За военнопрестъпниците - aut bene, aut nihil*

    На 15 април т.г. БНТ излъчи разговор, посветен на 130 години от рождението на Богдан Филов. Четирмата участвали в разговора историци, между които и акад. Георги Марков, показаха почти пълно единодушие в своята положителна оценка за делото и личността на Богдан Филов. Друго трудно можеше да се очаква. В разговора нямаше представител на антифашистите у нас, който да изложи своята позиция по обсъжданата тема. Така разговорът на четиримата се превърна по същество в банален монолог.
    Всички бяха съгласни, че Богдан Филов е голям учен-археолог. Основният проблем в темата "Богдан Филов" обаче е не археологът Филов, а политикът Филов. Участниците в разговора обсъждаха политика Филов във фрапиращо противоречие с обективните исторически факти.
    Името на политика Б. Филов е свързано със съдбоносни за българския народ решения. Като министър-председател на България Филов подписа на 1 март 1941 год. във Виена акта за присъединяването на България към Тристранния пакт, в резултат на което още същия ден войските на нацистка Германия навлязоха в България. 
    Това фатално за България решение Б. Филов отстоява с цялата си енергия. Дълбоко убеден привърженик на нацистка Германия, истински поклонник на Хитлер, той защитава своята политика и пред Борис III, който, както разбираме, е посрещнал без особено въодушевление намеренията  на своя министър-председател. В дневника на Б. Филов от 7 януари 1941 г. можем да прочетем следното:
 "В 10 ч. дойде Севов да ме заведе при Царя. Изложих му разговорите. Когато му казах, че според моето мнение за нас няма никакъв друг изход, освен да се съобразим със съветите на немците и да подпишем Тристранния пакт, той беше засегнат твърде болезнено и реагира необикновено силно. В първия момент каза, че предпочита да абдикира или да се хвърлим в обятията на Русия, макар и да се болшевизираме. Той бил републикански цар; гледал какво ще стане с народа...
Против всичко това и аз реагирах много енергично...."
И само два месеца по-късно Филов подписва акта за присъединяването на България към Тристранния пакт. Знаменателно е, че министърът на външните работи Иван Попов отказва да участва в подписването на опасния за страната ни договор за присъединяването на България към Тристранния пакт.
Участниците в телевизионния разговор не отминаха този исторически факт, но в един глас се заеха да твърдят, че в онова време за България не е съществувала друга възможност. Твърдението е съвършено несъстоятелно.
България без всякакво съмнение можеше да ползва примера, даден от Дания. На 9 април 1940 г. Германия светкавично напада Дания, отправяйки към нейното правителство ултиматума: или ще се откажете от всякаква съпротива, или Копенхаген ще бъде бомбардиран. Датчаните отстъпват, но все пак  срещу обещанието, че ще запазят в определена степен своята автономия. Обещанието е спазено и Дания успява да използва по най-добрия начин предоставената й автономия. Тя спасява 95 процента от населяващите я евреи (от 7800 евреи в Дания са спасени около 7200 души),
Изправено пред невъзможността да окаже съпротива на мощните нацистките армии,    българското правителство можеше да им позволи да навлязат у нас, без обаче да подписва Тристранния пакт. То можеше да използва пред Германия един много прост довод: "Ние сме ваши приятели и ако вашите войски навлязат в страната ни, няма да се съпротивляваме, но не искайте от нас присъединяването ни към Тристранния пакт. Имаме горчив опит от участието си в Първата световна война, поради което държим да запазим, макар и само външно, своя неутралитет". Но не това за съжаление стана.  
С истеричен ентусиазъм българското правителство и българският парламент заявиха подкрепата си за присъединяването на страната ни към Тристранния пакт. С бурни акламации народните представители посрещат произнесената на 14 май 1941 г. реч на Богдан Филов, който между другото заявява: "Българският народ ще изпитва завинаги най-голяма благодарност и дълбока признателност към силите от Оста и към техните големи водачи Адолф Хитлер и Бенито Мусолини, които осъществиха обединението на България". Това не са думи на български политик, загрижен истински за съдбата на своята страна. Това са думи на фанатично верен съюзник на нацистка Германия. Само нацист може да работи с толкова всеотдаденост за победата на най-нечовешката философия и практика, която човечеството познава.
Но нека все пак приемем, че малка България по онова време не е могла да отклони настойчивото предложение на нацистката държава да се присъедини към Тристранния пакт. Пита са обаче каква необходимост наложи България да обяви на 13 декември 1941 г. война на САЩ и Великобритания. Филов заяви, че тази война е символична, но съвсем скоро над София и други наши градове започнаха да падат съвсем не символични бомби, хвърлени от английските и американските самолети. Хиляди български граждани загинаха, хиляди сгради бяха разрушени. 
 България участва активно във Втората световна война на страната на нацистка Германия. Тя окупира значителни части от Гърция и Югославия, с което позволи няколко германски дивизии да бъдат изпратени на Източния фронт. Освен това цялата българска икономика работеше на пълни обороти за победата на Германия. Това бе силна логистична подкрепа на нацистката държава, вкопчена в смъртен бой с демократичните държави.
 Богдан Филов свърза името си с антисемитското законодателство, буквално копирайки нацистките нюрнбергски закони. Той внася в Народното събрание ужасния Закон за защита на нацията от 24 декември 1940 г.,  чиято задача е "окончателното решение на еврейския въпрос". Филов не успя да изпрати в нацистките концлагери ония близо 50 хиляди, населяващи страната ни, евреи - български граждани. Но на неговата съвест лежи трагичната съдба на повече от 11 хиляди евреи от Западна Тракия и Македония, администрирани тогава от българските власти. Натоварени в български вагони, те бяха изпратени в нацистките концлагери, откъдето само няколко души се завръщат.
След завършване на Втората световна война военнопрестъпниците от всички фашистки държави бяха изправени пред съда на народите. В Нюрнберг бяха съдени и осъдени на смърт главните нацистки военнопрестъпници. По модела на Нюрнбергския трибунал в България също бе създаден съд, Народен съд, за съдене на българските военнопрестъпници. Пред Народния съд нямаше как да не бъде изправен да отговаря и Богдан Филов, натоварил съвестта си с особено тежки военни престъпления и престъпления против човечеството.      
Богдан Филов не е единственият министър-председател, осъден на смърт за своите деяния. Такава бе съдбата на президента на Франция (Виши) маршал Петен и нейния министър-председател Пиер Лавал, осъдени и двамата на смърт (по-късно Де Гол помилва Петен). В Норвегия министър-председателят Куизлинг, прононсиран нацист, също бе съден и осъден на разстрел. Навсякъде народите се чистиха от уличените в тежки престъпления правителствени ръководители.
Днес се полагат неприлични усилия за  реабилитирането на Богдан Филов. Върховният съд дори отмени постановените от Народния съд присъди, в резултат на което България е единствената страна, в която няма осъдени военнопрестъпници от Втората световна война. А истински скандално бе решението на Столичната община една от софийските улици да носи името Богдан Филов. За наш срам не ние, българските граждани, а посолството на Израел, заявявайки остър протест, предотврати изпълнението на това позорно решение.
Можем да съжаляваме, че сме загубили един голям учен. Но Богдан Филов сам е виновен за своята трагична съдба. И всеки опит да се реабилитира този човек ще бъде оскърбление за паметта на хилядите антифашисти, българи и евреи, станали жертва на фашисткия режим у нас.
Така или иначе, доживяхме до времето, когато за военнопрестъпниците у нас ще се говори или само добро, или нищо.

*Или добро, или нищо