Ще отсяваме ли плявата, или ще я подпомагаме?

Европейската комисия излезе през юли т.г. с нов доклад - за интернационализирането на висшето образование в ЕС като един от основните лостове за изпълнение на стратегията "Европа 2020". Става дума не просто за развитие на висшето образование, а за насочването на подготовката на кадри към целите на стратегията - главно към развитие на иновативна икономика и на общество, което се основава на знанието. Еврокомисията посочва, че спешна цел е изработването на национални програми за сближаване на политиките за висше образование в рамките на обща стратегия, усилване на възможностите за мобилност на студенти и преподаватели, увеличаване броя на студентите в направленията на природните науки, сближаване на учебните програми с цел по-лесно и адекватно признаване на дипломите в рамките на ЕС.   
У нас просветният министър Анелия Клисарова обяви, че в МОН в момента се работи по Национална стратегия за висшето образование и проектът за нея ще бъде подложен на широко обществено обсъждане. До момента в българския парламент са приети Национална програма за средното образование и Национална стратегия за науката, но стратегия за висшето образование ще се предложи за първи път, макар че още в средата на 90-те години проекти имаше. Проблемът е, че от години масово се приказва за належаща реформа във висшето образование, но

всеки разбира различно нещо под "реформа"

А и по принцип държавата все още не е казала какво иска от образованието, какво цели с него. Факт е, че дори в средното образование не ни е ясна целта - неотдавна например просветните синдикати поискаха матура да държат само тези, които ще кандидатстват във вуз. Колко години още ни трябват да разберем за какво сме въвели матура - дали да установим чрез нея, че абитуриентите са покрили знанията за зрелост, както е по света, или да я използваме като вид приемен изпит за висше училище?
С висшето образование е същото. Масово се сипят упреци, че в последните години се нароиха 52 ВУЗ-а и много от тях не дават качествени знания, но стигне ли се до конкретно назоваване на някое, вой се вдига до небето. Няма сила например, която да накара и МОН, и вузовете да огласят публично щатния състав на всеки вуз, филиал, факултет и да се види колко структурки

съществуват чрез приходящи преподаватели

и напук на закона, който изисква брой преподаватели на основен щат. Ако се въведе строг ред и контрол кой не спазва закона, това от само себе си би редуцирало броя на измислените вузове.       
Та знаем ли какво искаме от висшето образование? Качествено образование или начин за изкарване на допълнителни пари от преподавателите, чиито държавни заплати никак не са високи? Очевидно целим второто, ако съдим по факта, че от 2011 г. бе задействан суперпорочният закон на Сергей Игнатов за "развитие на академичния състав", който наплоди навсякъде стотици професори и доценти без никаква гаранция за способностите и резултатите им, като всъщност бетонира с "хабилитиран състав" много от измислените университетски структури. Е, каква точно стратегия трябва да се направи в това безредие - отсяваща плявата или подпомагаща я?
Освен това в почти целия свят вузовете в отделната държава не са еднакви по статут, а са подредени в групи според качеството си. Представете си например, че в стратегията бъде записано, че за наука пари получават само тези вузове, които наистина се занимават с наука. Според закона сега средства за наука получават всички вузове, дори тези, които не са и помирисвали неизмислена научна дейност. Много лесно се установява кои са тези 5-6 български университета, които наистина се занимават с наука и светът ги разпознава. Само че тъкмо от огласявнето на този факт просветното министерство бяга като от огън. Защо?
Самото финансиране на системата също вече показа своите пороци - на висшите училища се плаща "на калпак" за всеки приет студент, поради което всички вузове са се вкопчили в наличните си питомци.

Приемат с тройки и дори без дипломи

за средно образование, не отписват никого от негодните за знание младежи, бутат ги до диплома, само и само да задържат субсидията. Нужно ли ни е всички калпазани тройкаджии от училището да се преселват във вузовете и да стават калпазани висшисти? Випуските от деца все повече намаляват, а бройките за прием растат - скоро и двойкаджиите ще трябва да набутаме във вуз. НС остави още за година аномалията държавните вузове да приемат платено, но обещанието да се намалят държавните такси увисна. Щото държавата не ще да дава достатъчно пари за висшето образование - поне на нивото на средното финансиране в ЕС. Българските правителства никога в последните години не са схващали, че образованието и науката са не разход, а са инвестиция. Явно е, че това трябва да се промени. Но как? Идеята да се плаща според броя випускници, които работят по специалността си, е добра само като елемент от оценяването преди финансиране, но не и като основа за субсидирането, понеже българският трудов пазар е само на думи такъв. А де факто - просто го няма. Има стихийно, случайно и шуробаджанашко устройване на работа. За завършилите десетки специалности работа в България няма. Дори за инженери, физици, химици, биолози, за които специално настоява ЕС.
А когато се говори за иновации, с които щели да се обвържат вузовете, става доста смешно за страна, заемаща последно място по иновации в ЕС. Проблемът е, че ние нямаме индустрия, камо ли иновативна. Може ли висшето образование да зависи, че и частни пари да чака, от този "трудов пазар" в икономиката, който в момента дължи над 27 млн. лв. за заплати и ръстът му е 0,2% вместо 2-та планирани процента? Категорично се налага спешно обвързване на идеите на МОН с реалноститге на другите министерства, ако не искаме да се сдобием с поредната химера във вид на стратегия.
  Впрочем, ако се даде различен статут според качеството на висшите училища (част от тях могат да останат само като образователни институции), може би това е начин и за различно финансиране - задължително ли е разходните стандарти на студент в дадена специалност да са еднакви за всички вузове? И ако искаме адекватно финансиране, не е ли добре първо да се въведе

задължителен държавен изпит

за всички специалности, както предлагат от Софийския университет? Та да е ясно кого и защо финансираме. Но преди това трябва държавата ни да каже каква икономика ще се развива в България и какви кадри е необходимо да обучаваме. Ако ще продължаваме да наблягаме на туризъм, обслужване и услуги, е едно. Ако ще правим иновативна икономика, като останалите държави, е друго. Приемът на студенти зависи тъкмо от това. От 1999 г. насам приемът във вуз е оставен на стихията и на някаква необяснима мода. Кому бе нужно да се откриват 14 юридически факултета и да се пръкват стотици прависти? Кому бе нужно да има десетки места в България, бълващи "мениджъри" и "управленци в икономиката"? Кому е нужен сега пък напливът за психология?                  
Това са само малка част от въпросителните около бъдещата стратегия за висше образование. Дано тя отговори поне на основния въпрос - какво искаме?