Писаревщини

Било някъде през 1965 г. На площад "Славейков" Павел Писарев вижда не кой да е, а Иля Еренбург. И не къде да е, а пред книжарницата, която носеше тогава неговото име. Не пропуска да го заговори. Нищо, че той вече не е онова публицистично светило, каквото e през войната. Живял е дълги години в Париж, а Писарев е прелетял оттам преди дни в отпуск, кореспондент е на "Работническо дело". Луи Арагон и Елза Триоле пред него често споменавали за Еренбург. Попаднах на този епизод от новата книга на Писарев и няма как да не спомена за "Хора, години, живот". "Подир изгубеното време" (изд. "Жанет 45") е Писаревата  "Хора, години, живот". Търся общото във френската връзка на двамата и затова, че са общували с духовни великани, всеки във своето време. Но за сетен път се убедих, че Павел Писарев е сръчен публицист, писател с широка култура, наблюдател с тънък гледец, проницателен анализатор на политическите събития, но и личност, която вижда човешкото у човека, нещо, което не е най-характерното за политическото животно, за каквото сам се определя. Преди да събере тези писаревщини, той ги разказва на приятели, и аз съм се отърквал на неговите маси и съм слушал сладкодумните му истории за преживяно, чуто и видяно. Така че сюжетите са шлифовани първом в устното му творчество. Писарев не е от хората, които трупат мълчания, той е широко скроен. Когато в спомените си надниква в задкулусието или задния двор, не се рови в мръсното бельо, дори не разчиства сметки.
Нормално е в мемоарна книга да се споменава думата "време". Писарев я сложил като бомба в заглавието си, а в епитета "изгубеното" се крие неговата самоирония, изразявана и другояче: "Който казва, че е излязъл чист като сълза от това време, лъже. Аз не съм. Признах си." Павел Писарев има право да каже като Томас Ман: "Моето време - то беше превратно, но животът ми в него остана единен." Нищо, че се "оплаква": "Моят живот изтече. Аз съм човек на ХХ век. Това е минало време." Той не е от борческо работническо семейство, няма комунистическа закваска, син е на царски офицер-търговец и германка, комсомолският чекръг го завърта и влиза в партията. Завършва икономика, а става "парче журналист", сетне се потопява в морето на културата (някому е станало ясно, че има невероятен нос за откриване на таланти). Влиза в семейството на Васил Коларов,  работи в екипа на Людмила Живкова. И когато твърдя, че животът му е единен, имам предвид всичко -  като журналист и публицист, като шеф на телевизията - два пъти, и преди и сега, в 15-те години, когато "трие гащите" като началник в културата, и след като изпада от лодката и става научен работник. Все си е същият. След като се обърна палачинката, станахме свидетели на толкова партийни пребоядисвания и политически салта, но Писарев се остана "единен". Качва се на социалистическия трамвай като кондуктор, даже чуваме гласа му, понякога гръмогласно от най-лявото крило на БСП, което не е най-комфортното място за аристократ, за какъвто минава. Така че може да рече: "Ние останахме с народа си, продължаваме да сме социалисти. Опазихме си имената, честта, устояхме на всички съблазни, пари, слава, алкохол и разгул. Това малко ли е, що народ се провали." В книгата има страници за общуването на автора с духовните първенци на нацията и с политици, на някои от които е направил цялостни портрети, макар че умее да ги характеризира с две-три думи. Людмила Живкова за него е "странна птица в социалистическия кафез", Иван Славков е "маркова българска личност от класа", за Николай Хайтов пише: "Искате ли да разберете България, българите, четете Хайтов" и др. Впрочем Писарев в книгата непрекъснато търси чертите на националния ни характер. Не се чудете, че се пита: "Подлизурска държава, подлизурски елит или подлизурски народ - всеки сам да си отговори", или "защо българският тиган се държи от чужди ръце", или "защо всичко у нас е от ден до пладне". Говори с любов за селото като гнездо на нацията и храм на езика. В стихията си е в разказите за Париж и в портретите на Митеран и Де Гол. А страниците за "Работническо дело" и за БНТ са и принос в историята на българската журналистика. Не мога да подмина написаното за промяната, тогава от десетия етаж на "Сан Стефано" е видял много неща, невидими за нас.
На премиерата в Дома на киното Димитър Генчев шеговито нарече Писарев "българо-немски франкофон, за който социализмът, гледан от Айфеловата кула, изглеждал добре, като се е качил на нея на държавни разноски". Обогати Писаревите теории и с извода, че "социализмът е кофти строй, но по-добър не е измислен". А двамата с Митко си казваме, че Писарев е ляв аристократ, европеец по кръв и дух, живял живот като на кино.