"Аз, Васил Лъвский в Карлово роден..."

По време на своята апостолска дейност при обиколките си из страната Левски създава по села и градове частни тайни революционни комитети. Тази трудна и опасна революционна дейност била съпроводена с много премеждия, но благодарение на своя ум и светкавична разсъдливост той е успявал да се измъква невредим. Веднъж, когато бил в дядо Йочовата къща в Плевен, се потропало. Стопаните на къщата не били изненадани, те очаквали неканените гости - турците. Вестта, че Левски е пристигнал в града, достигнала до мюдюрина. Той заповядал на заптиетата да търсят "джингибито" (В. Левски) и да му го представят жив. Веднага щом нахълтали в дома на дядо Йочо, Левски се преоблякъл като жена, уж че е сестра на Йочо Михалчев, седял в една от стаите и наведен

шиел някаква покривка

Щом видял турците, Апостола хладнокръвно, без колебание и безстрашно поканил турците да влязат, нагостил ги и ги изпратил по живо, по здраво.
Апостола често посещавал Плевен и околните села. Веднъж с натоварено със стока магаре той пристигнал в с. Долни Дъбник, облечен като богат търговец. Като го видял, селският мюдюрин решил да му се подиграе на магарето, което под уплахата хукнало да бяга и разпиляло част от стоката (платовете). Какво направихме - рекли селяните. - Разсърдихме най-верния и доверен човек на Тъпчилещов от Цариград. Ами ако той се оплаче, какво ще стане с нас? Трябва да го придумаме да си мълчи. Присъстващите решили да устроят гощавка на важния гост, като му заколят пуяк. Уплашеният мюдюрин побързал да реагира: "Пуякът е от мене. Вие склонете търговеца да не се оплаква, иначе зле ще си изпатя". Била устроена богата и пребогата гощавка. Селяните яли, пили, пеели и се веселили, а представителят на местната власт, мюдюринът, стоял настрани, за да не разсърди още повече доверения човек на известния турговец Тъпчилещов.   
В пазарния ден на мегдана в Сопот продавачите се стараели да привлекат вниманието на купувачите и викали на висок глас на турски и на български, за да бъдат чути отдалече от повече хора. Колкото повече викали търговците, толкова повече народ се събирал край една дъска с надпис: "Който залови и предаде опасния комита Левски, ще получи 20 лири награда за главата му". Точно тук, пред насъбралото се множество, пристигнал един

 селянин, със стройна снага, сини очи и руса коса

с нахлупен кожен калпак, опасан червен пояс и преметната дълга овчарска кожена торба през рамо. Чужденецът-селянин започнал да чете на висок глас на турски и цъкал с език, след това на български език извикал:
- Брей, как не мога да пипна този хаирсъзин, че да взема париците. Присъстващите българи и приятели на Апостола, които лесно го познали, изненадани гледали и се чудели на завидното му спокойствие. Турците пък го гледали доволни и усмихнати, а един от тях изрекъл похвални думи:
- Ашколсун! Ербап гяурин! (Браво! Способен, годен неверник!).
Веднъж, когато разбрали, че Апостола останал да пренощува в едно село, заобиколено отвсякъде с гори, заптиетата тръгнали по следите му. Няколкото коларски пътя, от които можело да се излезе от селото, били заети от турците. Те правели щателни проверки на всички. Свободните заптиета започнали да проверяват всяка къща. Сведенията, че Левски е в селото, били сигурни и точни, но властите не знаели в коя къща той се крие. Щом видял заптиетата да се приближават, Левски с неговото завидно и пословично самообладание и остър ум се приближил до бабичката, която се молела пред иконата на света Богородица, и тихо и прошепнал:
- Ти ще ми помогнеш да се измъкна от селото. Дай ми черните си дрехи и забрадката, тояжката, кадилницата и тамяна и ме изпрати по живо, по здраво да си вървя. Всичко, което взема от тебе, ще ти оставя на гроба на твоя син, който загина за свободата на народа ни.
Бабичката (Левски) необезпокоявана се мушкала бавно между османлиите. Никой не й обръщал внимание, когато отивала към гробищата...
След дълго пътуване из Българско, към залез дяконът отседнал в женския метох, където игуменка била неговата леля, монахинята Христина. Когато конски тропот на заптиета нарушил тишината и спокойствието, Левски скочил, облякъл предоставените му женски монашески дрехи и

побързал да се присъедини към монахините

които отивали на вечерна молитва, спокойно преминал покрай насядалите под асмата турци, погледнал ги срамежливо, поздравил ги и продължил към черквата на метоха. Друг път турците пак дошли в метоха, Левски бил там. Игуменката се изплашила.
- Ако го намерят тук, свършено е и с него, и с мене, и с метоха - промълвила тихо.
Левски навлякъл женски монашески дрехи, сварил кафе и го поднесъл на турците:
- Да си жива и здрава - похвалили гостите хубавата "монахиня" и съобщили:
- Сега да търсим хаирсъзина!
През август 1872 г., под прикритието на търговец за добитък, Апостола е пребивавал в Дупница. При срещите и разговорите с йеромонах Кирил, игумен Неофит и други (монах Гаврил и Спасе Пандуро) в Рилската обител се взело решение "да не се ангажира открито името на манастира в революционната дейност, за да не бъде изложен на разруха". На 19 август 1872 г. Апостола създава в с. Рила революционен комитет с председател Иванчо Попхристов и заместник Даскал Щиплията. Този комитет, преди да избухне Априлското въстание през 1876 г., се разраства. В края на 1869 г. в Букурещ се основава Българският централен революционен комитет (БЦРК) с председател Любен Каравелов. Апостола през това време активно се занимава с новата революционна тактика, създавайки революционни комитети в четирите краища на земите български. От 29 април до 5 май 1872 г. в Букурещ се провежда общо събрание на БЦРК, на което присъства и Апостола Левски. Когато Любен Каравелов станал да обяви началото на събранието, Левски го прекъснал:
- Бай Любене, да почакаме. Не са дошли.
Когато направили проверка по списъка, се оказало, че всички били налице с изключение на Димитър Ценович.
Смутен и изненадан, Каравелов започнал да заеква:
- Ценович не е от тия патриоти, които заслужават да вземат участие в такова свято народно дело. Той е търговец и гешефтар, а не патриот.
- Слушай, бай Любене, да ти кажа, аз не искам приятелите, които са се събрали тука, да разберат, че ние

оставаме в нещо несъгласни с тебе

Щом между двамата ни се появи несъгласие, то ще се отрази на всичките други, а пък такова нещо е нежелателно... Ценович трябва да дойде тука! 
Ценович подкрепил Апостола и му дал пари да замине за Българско. Богатият търговец останал много учуден, когато при следващото си идване в Румъния Левски отчел дадените му 60 лири - нещо, което до момента никой не се бил досетил да направи. А когато научил, че неговият другар Христо Ботев е във Фокшанския затвор, дяконът попитал:
- Господин Ценович, ще помогнете ли, Ботев е в затвора?
- Естествено, ставам му гарант - отговорил благодетелят и Ботев бил освободен.
Приятелството и дружбата между тези два титана на националната ни революция - Левски и Ботев, е пословична. Апостола като по-възрастен, по-опитен, с по-твърда натура като българин, съветвал Ботев да не бъде толкова краен, странен и да почне да живее малко по-човешки и да дава пример на другите във всяко едно отношение:
- Вие сте хора учени, постъпвайте така, щото да произвеждате почит на другите ни братя. Учете ги с перо и с думи какво значи свобода, отечество, човещина, честност, постоянство и любов един към друг. А ти си се затворил във воденицата като изпаднал търговец. Да знаех аз толкова, то чудеса щях да направя. Вземи пример от Раковски. Ако хаджията умря със 120 души,

ние трябва да умрем с хиляда...
 
С тези спомени Апостола пътувал за Българско. С умиление си спомнял стиховете на Ботев и особено "На прощаване", което записал в тефтерчето си, знаел го наизуст и го пеел пред другарите си навсякъде, където поминал. Споделял и своята смелост да се пробва в писането: "И как ми хрумна да пиша стихове. Те, Раковски и Ботев, ме подлудиха" - засмян Апостола се учудил на смелостта си да съчинява и твори като поета:
"Аз, Васил Лъвский в Карлово роден, от българска майка роден, не щях да съм турски и никакъв роб, същото гледам на милия си род, станах и отидох в Стара планина..." Не, този последен ред не ми харесва... Колко хубаво пише Ботев... Искаше ми се и песни да съчинявам, ето ги записани са и в тефтерчето ми..."
Апостола извадил коженото си тефтерче, но бързо го затворил и казал: "Много се размечтах. Сега пиша друго съчинение. Дано да е с добър край. Но ако не сполуча, ще загубя само мене си. Това е утехата ми!"


Национален музей "Васил Левски"