Ще го бъде ли усилието?

Наскоро някой каза, че "да си българин не е националност, а диагноза". После припомниха циничното изказване на Орсън Уелс, че "простите хора се управляват безпроблемно, но първо трябва да си ги отгледаш". В същото време валят информации, че продължаваме да сме най-бедната нация в Европа, че като нашия демографски срив просто няма по света, че сивата ни икономика е 31.4% при средна за ЕС 14.9% и 25% в кризисна Гърция, че лекарите ни на групи напускат страната, за да станат селски доктори в Германия и Франция, че децата ни взаимно се малтретират и посягат дори на учителите си и т.н., все в този дух.
С ръка на сърцето трябва да признаем,че всичко това е истина или близо до истината. Дори и да се дразним вътрешно, ние

свикнахме с простащината около нас

примирихме се с пошлостта от екрана, билбордовете, рекламите, мигаме безпомощно пред езика на ученици, съседи, таксиджии, пътници в градския транспорт и бързаме да се приберем по домовете си, за се се скрием самотни от "поголовното подивяване на нацията". Тези, които сме учили в други години, все още си спомняме веруюто на строителите на съвременна България, че гаранция за просперитета на една страна, както и за доброто й управление е един просветен народ, а общественото мнение е решаващо за определяне на политиката й. Тези строители, независимо кога точно са живели, са направили това, заради което можем да се гордеем, че са  завещали държава, устояла на национални катастрофи и неблагоприятни геополитически промени. Създадоха елит, който крив, прав, обругаван и умъртвяван, в крайна сметка не изневери на националната кауза и думата Отечество  се произнасяше без привкус на фалшива приповдигнатост.

После бяха онези години, за които сега се казва,че са нашата носталгия, защото все по-малко харесваме света около себе си. Някой някъде нещо обърка и ето ни мърморещи, недоволни, обезверени, недоумяващи, отчаяни, по-често мълчаливи и гледащи изпод вежди, а животът си тече и дори едни мастити социолози казаха, че преходът е приключил. Онзи преход, който ни увериха, че е необратим, а започна толкова многолюдно, че и до сега ни държи влага с мисълта, че и ние го можем. Можем, но живеем не по-добре, избираме и пътуваме, но не всички, кълнем се в демокрацията, но хвърляме боклука през прозореца, възмущаваме се от корупцията, но пъхаме пари под масата не само на лекарите, гнусливо отвръщаме поглед от афишите за чалга-концерти, но и пътя за зала "България" сме забравили, чудим се на акъла на бабите, които все по един и същ начин ги лъжат мошеници, но не спираме да им помогнем, когато едва се качват в трамвая, отминаваме съседите без  поздрав и мърморим заради мръсотията по стълбите на блока, но на пролет все сме заети и няма как да почистим заедно. А това, че по линия на ЕС е предложено да се дадат пари на "Пайнър" за някакъв чалга-проект е само брънка от пейзажа. Дали това е пътят към Европа или ЕС ще обърне наистина внимание не само на икономиката, но и на естетически, духовни стойности, няма как в момента да се разбере. Шумотевицата по въпроса у нас може и да обърне палачинката, но фактът, че държавата ни е обещала да даде и тя 300 хил. лева за такъв проект в такъв момент е показателен. Времена и нрави и то в деня на "Бийтълс"!- 16.01.2013 г.
Може би наистина е време

да започнем нов преход

този път с други измерения, по-скоро духовен, който да ни освободи от патината на мафиотско-монополния манталитет, който ни наложиха, който да отвори път за знаещите, мислещите и можещите хора, онези от миманса, които принудително замлъкнаха, за да не изпушат съвсем през тези 20-ина години. Не че ще върнем заминалите и изучили се на Запад млади българи, но поне на останалите тук да намерим начин да предложим прилично образование, учители и преподаватели с авторитет и знания, които не кръстосват до премаляване провинциални университети по четирите краища на България, за да плащат вноските за задгранични колежи на собствените си деца. Ако и на сагата със седемте броя учебници по история за всеки клас от средното образование се сложи край, може би няма и да се налагат дебати кой национален герой да изхвърлим от обучението, за да отговаряме на някакви съвременни "изисквания"  за адаптиране към т.н. мултикултура.
Не е лесно и да се приложи "криво седи, право съди" в нашата съдебна система, която отдавна май е "право седи, криво съди", но независимостта й е необходимо условие за онази демокрация, която някои мечтаеха по митингите в началото на 90-те. Кой и как ще го направи? Едва ли ще бъде човек, за когото се казва "банкетен консерватор", дори и да има забележими интелектуални качества, но при всички случаи трябва да излязат наяве онези личности, които имат все още духовната мощ да се преборят за обрат в процеса на повсеместното опростачване. Явно с лозунги за интелектуална бедност няма да изтрием безобразните татуировки по телата на нашата младеж, няма да спрем посредствеността в родното производство на съвременна музика, няма да превърнем всички наши ученици в смислено поколение, а родителите им в борци срещу безличността и пошлостта. "От опит глава не боли" и затова все от някъде трябва да се почне, бавно, стъпка по стъпка, на принципа, че спасяването на давещия се е в неговите ръце и се опрем на онази основа и на примера на онези от миналото, които споменаваме обикновено на кръгли годишнини. Примерно Алеко Константинов! Ако наистина ни е дошло до гуша от еднаквостта на децата ни, от вулгарността на думите им, от новопоявилите се анцузи по молове и кафенета, от гнусотиите по фейса, просто трябва да обърнем палачинката. Не като отричаме необходимите реформи и мерки в икономиката и финансите, а заедно с тях. Нали разбрахте, че през 2012г. са купени 10% повече книги, а българските автори са сред най-търсените след онази туркиня, която живее на Запад, Ариф Шафик и е продала романа си "Любов" у нас в хиляден тираж? За тази основа става въпрос и за факта, че е трудно, но не всичко е загубено. Малко усилие след мълчанието. Всеки сам и всички заедно, този път солидарно. Май и тази дума забравихме. Е, време ни е да си спомним. За да ни има.