Арабската пролет: А следващите десет години?

Избухването на Арабската пролет в началото на 2011 г. бе съпроводено с коментари, че за пръв път от хилядолетие арабските народи се заемат сами с проблемите си. Близкоизточните монархии, а и повечето републики, политически сякаш са  проектирани по британски модел - местните управници отлично умеят да контактуват с онези външни фактори, от които зависят, но не знаят как да разговарят със собствените си народи. Не са имали нужда. С народа разговаря полицията и проповедникът в джамията.

Арабската пролет помете половин дузина дългогодишни диктатори. На площадите излязоха гневни младежи от бедните квартали, израснали без работа, без пари и без изгледи за прилично бъдеще. 

Популярният идеолог Франсис Фукуяма коментира "пролетта" с диагнозата, че арабският свят е единственият регион, в който все още не е избуяла "третата вълна на демокрацията" според един небезспорен термин, въведен от Самюъл Хънтингтън. Според Фукуяма със своя "антиглобалистичен мироглед" арабските режими не са успели да се включат в международното икономическо коопериране и съответно са изостанали. Звучи логично, но много други краища на света също са изостанали - Латинска Америка, Централна Азия и Югоизточна Европа, например, въпреки че са следвали императивите на "отворената икономика". 

Безработицата сред младежите в Арабския свят е сравнително сред най-високите в света - 25%, като при жените по правило надхвърля 30%. В Сирия, Египет, Ливан, Катар, Бахрейн и из палестинските територии политическият стремеж е да се замени съществуващият отчасти "европеизиран" модел на управление с друг, много по-ислямистки и враждебен на Запада. Десничарската глобална информационна машина внушаваше, че протестите са продукт на политическия екстремизъм, включително на ляворадикалния и ислямисткия, които са завладели арабските площади. 

Арабската пролет носи отчетлив популистки, антиавторитарен, но също и антикапиталистически патос. Демонстрира едно ново самочувствие, което преодолява тънкото чувство за някаква цивилизационна "непълноценност".

Бунт, но срещу какво?

На 14 януари 2011 г. тунизийският дългогодишен управник Бен Али избяга от народния гняв в Саудитска Арабия. Следващият бе Хосни Мубарак. На 11 февруари, подир 18-дневни масови протести, които прераснаха в революция, след 30-години упражняване на властта египетският президент бе свален и арестуван. Либийският лидер Муамар Кадафи бе пометен от власт на 23 август, а на 20 октомври - подлъган да напусне скривалището си и убит в близост до родния му град Сирт. Убиха го не "като куче", защото кучетата ги убиват по-хуманно. Либийската промяна бе маскирана като бунт срещу личния режим на Кадафи. Срещу него се  обявиха някои либийски племена, които отдавна бяха недоволни от начина на разпределение на печалбите от петрола.

Не толкова драматично се развиха пролетните процеси в още дузина арабски държави. Сирийското ръководство няколко десетилетия успява да поддържа някакъв национален интегритет в една пъстра и взривна в религиозен и етнически план държава. В света на ултраглобализма това не се прощава. Башар Асад бе сатанизиран в глобалните медии. Най-радикалните му врагове не смеят да кажат какво ще се случи след евентуалното му отстраняване.  

"Пролетта" разцъфтя предимно в сунитски общества, което не попречи на властите в Техеран да се опитват да представят събитията като ехо на иранската шиитска революция от 1978-79 г. Някои западни експерти също разчитаха протестите да събудят вътрешно конфесионални противоречия по линията на шиитско-сунитските напрежения. Засега звучи предимно антииранската струна. Иран не е арабска държава, но шиитите са значим фактор в половин дузина арабски държави. 

Политическите алтернативи за Арабския свят бяха дефинирани с формулата "реформи или революция". Въпросът е кои са реформите? Западът се почувства "хванат на местопрестъплението". Изплува прикриваният неоколониализъм и един "остатъчен расизъм". 

Арабската пролет бе крачка напред в сферата на демократизацията, но тя върна назад икономическите перспективи на арабския регион. Практикуваният от Запада "износ на демокрация" в Арабския свят се прояви като отглеждане и реекспорт на ислямизъм. Човечеството си спести  глобалния разговор за и с радикалния ислям. А той започва с простия въпрос какво всъщност искат да постигнат ислямистите. Отговорът, когато е даден свободно, е "световно господство". Коранът прогласява тази цел достатъчно откровено. 

Социалните реалности в повечето мюсюлмански общества включват екстремна корупция, средновековна научна изостаналост, гарнирани с такива екстремни добавки като "убийства на честта" и осакатяване на женски гениталии като гаранция за съпружеска вярност. Шокираща е констатацията, че "талибанският начин на живот" се възприема като образец за добродетелен мюсюлмански живот. Фанатизмът се проявява към друговерците във формата на обезглавяване. В Сирия засега доблестта побеждава. Западът се опияняваше да констатира, че "режимът на Башар Асад съзнателно е допринасял за ескалацията на насилието срещу демонстрантите". Днес стратегически успех за режима на Асад е, че зае позицията на регионален авангард в борбата срещу джихадисткия тероризъм. Това Западът не осъзна. Вдъхновяван от омраза срещу Асад, Западът си позволи недопустимото - влезе в колаборация с "Ислямска държава". 

В Египет преди десет години управляваше национал-демократическата партия на президента Хосни Мубарак. Несъгласието с властта се изливаше в традиционните "дни на гнева" - всеки петък, след голямата обедна молитва. Протестиращите от пл. "Тахрир" бяха изненадани, че демократичният Запад от една страна изразява симпатии към тях, но не е застанал изцяло на страната на демократичното въстание. Властта логично се търкулна към радикалните ислямисти. "Мюсюлмански братя" е мощна, историческа политико-религиозна структура. След като свалиха Мубарак от власт, в Египет за първи път от над 50 години бе регистрирана официално ислямистка партия, която стана легален параван на "Мюсюлмански братя"... Нещата вървяха към катастрофа. След ислямистите в политическата криза се намеси армията. Една нощ министърът на отбраната на Египет Абдел-Фатах ал-Сиси в телевизионно обръщение съобщи за свалянето на ислямиста Мохамед Мурси от поста президент. Мурси бе арестуван и изправен пред правосъдието. По-рано антиислямистката опозиция организира масови протести срещу ислямизацията на страната. Тогава на улиците излязоха 17 милиона души. Военните взеха властта под девиза "Или ние, или хаосът!" 

Как се прави "нежна (кървава) пролет"?

Арабските пролети в Сирия, Ирак и Либия и днес са три отворени кутии на Пандора. До голяма степен контролирани от Запада, въоръжени банди извършваха масови екзекуции. В някои райони на Сирия събитията придобиха черти на геноцид над мирното население. Мотивът бе, че хората са лоялни към властта в Дамаск. Продуцирането на ИДИЛ/ДАИШ е косвен резултат от окупирането на Ирак. Глобалните медии създаваха недостоверна картина за случващото се. Стигна се до доказано постановъчни сюжети, сатанизиращи режима на Башар Асад.  

Ключовата причина за интернационалната операция на Запада срещу Кадафи бе неговата политика за намаляване на печалбите на петролните гиганти. Благодарение на петрола Либия бе образцова по щедрост социална държава. Екзекуцията на Кадафи - извънсъдебна, улична, зверска, ще остане като позорен знак на Арабската пролет. Диктаторите също имат право на справедлив процес.   

Влиянието на радикалния ислям

в Арабския свят неизбежно ще расте, не защото отговорите, които той дава, са толкова адекватни, а защото другите мълчат. 

Глобалната мека цензура, налагана върху социално-икономическите анализи, опиращи се на алтерглобалистки виждания, става заплаха за нашия свят. Тя затваря очите му за реалностите. Западът коментира броя на протестиращите по площадите, но не и ръста на населението в арабските градове. Масовата младежка безработица поразява арабските общества по много начини. Ще реши ли проблемите образованието? Без него няма да се намери изход, но младежите учат, получават дипломи, а работа дипломите не осигуряват. Първата птица на пролетта - самозапалилият се зарзаватчия Тарик в Тунис, имаше бакалавърска диплома... 

Новите власти приеха задачата за изграждане на представителни политически институции след десетилетията на авторитаризъм. Възстановяването на реда предполага изкореняване на "ориенталската мега корупция". 

Изглежда Арабската пролет бе компонент на стратегията за базисна дестабилизация на "Големия Близък изток". Тя освободи най-разнообразни деструктивни сили. В идеен план не може да се пренебрегне ролята на дискретно проявяващи се откровено неотроцкистки сили. Съюзът на радикалните ислямисти и на неотроцкистите е логичен - и едните, и другите имат желанието радикално да приключат с този наш свят и конкретно с националните държави. Но това почти не се коментира.

След деколонизацията за шест-седем десетилетия населението на 22-те арабски държави е нараснало почти четири пъти. Демографският взрив създаде в Третия свят милионните "тълпи на промяната" - недоволни, сърдити, мечтаещи за "западно равнище на потребление" консуматори. Не е достоверно да си представим арабско семейство с пет-шест и повече деца, в което двамата родители ходят по 8-9 часа на работа. Въпросът не е да се дават помощи за безработица, а да се създават пълноценни работни места. Без модерна реиндустриализация няма да стане. Овладяването на процесите в свръхнаселените градове - не само в Арабския свят, а в целия Трети свят - е невъзможно без категоричен отказ от политиката на неолибералния егоизъм. Неолибералната държава просто следва да се замени със социално отговорна държава. Иначе един ден "излишните хора" ще унищожат всичко.