Дългото отстъпление

Афганистански войник се е разположил в авиобазата Баграм, часове след като американците я напуснаха внезапно на 2 юли, с което изненадаха местните си съюзници. Действията им в Афганистан през юли повече приличаха на бягство, отколкото на достойно изтегляне.

В началото на август медиите в САЩ съобщиха, че Държавният департамент разследва изчезването на бутилка уиски на стойност 6000 долара, която е била подарена на бившия държавен секретар Майк Помпео по време на визитата му в Страната на изгряващото слънце през 2019 г. Самият Помпео отрича да е отнесъл някъде злощастното шише, но не се посочва дали има спомени да е изпил съдържанието. 

Изглежда смешно, но само на пръв поглед. Инцидентът е част от дълга и несвършваща поредица от неприятности и позорящи обстоятелства, които се струпаха върху американската външна и вътрешна политика през последните години и породиха множество публикации и разговори за упадъка на американската мощ и "залеза на Запада". Всичко това разбира се на фона на неспирния ръст на Китай и необратимия процес на "утвърждаването на Русия" (по Ахмед Доган). 

Войната между републиканци и демократи, която разцепи САЩ на два непримирими идеологически лагера и предизвикалото такива противоречиви оценки президентство на Доналд Тръмп се сочат като основните причини за усещането за отстъпление на Съединените щати от редица позиции в световните дела. Но това би било твърде лесно обяснение за процеси, които по всяка вероятност имат къде-къде по-дълбоки корени. 

На 17 януари т.г. тогава все още преходният екип на настоящият президент Джо Байдън излезе с комюнике, в което обяви, че държавният глава ще има за цел да възстанови моралната и световна лидерска роля на САЩ. "Америка се завръща", заяви тогава високопарно Байдън. 

Половин година по-късно известният журналист от американското списание "Нейшън" Том Енгелхард излезе с дълга обзорна статия, озаглавена "Америка така и не се "завърна". 20 години след началото на войната срещу терора, когато целият свят се бе обединил зад тях, САЩ излизат от епохата на "вечните войни" без да са очевидни победители, смята журналистът. Въпреки това бюджетът на Пентагона се стреми към небесата, докато външната ни политика се насочва към Азия, Русия и Арктика, изобщо където и да било, само не и там, където все още бродят терористични групировки, саркастично отбелязва Енгелхард. Той смята, че първоначалните декларации за разпространение на демокрацията по света са били забравени още по времето на Джордж Буш-младши, а реално САЩ са се занимавали през цялото време с едно-едничко нещо - имперско доминиране. "В противен случай, как по дяволите, ще обясните тези 800 бази по всички континенти, освен Антарктида? Това ли е разпространението на демокрацията? Това ли е освобождаването на човечеството?", пита публицистът, автор на шест книга за САЩ. В същото време, пише Енгелхард, неравенството в страната расте, милиардерите стават все по-богати, оръжейните корпорации се къпят в пари, а в САЩ след януарския щурм на Капитолия демокрацията е под заплаха поради банкрутиралата вътрешнополитическа система. Байдън може да ни изкара от Афганистан, но не може да ни извади от тази система, горчиво резюмира журналистът. 

Действително събитията от началото на годината свидетелстват, че ако има "завръщане" то е или много своеобразно или пропагандна измислица. На фона съхраняващите се политически противоречия и повишената активност на Доналд Тръмп рейтингът на Байдън пое надолу. Изследване на Harvard CAPS-Harris Poll и изданието "Дъ Хил" от 2 август показва, че рейтингът на Байдън е паднал с 10 пункта от юни насам. Дейността на 46-я президент на САЩ се одобрява в момента от 52% от анкетираните срещу 43% неодобрение, но тенденцията е неблагоприятна за него. 

В същото време второ изследване на ABC News/Ipsos от 25 юли сочи, че шест месеца след встъпването му в длъжност оптимизмът на американците относно посоката, в която върви страната, е паднал с почти 10 пункта и сривът е основно за последните три месеца. Според 55% от респондентите САЩ се движат в грешна посока. През май такива песимисти в същото изследване са били 36%. Това е доста голяма разлика за такъв малък период. 

Някои виждат причината в съхраняването на сложната ситуация с коронавируса, епидемията от престрелки по улиците на американските градове и политическото напрежение, но във и външнополитически план нещата изглеждат по-скоро като началото на едно дълго и забавило се отстъпление. 

В навечерието на 20-годишнината от терористичното нападение от 11 септември 2001 г. американските войски 

напускат окончателно Афганистан

по силата на споразумение подписано през 2020 г. между талибаните и администрацията на Тръмп и започнаха евакуацията си от Ирак. Това е официалната гледна точка. Неофициалната гласи, че американските войски бягат от Афганистан, след като присъствието им напълно загуби смисъл, а  крепялото се на щиковете им афганистанско правителство в Кабул вероятно ще падне до края на годината. В символ на бягството се превърна авиобазата Баграм, изоставена внезапно през нощта със стотици захвърлени военни автомобили и оборудване. 

Някои злобни люде дори се готвят да гледат по телевизията кадри подобни на тези от американското посолство в Сайгон през 1975 г. Едва ли Вашингтон ще допусне такъв имиджов удар. Вероятно последните от 650-те пехотинци, които в момента охраняват амбасадата, ще напуснат столицата преди да започнат боевете за нея. Така или иначе фактите са пред очите ни: талибаните победиха най-силната армия на планетата, заедно с нейните многобройни и добре въоръжени съюзници. Не със силата на оръжието, а със силата на безсмислието на тази най-дълга в историята на САЩ война. 

До края на годината американците ще напуснат и Ирак, където все още има 2500 военни в няколко бази. Изтеглянето на този контингент неизбежно ще доведе и до прибирането на още няколкостотин военни, които се намират незаконно в Северна Сирия, където са обект на нападения от различни въоръжени групировки. Те просто ще останат без тилова подкрепа и евакуацията им изглежда неизбежна още в началото на 2022 г., с което ще бъде сложена точка в сирийската авантюра на САЩ. След руската намеса от 2015 г., когато стана ясно, че Сирия ще бъде спасена от терористичните групировки, американската въоръжена бе лишена от какъвто и да било смисъл. Следващият акт на драмата ще бъде, когато кюрдите в Северна Сирия, подобно на афганистанците, разберат 

колко струват обещанията на САЩ

Впрочем именно намесата в Сирия, както опосредствената, така и пряка с военен контингент, беляза максималната експанзия на САЩ в Близкия Изток. През януари 2020 г. се случи немислимото - американците позволиха да бъдат обстрелвани "по договореност" от чужда държава, след убийството на видния ирански генерал Касем Сюлеймани, без да отговорят на атаките. Когато империите се държат така, това е свидетелство за неувереност и криза на стратегическата визия. 

И това не е единственото свидетелство за "дългото отстъпление". САЩ не успяха да сменят властта в Сирия, не успяха да свалят президента Николас Мадуро във Венецуела, "цветната революция" в Беларус приключи още по-безславно, фиаското с проекта "Навални" в Русия е повече от епично. Арменците пък платиха тежка цена за това, че на техни 200 граждани се пада по един американски дипломат и в крайна сметка пак опряха до помощта и ролята на Москва. 

Обещаното "презареждане" на отношенията с европейските съюзници след ерата "Тръмп" засега води по-скоро до създаването на нови разделителни линии в самите САЩ, ако съдим по партийния разкол заради споразумението по "Северен поток-2" между Берлин и Вашингтон. Всъщност ставаме свидетели на немислими допреди десетина година неща. САЩ въпреки безпрецедентно остър тон и многобройни закани не успяха да спрат изграждането на стратегическите газопроводи "Турски поток", продължението му през Балканския полуостров и "Северен поток-2", чието строителство ще завърши до броени седмици. САЩ не успяха да се справят с опърничавия турски президент Реджеп Ердоган в желанието му да получи и задържи руските зенитно-ракетни комплекси С-400. Дори наглед големия успех от 2014 г. в Украйна сега изглежда по-скоро като стратегически проблем за американците и европейските им партньори, отколкото за Русия, която май трябваше да получи "трън в петата", а реално получи Крим, че и фактически половин Донбас зависи изцяло от нея. Американците сега са тези, които са взели на ръчно управление такава голяма и сложна държава като Украйна, което 

им носи комай повече проблеми

Достатъчно е да спомним големия корупционен скандал с президентския сина Хънтър Байдън, който заплашваше да провали избора на демократа. Или пък пресния случай с реакцията Вашингтон на украинските жалби, че "Северен поток-2" все пак ще бъде построен: казаха им просто да замълчат, което в този случай си е чиста заплаха. Това, че Алексей Арестович, съветник на президента Володимир Зеленски, заплаши, че при такова поведение Украйна ще отиде при Китай за помощ, говори не само за интелектуалния капацитет на киевската власт, но и сочи, че с такива съюзници на Вашингтон не му трябват врагове.

Борбата с руското енергийно влияние в Европа, което САЩ наричат "зловредно" заема немалка част от официалната реторика на американските власти и техните НПО-та в ЕС. Накрая обаче не само, че не преуспяха в това си усилие, но Русия излезе на втора позиция сред износителите на суров петрол и петролни продукти в САЩ. Не, американците не са станали зависими от руското черно злато, но символизмът на момента е удивителен. Както беше удивителен и резултатът на юнската срещу между Путин и Байдън в Женева. На руснаците им беше необходим просто фактът на нейното провеждане като потвърждаване на великодържавния статус на държавата им. За американската страна остана само съмнителната удовлетвореност, че Байдън се осъзнал като президент на САЩ и "лидер на свободния свят" по време на тези разговори. Така по парадоксален начин Русия се оказва нужна за поддържане на тонуса на обитателя на Белия дом и на любимата роля на САЩ в света. 

Сегашната администрация на Белия дом обяви "завръщане" на Америка, но това изглежда повече като пиар усилие 

за запазване на поизтъркан имидж

отколкото като реално действие. Имперските усилия за доминация достигнаха своя предел още по времето на Барак Обама, но всичко започна при Буш. Тръмп, при всичката му екзотичност, бе отговор на инстинктивно усещане, че топката трябва да се успокои, че САЩ са се "загубили" навлизайки дълбоко в чужди територии и в буквалния, и в преносния смисъл. Байдън се опитва да върне нещата в старото им русло с по-меки методи, но това е невъзможно. Светът измина голям път през последните десетина години. 

При цялото им могъщество, което ще остане такова поне в близкото десетилетие, нещо се пречупи в САЩ. Дългото отстъпление засега е видимо само по периферията, но историята ни учи, че когато империите го започнат, те рискуват сривът да ги застигне и залее, въпреки, че изглеждат толкова силни и великолепни отстрани.  

Германо-американското споразумение по "Северен поток-2", което сключиха канцлерът Ангела Меркел и президентът Байдън, бе възприето от мнозина като предателство на интересите на Украйна, но за пореден път показа, че дори и най-могъщите достигат предела на силата си

Снимки БГНЕС