Симбиоза на оскотяването

Половината от наложените за превишена скорост глоби си оставали само на хартия. Констатацията на Асоциацията на пострадалите от катастрофи може да се възприеме като просто още една всеизвестна банална истина.
Да, тук е така. Тук така си живеем. Тук всички си знаят, че някакви хора се пънат, докато имат власт, и измислят някакви правила. И санкции за неспазването им. Още в процеса на пъненето дваж по-усилно мислят как да измислят вратички за неспазване на правилата. И знаят, че ние знаем за това и че най-напред ще намерим пътя към вратичката. После, за да прикрият някак управленската си немощ, надигат гибелен вой, че трябва да се удвоят, утроят, удесеторят санкциите, понеже, разбираш ли, недисциплинираното гражданство не спазва правилата.
Кой ти знае древния принцип, че за успеха на правото не е важна строгостта на санкциите, а тяхната неотменимост. Любим пиниз на българския управник е да плаши с космически глоби. От безсилие. Да де, ама ние, нали сме си от тук, знаем, че това е само пиниз и тук глоби не се плащат. Не само за минаване на червено. Последствия няма нито за хвърлен през балкона боклук, нито за непочистени шахти, нито за пиян шофьор на автобус с деца, нито за политик лъжец, нито за мобилен оператор, който не спазва договора си, нито за изхвърлени химикали в реката, нито за оглозгването на горите. Няма. И няма как да има. Защото основното правило на функциониране на българския политик е "Те знаят, че аз знам, че те знаят, че аз ги лъжа. И аз знам, че те знаят, че аз знам, че те ме лъжат".
И в тази мила симбиоза всички кротко си оскотяваме.