разбира се, му е помагало по-добре да навлиза в света на книгите, да се възхищава от натрупаните знания. И какво по-лесно за едно дете или юноша върху духовния диалог да си построи собствена Александрийска библиотека.
Това също си го помислих, те са тежали върху самочувствието и съзнанието на Сашо Ангелов. Може би са раждали амбиции, даже повече отколкото е нужно. Но и тренирали непукизъм като противоотрова на интелектуализма, който би могъл да е еквивалент на нарцисизма. Сигурно е искал (а може би не е така!) да излезе на въздух, сред дивия мирис на полските треви и цветя, за да открие себе си и свободата.
Струва ми се, че оттук извира
странното съжителство в нрава на Сашо Ангелов между мекотата в поведението му и непреклонността му, когато се наложи, да прави (непростими?) компромиси. Аз предполагах, че през 80-те години той може да се поддаде на съблазънта да предпочете комфорта (конформизма!) пред позицията. Но след 10 ноември 1989 г. една от личностите, които категорично ме опровергаха - беше именно Александър Ангелов. Той не се присъедини към пира на победителите. Не яхна коня, който би могъл да го изведе до мимолетната слава на немалко поети и белетристи, заменили честта заради парите и блясъка на официалните прожектори. Заради почетност, дошла от хора, които е наследил, той не се отказа от идеята на справедливостта, от потребността си да помага на човека, за да върви изправен. Остана верен на лявата идея. Неотдавна разбрах, че продължава да членува и в партията на българските социалисти. А като председател на Съюза на българските журналисти той успя да защити гражданската кауза на своите колеги, да отстои истинската свобода на печата. Тогава той се радваше на приятелството, но и на поддръжката на големия журналист Стефан Продев.
Да, има такива личности
които боготворят демократичните идеи в културата и изпитват чувство на преклонение спрямо творците, закърмени с човеколюбие: Атанас Далчев, Петър Увалиев или Валери Петров. Дължа да допълня, че това качество - почтеността, духовната чистоплътност, е вродено, но и придобито при Сашо Ангелов. От една страна, то е дълг пред достойни предци, от друга - социален ангажимент. Показателен е апетитът на Ангелов да не се руши, а да се съзижда, да не се взривява завареното, а да се гради по-нататък.
Ще си призная, че вторият том на "Моята Александрийска библиотека" на Александър Ангелов прочетох неотдавна. Причината - бях склонен по презумпция да се усъмня в поетичния талант на автора, предпочел да смесва смях и сълзи. Освен това Сашо Ангелов нерядко печата стихотворения, които оставят впечатлението за ескизност, за случайни хрумвания, за несръчно моделиране на формата. Даже съм наричал в себе си автора им "куплетист".
Но ще споделя сега със закъснение, че подробният, а не бегъл прочит на стихотворенията, промениха мнението ми за стойността на творбите му. Особено на тези, в които Сашо Ангелов разкрива дисонансите на битието, разликите между желания и сбъдване, разминаванията между амбиции и постигнати резултати. В тях поетът като че слепява фрагменти, от които не може да бъде възстановена нито фигурата, нито лицето. Въздишката е подир мечтата, която не се сбъдва, за живота, който се стопява като пустинен оазис. Такива са кратките миниатюри в Швейцарския цикъл, разкрили поразителните разлики между природно величие и преходен човешки живот.
На мен ми допадат и контрастите
между замаяното от грижи всекидневие и смешния, иронизиран Аз на човека, онази толкова на място проявила се самоирония ("Женевски скици"). Подобно настроение избистря и друго стихотворение ("Рим - I, Рим - II"), в което равнодушието на световния град отприщва равносметка за обречеността на човешката идея за увековечаване, за непрекъснато сбъдване на Еклесиастовата представа за времето, което изтича. Тук няма да срещнете възгласи за мига, който е прекрасен, а само стон за това, че няма как този миг да не свърши.
Александър Ангелов притежава дарба да извежда философски обобщения от баналните жизнени ситуации. Това са по-скоро дискретни изповеди, самопризнания, от които боли. Тъги, които се контрират от самоосмиването, самопародирането и сарказма. В това отношение е характерна творбата, посветена на Кольо Георгиев - "Живея моя си отрязък време..." Показателно е как в такова разнищване на "сюжета" авторът подчертава парадокса да е "жертва" на живота: макар и погълнал доза свобода, никога няма да е истински свободен.
Чувствителност на поета и неореалиста
Има и "зли стихове". Сашо Ангелов ги третира като "шарж". Но те са хапливи и социално оголени като присъда над приспособленството на българската интелигенция, над нейния инстинкт да върви с политическите победители. Един от тези примери е "Поема-шарж" - изобличителен документ, стъписващ с гражданската си откровеност, назоваващ личности и събития с техните непроменени имена. Заряд на отврата от моралното падение и от посредствеността пронизва "Българска рапсодия в синьо и червено".
В стихотворението "На Бистра" иронията се слива с лиризма, шаржът - с чувството на всеотдайност и доброта. Тук смехът е на ръба на усмивката и поукрасената болка, между мисълта, прорязала челото, и жеста на клоуна, който знае, че целият живот е сцена. Срещаме много литературни асоциации, изпълнени с градски настроения, с фрапиращи жаргонни думи, с преднамерено потърсени пластически обозначавания на плуващите в "мрак" метафори. Всъщност дълбоката ирония, сардоничният смях, гротеската липсват. Защото други са намеренията, друга е чувствителността на поета. Чувствителност, която наподобява тази на неореалиста, осмиващ живота, но и влюбен в него. Осъждащ човешките слабости, но и прощаващ ги, търсещ спасение за изпадналите в беда.
Съпричастността, автоиронията, милото приобщаване към "най-дребната" подробност от действителността намира своя чудноват, а и закономерен изказ в "Литературно".
Поетичната сатира всякога е била дефицитен артикул в българската литература. И преди, и днес. Александър Ангелов, автор на респектиращи мемоари и публицистика, се оказва, че има отвоювано място и в тази сатирико-поетична ниша на литературното слово.
Сурвакарска
Бих желал да поздравя
тоз народ и таз държава!
Дето като параход
без кормило плава!
Да е жива, да е здрава
тази шантава държава!
Не за герб да ни е жал!
Безгръбначният й хал
трябва да ни разтревожи!
Че нормалният живот
парламента пак отложи!
* * *
Не социално, а банално
и известно отдавна е,
че когато крадете тотално
краят няма да е на добре!
Приватизирайте спокойно!
Задигайте, но нека има ред!
Гишето е едно и... дойно!
Но запомнете, че и в трикольора
три са цветовете,
а не пет!