Европейският съвет попари надеждите за промяна

    Известно е, че Европейският съюз (ЕС) е в тежко положение. Преди да е излязъл окончателно от световната икономическа криза, започнала през 2008 г., съюзът навлезе в дългова криза и в стагнация на производството, която вече прераства в мека рецесия. Рецесията е по-дълбока в силно задлъжнелите страни. Двете заедно (задлъжнялост и рецесия) ще бъдат трудно преодолени през близките години. Временната умерена задлъжнялост помага за смекчаване на рецесията. Рецесията пък е цената, която ЕС ще плати за бързото намаляване на публичния дълг. Защото радикалните мерки по преодоляване на голямата задлъжнялост неизбежно задълбочават рецесията. Колкото по-форсирани са тези мерки, толкова по-дълбока рецесия причиняват. Гърция е класически пример за това. Положението на заддлъжнелите страни (Гърция, Ирландия, Португалия, Испания) се усложнява допълнително поради натрапените им брутални политики за бързо излизане от дълговата криза. Тази сложна, но очевидна връзка не се разбира от ръководителите на ЕС и от консервативните икономисти.
Европейската икономика e

"болният човек" на световната икономика

Все повече икономисти и политици говорят, че европейската икономика е "болният човек" на световната икономика. Кризата в ЕС, който произвежда около 20% от световния БВП, влияе пряко или косвено върху икономиките на другите световни региони. Тя затруднява оживлението на американската икономика, ограничава износа на Китай, Индия, Бразилия, Турция и други нови пазарни икономики към Европа. Усложнява още повече икономическото развитие на най-бедните страни, които сега са почти забравени от световната общност.
    Главните причини за настоящата криза в европейската икономика се коренят в стопанската политика на най-големите европейски държави (Германия, Франция, Италия, Великобритания, Испания) и в политиката на ръководството на еврозоната и на ЕС като цяло. Ако трябва да се представят накратко тези причини, може да се каже следното: По време на световната криза повечето западноевропейски страни стимулираха икономиката с помощи за спасяване на заплашени от фалит финансови и нефинансови компании, за поддържане на вътрешното търсене, за помощи на безработни, макар и в по-ограничени мащаби в сравнение със САЩ, Китай, Япония, Русия. Намаляването на държавните помощи и преминаването към нормален режим на функциониране на икономиките трябваше да става постепенно и да бъде преустановено след окончателното им и необратимо излизане от кризата. Вместо да се придържат към този предпазлив подход, консервативните правителства на най-големите европейски страни прекратиха рязко стимулирането и преминаха към силно рестриктивна политика, като се оправдаваха с голямата публична задлъжнялост.
    Подобно на президента Хувър и неговия финансов министър в началото на голямата депресия в САЩ в 1929 г., съвременните консервативни политици и икономисти смятаха, че държавата не трябва да се намесва по време на кризата и да остави пазара да разчисти икономическия терен, като допусне масови фалити на слаби финансови и нефинансови компании и голяма двуцифрена безработица. Това е

престъпно безотговорна позиция

на съвременни авантюристи в началото на ХХI век. Те дори заблуждаваха обществеността през последните години, че сегашният публичен дълг бил натрупан поради големите държавни разходи за спасяване на фалиращи компании и стимулиране на търсенето по време на кризата. Това не е вярно!
    Така лечението на болния пациент (европейската икономика) беше прекратено преди окончателното му оздравяване и той беше "изписан" от болницата (държавната помощ - прекратена). Лишен от активно лечение и постоянни лекарски грижи, положението на пациента отново се влоши. Повторното му връщане в болницата усложнява, удължава и оскъпява новото му лечение до пълното оздравяване. Същото става сега - в края на 2011 и началото на 2012 г., с "неизлекуваната" европейска икономика, поради преждевременно натрапената й силно рестриктивна политика.
    Консервативните ръководители на Европейската комисия (ЕК) и на европейските правителства се нуждаеха от оправдание за незабавния преход към рестриктивна политика. Задлъжнялостта на няколко малки страни членки (Гърция, Ирландия, Португалия, Унгария) и на още няколко по-големи икономики (Испания, Италия, Белгия), високият общ публичен дълг на еврозоната (85,6%) и на ЕС (80,2%) към БВП в 2010 г. бяха използвани като алиби за рязък обрат към рестриктивен режим. Ако не беше задлъжнялостта, щеше да бъде намерено друго оправдание. Защото световният финансов капитал търсеше реванш на всяка цена за понесеното унижение като главен виновник за световната криза и започналия ренесанс на кейнсианството. Техен помощник в този реваншистки ход бяха трите световни рейтингови агенции с агресивно тенденциозната им рейтингова политика спрямо финансови и нефинансови компании, спрямо цели държави и дори по адрес на еврозоната и на ЕС.
    Това беше груба грешка на европейските правителства поне по две причини - избора на времето и начина на действие: Първо, високата публична задлъжнялост не е ново явление. Въпреки ограничителя за публичен дълг до 60% от БВП, някои страни имаха дълг около и над 100%, а средно за ЕС през последните две-три десетилетия беше около 70-80%. Наистина, трябваше да се вземат мерки за намаляване на задлъжнялостта, но това не биваше да става по време на кризата и трябваше да се прави постепенно. Защото политиката на балансиран бюджет по време на криза като средство за намаляване на публичния дълг е икономическо самоубийство. Особено за бедни страни като нашата. Това твърдят многократно през 2011 г. и последните месеци световни икономисти като Джоузеф Стиглиц, Пол Кругман, Лоуренс Самърс, Нуриел Рубини и много други. На този фон буди недоумение авантюристичната политика по дълга на Симеон Дянков, който се похвали пред Народното събрание на 20 юли 2012 г., че България, заедно със Швеция, сега са единствените страни в ЕС с балансиран бюджет и заедно с Естония - с най-нисък публичен дълг. В същото време у нас умират преждевременно хиляди хора поради липса на достъп до адекватна здравна помощ, образованието и науката агонизират, бедността расте и социалната поляризация се изостря. А пословично покорният български народ търпи ли търпи, макар че мърмори! По това също сме рекордьори в Европа.
    Второ, възприет беше погрешен подход за намаляване на задлъжнялостта - брутални съкращения на разходи и персонал. Ограничават се личните доходи на домакинствата от заплати, пенсии и социални програми. Съкращават се държавните разходи за здравеопазване, образование, наука, иновации, социални програми, трансфери за местните бюджети. Съкращават се инвестиционните разходи на държавата, общините и компаниите.
    Провереният в световната практика здравословен подход беше друг - стимулиране на производството и заетостта, което води до повишение на доходите на домакинствата, а чрез тях - на платежоспособното потребителско търсене. Поддържане на временен умерен бюджетен дефицит до 3-4% от БВП, с което да се помага за по-голямо държавно търсене. Всичко това води до по-големи инвестиции на държавата и бизнеса. То пък означава по-голям БВП. По-високите лични доходи водят до по-големи постъпления в бюджета от данък върху доходите, ДДС и други данъци. По-високата стопанска активност повишава постъпленията в бюджета от корпоративен данък, ДДС, акцизи, мита и други данъци. В срок от няколко години можеха да се преодолеят бюджетните дефицити и да се постигнат бюджетни излишъци, които са най-сигурният начин за постепенно намаление на публичната задлъжнялост. Тази очевидна логика не беше разбрана от консервативните политици и икономисти в Европа. Това изправи ЕС пред нова криза.

Свежият полъх от Франция
   
Политическите промени във влиятелна страна като Франция през пролетта на 2012 г. с избора на нов президент и ново Национално събрание породиха надежда за промени и в икономическата политика на ЕС. Още повече, че и в редица страни от общността зрее разбирането сред политическите елити, че е необходима друга стопанска политика за излизане от кризата и за следкризисно развитие. Расте и съпротивата на народите в тези държави срещу антисоциалната политика на консервативните правителства. Френският президент Франсоа Оланд направи окуражителни изявления в този смисъл. Почувстваха се големите различия между него и федералния канцлер г-жа А. Меркел по тези въпроси. Проведени бяха неформални двустранни и многостранни срещи за обмен на мнения между европейските правителства. Очакваше се, че тези значими промени ще започнат със срещата на Европейския съвет на 28-29 юни 2012 г.
    Хората, които не са присъствали на заседанията на съвета и не са чули изказванията на представителите на страните членки, могат да съдят за станалото по официалния документ.
Документът започва със следния текст: "През последните две и половина години Европейският съюз предприе важни стъпки с далечен прицел за преодоляване на кризата и подобряване управлението на Европейския монетарен съюз (ЕМС). Европа обаче отново преживява период на засилено напрежение. Кризата около суверенния дълг и слабостта на финансовия сектор, заедно с продължаващия нисък растеж, макроикономически дебаланси и забавено икономическо възстановяване, създава рискове за стабилността на ЕМС. Това влияе негативно върху заетостта и може да потиска потенциала на Европа да се възползва от постепенното подобряване на световната икономическа перспектива".
    От този текст личи, че

в Брюксел не разбират истинските причини

за сегашната криза в европейската икономика. Отново на първо място се поставя публичният дълг и слабостта на финансовия сектор. След това, от кумова срама, се споменава за ниския растеж и макроикономическите дебаланси. Не се разбира, че дълбоките корени на кризата са в ограниченото вътрешно и външно търсене и обусловената от това липса на икономически растеж, рязко намаляващата заетост и ниските доходи. Отново се подчертава, че най-важен е финансовият сектор на икономиката, а не производството на материални и духовни блага. Целта на икономическата политика - производството на повече блага за хората, се подменя със средствата на тази политика - показателите на финансовия сектор.
Финансовата система съществува, за да обслужва производството на материални и духовни блага, а не обратното. Отново се натрапва, че производството, заетостта, доходите трябва да се подчиняват на състоянието на финансовия сектор и да го обслужват. Решаващо според тях е значението на финансовия сектор и неговите измерения като бюджетен дефицит, публичен дълг, състоянието на банковите и небанкови финансови институции, а не производството на материални и духовни блага, заетостта, доходите. И най-общо казано - качеството на живота на хората. Създава се впечатление, че в документа се споменава само между другото за производство и заетост, за да се успокоят опонентите във все по-активната дискусия по тези проблеми и натискът на новия френски президент за по-гъвкава политика за излизане от кризата и следкризисно развитие. Това не е дълбока убеденост на авторите на заключението, а принудително жонглиране с вербални клишета, докато затихне напрежението в обществото и политическите среди. Или поне докато те се уморят да настояват за промени и да протестират за по-справедливо разпределение на тяжестите на кризата.

Следва