Жената в ислямския свят не е еднолика
Младите мароканки не са длъжни да закриват лицата и косите си, но в Саудитска Арабия пребиват "грешниците" до смърт с камъни
/ брой: 171
Животът на мюсюлманките е обект на множество стереотипи сред чужденците. Невъзможно е в рамките на един текст те да бъдат описани, защото в различните страни обичаите са различни.
Истината е, че както при първата бежанска вълна (2015-2016 г.) така и сега, в Европа се насаждат страхове как свободата на местните жени е под въпрос, защото мигрантите идват със свои нрави и манталитет, които ще се опитат да наложат. И те, и ние трябва да се научим да разбираме и уважаваме начина на живот на останалите и да оставим времето да определи ще има ли смесване или не. В никакъв случай не бива да се стига до крайности. От тях изгода ще имат единствено политиците на радикалнодесни популистки партии, които ще се възползват, за да печелят избиратели.
Кога се стига до фанатизъм? Отговорът, най-често е, когато за замесени политически интереси.
Фундаменталистките течения в исляма започват да се проявяват през 80-те години на миналия век. "За някои, носенето на забрадка е символ на потисничество", твърди Лале Акгюн, бивша депутатка от Германската социалдемократическа партия. Тя е с турски произход, живее в Кьолн и от години се занимава с мюсюлманската религия и фундаменталистките ѝ течения. Арабите са установили, че принуждаването на хората да закриват носа и устата си прекършва волята и индивидуалността им. Това ги обезличава и прави покорни. Въпреки че в Корана никъде не пише, че жената трябва да се покрива изцяло, дори и днес на повечето места в арабския свят тя задължително трябва да носи парче плат на лицето. Някои културоведи го интерпретират като символ на подчинение на Аллах, мъжа-собственик и крал. Самите мюсюлмани твърдят, че в действителност жените трябва да крият тялото си с дълги широки дрехи, да скриват лицето и косата си, защото красотата им не може да бъде видяна от всеки. Само законният съпруг има правото на това.
Макар за нас, европейките и жените от Западния свят като цяло, всичко това да звучи назадничаво, налудничаво и да ни се струва невероятно, че през XXI в. някой разсъждава по този начин, арабите имат друга гледна точка. Властта е в ръцете на мъжете. За да я запазят, те убеждават нежния пол, че системата, условията, при които живеят са не само много по-добри за тях, а всъщност са най-добрите. В противен случай - те са осъдени на мизерия. Дори по-лошо: могат да бъдат и ще бъдат наказани от Аллах.
За тях, жените от Запада са експлоатирани. Те трябва едновременно да работят, да раждат деца и да вършат куп други неща. Докато мюсюлманките имат възможността да си стоят вкъщи, да се грижат за външността си и да имат време за семейството си.
"В момент на политическа, икономическа или религиозна криза, жените са първите, които губят правата си", е казала Симон дьо Бовоар. Този цитат е по-верен от всякога. Последният пример за това идва от радикалното движение на талибаните. След като завзеха властта в Афганистан и обещаха, че няма да бъдат нарушени правата на жените, ще им бъде позволено да учат и работят, те задължиха студентките от частните университети да носят никаб - забрадка, която напълно покрива лицето само с прорез за очите. Също така, се изисква разделяне на класовете по пол, а ако това е невъзможно, да се отделят мъжете от жените със завеса и да се използват отделни входове и изходи.
Университетите са длъжни да наемат жени-преподавателки за учащите в зависимост от техните възможности. Освен това афганистанките ще трябва да излязат от часовете пет минути по-рано и да изчакат мъжете да напуснат сградата. По първоначална информация, талибаните бяха обещали да включат и жени в управлението, но в последствие се отказаха от това решение, заявиха, че няма как да има министри от нежния пол, но могат да работят във ведомствата.
Невъзможно е човек да опише или анализира жената в арабския свят, както е невъзможно да се опише християнката. Навсякъде порядките и тълкуването на свещените книги и догми е различно, всеки ги интерпретира по свой начин. Някъде е по-свободно, другаде по-фанатично.
В Мароко, например, младите момичета не са задължени да закриват лицето и косата си, но по улиците няма да се срещне възрастна жена, която да ги показва. Но им е позволено да работят - да рисуват с къна ръцете на туристките, да им показват как се произвежда арганово масло или да са амбулантни търговки. Никой не ги задължава да се обличат само в черно и затова те се разхождат с разноцветни дрехи.
Не такъв е случаят с Дубай, където местните не работят, облечени са изцяло в черно, макар в повечето случаи платът да е копринен. Нямат право да поглеждат чужденци в очите, да разговарят, а ако разберат, че ги снимате, има вероятност да си навлечете проблеми.
В Саудитска Арабия отношението към жените също е много строго. До днес се практикува замеряне с камъни до смърт, заключване на "грешницата" в стая до края на живота ѝ, но светът остава сляп и глух за тези държави. Дори излязлата преди години книга "Една арабска принцеса разказва" не бе в състояние да разтърси човечеството, защото става въпрос за богати страни. В творбата се разказва за униженията и мъченията над млади жени, за изнасилванията и продажбите буквално на момичета, но от бедни семейства, и за наказанията над онези, които нарушават морала според шариата. Но понеже става въпрос за богатата Саудитска Арабия и за много пари, правозащитниците изведнъж изчезват.
Като цяло, да се поставят под общ знаменател мюсюлманките от различните държави е съмнително.