Закъснялото признание

С около година закъснение премиерът Бойко Борисов и икономическият министър Божидар Лукарски прозряха, че икономиката ни не може да се развива без Русия. Само допреди месеци българската страна обясняваше как ще противодейства на руската заплаха с алтернативни решения. Едно от тях беше да заменим "Южен поток" с измисления "хъб", руските туристи трябваше да бъдат подменени с английски социалнослаби пенсионери, а крехкият ни износ на стоки към Русия да бъде пренасочен към Западна Европа. Месеци по-късно резултатът за българската икономика от санкциите срещу Русия вече са налице, бедните английски туристи не са достатъчно, а вместо ние да изнасяме селскостопанска продукция, сме залети от европейски износители, също страдащи от санкциите срещу Русия.
Вчера Лукарски заяви, че се планира негово посещение в Москва заради предстоящото през октомври заседание на българо-руската междуправителствена комисия. Само да напомним, че правителствени лица от Гърция, Унгария, Австрия вече направиха пътека до Кремъл, за да намерят възможности за износ на земеделската си стока по начини, които не нарушават санкциите. Работят по този въпрос от месеци насам, без да се ослушват и да чакат някакви дежурни срещи за края на годината. Да напомним още, че енергийният министър Теменужка Петкова пътува от декември 2014 г. към Москва, да да урежда въпроса с "Южен поток". Още я чакаме да пристигне там за среща с руския й колега Александър Новак. Толкова по въпроса за намеренията на тази власт да има отношения с Русия, които съответстват на историята на връзките между двете държави.
Рекапитулацията заради типичния за политическия ни елит слугински синдром е със знак минус за държавата. Поредното потвърждение пак вчера ни даде премиерът Борисов. От една страна, той нарече руския народ "братски", от друга страна, каза, че по въпроса за санкциите няма да има различна позиция от тази на ЕС и НАТО. Т.е. той декларира, че няма да имаме самостоятелна политика. Е, тогава Лукарски за какво да ходи до Москва?
Когато големите сили спорят, малките държави обикновено страдат. Но има и малки народи, които не губят посоката на националния си интерес и не се движат напред, водени от желанието да обслужат някой друг. Историческа практика, в която нашите политици трябва да бъдат специално обучени. Щото им берем срама след това.