Кой се уплаши от подкрепата на Москва за Дамаск

Вашингтон е изправен пред сериозна дилема. Започналата преди по-малко от месец ограничена операция на руските Въздушнокосмически сили срещу "Ислямска държава" (ИД) в Сирия бързо разкри същността на сценария на американската администрация за "борба" със световния тероризъм. И все по-очевидно взе да става, че идеите за прекрояването на Близкия изток този път май ще ударят на камък. И това съвсем не е случайно, като се отчете рязката активизация на сирийската армия в резултат на координацията с руския авиационен контингент. В ежедневните сводки за нанесените от съвместните бойни действия срещу ИД удари четем сухи, но достатъчно точни и ясни данни, даващи основание да се мисли, че тихият ужас вече масово обхваща т.нар. "бойци на Халифата", търсещи единственото възможно спасение - да се изметат панически от местата на своето дислоциране.
На този фон изненада и донякъде

силен стрес

обхвана привържениците на военната намеса на мощно прокламираната западна международна коалиция, сочена като едва ли не единствената сила, която е в състояние да озапти и съкруши "чумата на ХХт век" - джихадистите на ИД, след внезапната поява преди няколко дни на сирийския президент Башар ал Асад в Москва. Заглавията с главоломна бързина обиколиха ефира ("Асад тайно пристигна в Москва", "Асад на тайна среща с Путин" и прочие нелогични възклицания...). Дезинформацията като силно оръжие наблегна на думичката "тайно", като че ли на пишещите братя по перо не им е известно, че по време на война едва ли лидерът на някоя държава ще обяви целите, точния ден, час и маршрут на своето придвижване в пространството. Но и това е част от играта. Интересното е, че мнозина се надяваха да чуят подробности, които могат да впрегнат в употреба.
"Докато светът продължава да е разярен от наглостта на Русия в Близкия изток - да се намеси в Сирия, вместо да остави американците да решават кои диктатори да оцелеят или да умрат - всички ние забравяме за единствената институция в арабската страна, продължаваща да функционира и да защитава държавата, която Москва реши да закриля: сирийската армия", пише в свой коментар за в." Индипендънт" известният анализатор Робърт Фиск. "Докато Русия пропагандира своите ракети, сирийската армия, която пред няколко месеца страдаше от недостиг на хора и оръжия, изведнъж преминава в настъпление. Може да си спомним как по-рано през годината същата тази армия беше отписвана и се говореше, че идват последните дни на управлението на Башар ал Асад. Ние вкарахме в употреба наша собствена армия от клишета, за да защитим тезата за смяна на режима. Сирийската армия губеше позиции - в Джизр аш Шугур и Палмира - и затова ние предсказвахме, че цялата държава на Асад е стигнала до "точка на преобръщане".
После дойде Владимир Путин със своите въздушни и ракетни флотове и внезапно цялата ситуация се промени. Докато недоволствахме, че руснаците бомбардират "умерените" бунтовници - умерени елементи, които преди това бяха спрели да съществуват според най-високопоставените американски генерали - ние не обръщахме внимание на военното настъпление, което самите сирийци сега осъществяват срещу бойците от "Фронта Нусра" около Алепо и в долината на река Оронт".
"Пентагонът признава, че противниците на Асад все по-трудно задържат превзетите по-рано селища. "Воините на джихада" са зле снабдени с оръжия, чуждестранните наемници бягат, а местните им симпатизанти гледат как да изчезнат в тълпата", пише руският анализатор Николай Бобкин от "Фонд за стратегическа култура". "За Белия дом е все по-проблемно да отвръща очи от промените в сирийския силов баланс. Администрацията на президента
     
Обама има твърде малък избор:

да започне сътрудничество с Русия или открито да вземе страната на въоръжените ислямисти.
Но американците държат наум и още един вариант: Вашингтон скланя да не се меси в събитията в Северна Сирия срещу подкрепа за неговия сценарий - страната да бъде разделена на няколко зони, контролирани от противници на Асад. Един вид специални анклави за отделните религиозно-етнически групи от сирийското население. Американските политици са избрали за база опростен до абсурд модел на противопоставянето "шиити - сунити", при все че в Сирия арабите сунити воюват помежду си с не по-малка ожесточеност, отколкото с правителствените войски, чийто офицерски корпус включва мнозина сунити, предани на Асад, посочва Бобкин.
По данни на ООН, през 2011 г., преди да започне гражданската война, в Сирия са живеели 20,8 милиона души от 33 етнически групи. Абсолютно преобладават арабите, но и те се делят на различни народности: сирийски араби (над 14 милиона души), араби бедуини от платата край пустините (1,59 млн.), палестински араби (0,59 млн.), ливански араби (0,13 млн.) и други арабски диаспори (араби от Северен Ирак, араби от Йордания, левантински бедуини).
Независимо от дългогодишната си близост с ислямския режим в Иран, Сирия беше сред най-светските държави в Близкия изток. "Близостта между шиити" никога не бе на първо място в съюза с Техеран, нещо повече - изобщо не се използваше за идеологически аргумент. Всъщност нямаше как, тъй като арабската част от сирийското общество, изповядваща сунитския ислям, надхвърля 80 на сто от населението. Алауитите и друзите, също говорещи арабски (севернолевантински диалект), са малцинство в Сирия и наброяват според оценки към 2 милиона души.
Нека добавим, че при преброявания в Сирия алауитите не бяха отделяни в самостоятелна група. Етническата политика на династията Асад бе създала далеч не идеална, но кажи-речи стабилна система, в която верските и конфесионалните различия до голяма степен се изглаждаха от идеите за общо национално съзнание - в неговите рамки гражданите се определяха на първо място като сирийци и едва след това - като араби, кюрди, алауити или друзи.
Правителството на Асад все още има подкрепата на голяма част от сунитите. Водената от САЩ политика пренебрегва важни специфични черти от структурата на сирийското население, игнорира същинските знания, сочещи кой против кого е там. Макар че Вашингтон разполагаше с достатъчно време, за да схване нещата; скоро ще станат пет години, откакто Америка чака Дамаск да капитулира всеки момент. Напразно обаче. За огромното мнозинство сирийци Асад е по-малко зло от политическите му противници, напиращи за висшия пост. Колкото до терористичните групировки, социалната им база в сирийските среди е твърде незначителна.
През всички тези години срещу Дамаск воюваха хиляди чужденци, мнозина от тях - наемници и нищо повече. Дошлите от Ирак бойци на "Ислямска държава" бяха и си остават окупатори за сирийците, 80 на сто от хората са напуснали районите под техен контрол. И на кого се канят да оставят американците тази част от Сирия, включена вече от ИД в състава на техния "халифат"? Сирийските араби сунити не желаят анклавите, предлагани от САЩ. Не молят за тях и местните кюрди, каквито са поне 10 на сто от сунитите в Сирия.
Кюрдите живеят най-вече компактно, без обаче да са мнозинство дори в Североизточна Сирия, граничеща с Турция, където са около 30-40 процента сред населението. Отношенията им със сирийските власти никога не са били лесни - Дамаск решително потискаше сепаратистките нагласи сред местните кюрди, не допускаше да се сближават със сънародници от съседните страни, ограничаваше политическите и гражданските им права. Гражданската война обаче промени политиката спрямо кюрдите. Правителството на Асад, отказвало преди да издаде паспорти на мнозина кюрди, вече даде сирийско гражданство на 2,5 милиона души. Дамаск изтегли войските си от регионите, населени предимно с кюрди, и им гласува доверие в борбата с въоръжените ислямисти, вкарвани в страната през Турция - с тази цел бяха формирани кюрдски отряди за самоотбрана. Повечето селища от региона минаха под кюрдски контрол. Сега Дамаск не възпрепятства обособяването на кюрдите, разглежда ги като потенциални съюзници. Срещу лоялността им Асад обеща да въведе автономия за сирийските кюрди, обявили вече създаването на кантон (провинция) Кобане в Сирийски Кюрдистан.
Самата идея кюрдите да получат автономия от американците изглежда съмнителна. САЩ срещат тук открито противодействие от страна на Анкара. Турското правителство прави и ще прави занапред всичко възможно, за да не допусне кюрдите да създадат в Сирия автономно формирование, както стана в Иракски Кюрдистан. Щатите не могат да променят позицията на Турция - Анкара няма да подкрепи американското хрумване Сирия да бъде разпокъсана.
"В момента действията на САЩ будят недоволство на практика у всички техни съюзници, въвлечени по някакъв начин в сирийския конфликт. Вашингтон трудно би могъл да разчита на разбиране, щом политиката му не отговаря на въпроса кой е основният враг на американците в Сирия", посочва още Бобкин.
Саудитска Арабия и партньорите й край Персийския залив чакат потвърждение, че САЩ и в бъдеще ще воюват срещу Асад, но не и срещу радикалните ислямисти. Турция също се обявява против Асад, но иска да воюва с кюрдите, а не с бандитските терористични формирования. Друг съюзник на САЩ - Израел, не се противи срещу създаването на кюрдска държава; повече го плаши обаче перспективата вместо Асад в Дамаск да управляват главатарите на ИД. Европейците са недоволни от стъписването на американците, отдалечаващо възможността да спре притокът на сирийски бежанци в Стария свят. Американските политици явно са изправени пред неразрешима за тях задача - трябва да угодят на много съюзници, чиито искания взаимно се изключват.
В цялата тази бъркотия замисълът да бъде спряна войната в Сирия чрез разкъсване на страната и образуване на недееспособни анклави изглежда е опит на САЩ окончателно да избягат от отговорност за случая. Близкоизточната политика на Обама се изчерпа, а Вашингтон няма конструктивни идеи за Сирия.