Съвременното битие на българската драматургия - 1

събота, 13 Юли 2013 / брой: 160

479

* Разнообразие от жанрови подходи
* Оттласкване от битовизма

Със сигурност може да се каже, че жалбите по нова българска пиеса на сцената вече нямат особени основания. Доказателствата могат да се намерят в афиша на всички столични и извънстолични театри, където, за разлика от предишни години, постановки на български пиеси съвсем не липсват. Очевидно е, че родните драматурзи са намерили пътеки към сцената, а и театърът е открил нови пътища към тях. Струва ми се, че най-важното в този двустранен процес е, че освен отдавна превърналите се в съвременна национална класика пиеси на Йордан Радичков, Станислав Стратиев или Георги Данаилов, се поставят и съвсем нови пиеси от млади (като възраст и като "стаж" в театъра) автори, които тепърва има да завоюват мястото си в сравнително малобройния клан на пишещите за сцената. Онова, което по един или друг начин се откроява като общо във впрочем много пъстрата картина на съвременната ни драматургия, е първо - голямото разнообразие на жанрови подходи, като границите варират от трагедия до черен фарс, и второ - решителното в повечето случаи оттласкване от битовизма и формалната конкретика.
Три спектакъла от столичния афиш ми дават основание да мисля в тези посоки, и те са: "40 градуса под нулата", съавторски текст на Димитър Кабаков и режисьора на спектакъла Стилиян Петров в "Сфумато", "Терапевтът" от Елена Алексиева, постановка на Крис Шарков, и "Очите на другите" от Иван Димитров, постановка на Марий Росен в Народния театър. И в трите пиеси и сценични реализации мястото на действие не е определено и всичко случващо се може да стане както тук и сега, така и винаги и навсякъде. В този смисъл за авторите и мястото, и времето (да не говорим пък за психологията на персонажите) нямат абсолютно никакво значение, те не "играят", не определят и не детерминират нищо и никого.
В "Терапевтът" драматургичната идея е персонажите - кучешкият психотерапевт д-р Мърт, неговата секретарка Диана, младата семейна двойка Жижи и Константин, възрастният самотник Антон и старата мома Фани, да бъдат представени в своите лични драми, проблеми и психози, като домашните им любимци са само повод за посещението при психотерапевта. Последователно разгърнатите истории за това как кучето може да се превърне в най-точния изразител на характера, на емоционалния и социалния живот на своя стопанин, са ситуирани както в пиесата, така и в спектакъла в неопределена, по-скоро футуристична среда, в която всякакви белези на конкретно време и място отсъстват. Така спектакълът се превръща в своеобразно "научно изследване" или дори дисекция на резигнираното и отчуждено съзнание на съвременния човек, като остава единствено на нивото на констатацията и почти фарсовото внушение.
Невъзможната комуникация между човешките същества, разминаването между очакванията за смисъл и стойност на съществуванието и празнотата и безсмислието на битието са темите, около които се завъртат паралелно развиващите се истории на персонажите в пиесата на Иван Димитров "Очите на другите", защото, както казва авторът: "Всеки от нас обитава свой собствен свят, своя неприкосновена територия, от която го е страх да излезе." Именно този страх, толкова характерен и може би всеобщ за хората през ХХI век, очертава духа и визията на този невротичен спектакъл, чието битие е разположено на безименен и безвременен площад някъде във вселената, също както безименни и безвременни са спомените, страховете и надеждите на четиримата герои. Но за разлика от класическата абсурдистка пиеса, в която героите са поставени в абсурдна ситуация, от която не могат да се измъкнат, тук персонажите сами създават абсурдната ситуация, която да им помогне да избягат от абсурда на съвременния живот, на съществуването си, на всекидневието си. Жанровият подход в "Очите на другите" изцяло се вмества в матрицата на "пиеса на абсурда", а внушението е колкото всеобщо, толкова и неясно.
Единствено в "40 градуса под нулата" може да се говори за някаква конкретика, тъй като, макар и с много съмнения, може да се смята, че действието се развива в Осло, а един от персонажите, макар и присъстващ само като фотоизображение, е норвежкият скулптор Густав Вигеланд. В тъканта на текста са включени реални факти от неговата биография, но те са пречупени през възприятията на негов колега и почитател от днешния ден, който среща в парка двойка влюбени - актриса и художник, и в продължение на седмица ги снима тайно, а след това ги кани в ателието си, където като че ли живее духът на Вигеланд. Дотук с конкретността. Следват реални или въображаеми отгласи от въздействието на скулптурите и по-скоро въображаеми възможности за движенията и разместванията в един любовен триъгълник, като при всяка раздяла термометърът отчита 40 градуса под нулата. Жанровият подход тук е трагедия на разминаването в миналото и в настоящето, а внушението предизвиква обръщане към подсъзнателното. От тази гледна точка съвременното битие на българската драматургия се очертава предимно в границите на стремеж към оттласкване от битовизма както в смислов, така и във визуален план, и насочване към по-съществени екзистенциални теми.

Ирмена Чичикова, Христо Бонин и Веселин Мишев в "40 градуса под нулата"
Снимки Любен Байчински