Еволюцията на един корифей

Сто и деветдесетина телевизионни програми ми предлага компанията, на която съм абонат. От тях поне двайсетина български. Вестниците - по 24, 48 страници, за списанията да не говорим. И всичко това трябва да се пълни всеки ден, всеки час - не им е лесно на репортери, водещи, редактори. И неизбежно сюжети се повтарят, личностите, които дефилират на екрана, пред микрофона, на страниците на вестниците - също. Особено ако са скандални като някоя Златка, или скудоумни като някой министър на образованието. По-специален е случаят с юбилярите, особено когато гонят стоте, да са живи и здрави да ги доживеят. Такъв напоследък беше случаят с бележитата артистка  Стоянка Мутафова - личност отвсякъде предизвикваща възхита. Само че колегията успешно я шаблонизира. Вестникари, телевизионни и радиоводещи се задоволяваха да завъртят ръчката на грамофона, без да сменят плочата:"Госпожа стихийно бедствие", "Муки, дъщерята, която не можа да изпълзи от сянката на знаменитата си майка", "Абе, що не я предложим за книгата на Гинес". Нищо, че самата тя заявява, че Гинес не я интересува.
Доста по-различен е случаят с колегата Петко Бочаров, който още по-плътно от Мутафова наближава стоте, дай Боже, да ги доживее и прехвърли. Различното е, че неговият медиен образ непрекъснато се развива и обогатява, главно благодарение на собствения му принос. Тези дни ми попадна поредното посветено му писание, от което става ясно, че пенсията му е 380 лева. Но по-голямата болка, която "адски" го тормозела била "заграбването на моя семеен имот на пъпа на София, на площад "Славейков... Беше триетажна сграда на "Раковски"112, върху която през войната падна бомба и унищожи всичко". Следват пояснения, че през 1950 г. бил сключен договор за строеж и "когато строежът стигна до покрива, комунистическата държава на Вълко Червенков отчужди сградата"...
Като прочетох тези редове, си дадох ясна сметка каква пропаст дели широко скроения корифей от дребния, дори дребнавия гражданин, какъвто се оказвам. Преди година написах за ДУМА спомен, свързан със 70-годишнината от англо-американските бомбардировки на София, как сме се крили по мазетата, как сме бягали от столицата, как къщицата ни срещу Александровската болница е била разрушена и че недоумявам как така бе издигнат паметник на бомбардиралите ни летци, а за загиналите, включително мои роднини, паметник няма. Наистина дребнави разсъждения. Ето, Бочаров дава пример за широта на възгледите по въпроса. И неговата къща, при това на много по-престижно място - на "Славейков" в центъра на София, е била разрушена от бомбите, но той не гони карез на англоамериканците. Няма прошка, обаче, за комунистическия режим, който някак си се изхитрил да му отнеме собствеността върху имота. Вярно, не става ясно защо правителството на Иван Костов не е уважило евентуалните му реституционни претенции, ако ги е направил и ако са били основателни.
Още по-потиснат и нищожен се почувствах, като сравних собственото си тъпчене на едно място като журналист и еволюцията на бай Петко за последните 3-4 десетилетия. Беше време, в средата на седемдесетте, когато в качеството си на главен редактор на "Международна информация" на "Хоризонт" на Българското радио, редовно канех за коментар по ефира видния столичен журналист, шефа на отдел "Кореспонденти" на БТА Петко Бочаров. Убедително громеше капитализма и по-специално американския империализъм. Числеше се и към тесния кръг журналисти, придружаващи Тодор Живков при посещенията му в чужбина, по-специално в Африка. Сега, няколко десетилетия по-късно, не по-малко е убеден, че "основният конфликт на нашето време се нарича Владимир Путин... Аз наричам кредото на този човек путиниада - ако една държава граничи с Русия, тя няма суверенитет... Това е основният конфликт на нашето време, който опасно се плъзга по наклонената плоскост към реална война". Дали пък Путин не е виновен и за това, че пенсията на Бочаров е само 380 лева?
Ето, това се казва еволюция на идеите и възгледите, това се казва рушене на стандартите и обръщане гръб на закостенялостта, независимо от напредналата възраст. Нужно е още съвсем малко, само една крачка за да бъде извървян докрай пътят на пълното разграничаване от всичко, свързано с Кремъл и неговия обитател: Бочаров да си смени фамилното име. Не може, не бива то да бъде идентично с името на единствената официална лятна резиденция на руския президент - Бочаров ручей в Сочи.  
Позицията на нашия човек в БТА не беше залък за всяка уста, не беше концерт по желание. За да седнеш на това кресло, се искаха професионални качества и Бочаров несъмнено ги е притежавал. Известни съмнения възникват във връзка с морала. Или си еволюирал от клеймящ американския империализъм до разобличител на путинизма, или умело се превъплъщаваш съобразно интереса и посоката на вятъра. Някакъв, макар и непълен отговор може да ни даде историята с известната снимка на чупката в кръста, с която Бочаров посреща посетилия го в кабинета му партиен и държавен ръководител Тодор Живков. Вярно, неотдавна той даде едно повече от научно обяснение за позата си. Нещо от рода, че тази чупка е резултат от действието на неконтролируеми физически сили, като при скорост "V" на надигането от креслото, центростремителните сили надделяват над центробежните, резултатът се дели на стойността на котангенса и се умножава по три цяло и четиринайсе. Сложничко, но доста напомня на епизода с фелдфебела от "Черния обелиск" на Ремарк, който изразявал презрението си към началството, като гневно свивал палеца на крака си в ботуша. Но нейсе, да е живо и здраво Бочарчето за радост и на журналистите, ловци на свежи теми.