Настъплението на едноклетъчните

Нашата прогресивна общественост продължава да се вълнува по повод извършеното посегателство върху скулптурната композиция пред сградата на Българския антифашистки съюз ("Позитано" 20). Съществуват всички основания за това. Автор на скулптурната композиция е забележителният български творец Любомир Далчев. Може следователно да се приеме, че гаврата с тази композиция е гавра и с нейния автор. Ще се въздържа обаче от такъв извод.
Дълбоко съм убеден, че онези, които са посегнали на това забележително произведение на изкуството, изобщо не знаят кой е този Любомир Далчев. Те нямат и представа за неговото изкуство, те нямат представа за  изкуството изобщо. Изкуството е най-висшата проява на човешкия дух, насочен към създаване на красивото като най-пряк път към доброто. То стои извън възможностите на ония, които не знаят нито какво е красиво, нито какво е добро.
Скулптурната композиция на Далчев стана жертва на изпълзели от долната земя едноклетъчни социални същества, тръгнали да търсят храна за своята всекидневно изживявана омраза. Те я търсят навсякъде и във всичко. Нищо не може да спре тяхната неистова страст да мразят (безплатно) и да рушат (безнаказано). Те са улеснявани от създадената в страната ни политико-икономическа действителност.
От държава на духа (Лихачов!) България днес е превърната в държава на духовната нищета. Няма храм на изкуството, който да не е разрушен. Театърът, музиката, живописта са в окаяно състояние. Навсякъде чалга и само чалга. Дори Одата на радостта някои популярни "културтрегери" изпълняват в стил чалга. Трошат пиана, за да ги използват като дърва за огрев. Телевизията непрекъснато ни залива с разни шоута, които вместо здрав хумор ни поднасят пошли простащини, каращи хората да се изчервяват пред своите деца. Единственият култ днес са парите и тяхната опредметеност в средства за задоволяване на низшите страсти. От развала на нравите е загинал Рим. Боя се, че от развала на нравите ще загинем и ние.
Ония, които изпоцапаха скулптурната композиция на Л. Далчев, посегнаха не само на съсредоточената в нея красота, но и на паметта на ония, които загинаха в светлата борба срещу световното зло - нацизма, разпрострял пипалата си и в България. В своята композиция Далчев е дал втори живот на българските партизани, тръгнали с оръжие в ръка да бранят достойнството и свободата на нашия народ. Това са предимно млади хора -  повечето от тях са не по-възрастни от ония, които поискаха втори път да ги убият. При това никой от загиналите в борбата срещу фашизма няма никаква вина за случилото се след Девети септември, отбелязал края на една фаза от започналата на Девети юни 1923 г. гражданска война. Те са невинната сълза на нашия народ. 
Недостоен за живота е онзи, който посяга на паметта на мъртвите. Някога Димчо Дебелянов написа своята гениална строфа: "Мъртвият не ни е враг!" За едноклетъчните блогъри врагове са всички - и живите, и мъртвите, щом те не са като тях. Но ако не уважават паметта на мъртвите, би трябвало да уважат поне скръбта на техните майки. Всеки има майка и всеки, който обича своята майка, трябва да има обич и за майката на другите. Когато във военните филми съм виждал да пада убит някакъв войник, какъвто и да е той, винаги съм си казвал: "Още една майка ще бъде разплакана". Жаля не толкова войника, колкото неговата майка.
Плъзналите в обществото ни едноклетъчни социални същества намират активната подкрепа на някои окаяници, предрешили се като професори-политолози. Те ги представят като "качеството" в борбата срещу количеството. Ако това е "качеството", какво ли, господи, трябва да е "некачеството"?! Ще трябва очевидно да приемем, че има и качествени лумпени.
Какво ли наистина не се среща в това наше мило, но и толкова нещастно Отечество!