Дамян П. Дамянов: Страхувам се за бъдещето на България

Тези тревожни мисли сподели в интервю пред мен на 15 октомври 1994 година големият български поет, от чието рождение на 18 януари т.г. времето отброява 85 години. Този разговор сложи началото на едно доста плодоносно творческо сътрудничество и близко приятелство. До този момент лично не се познавахме и изпитвах известно стеснение, но Дамян се оказа рядко гостоприемен и разговорлив събеседник. Бях го сварил в добро настроение и приказките ни, несмущавани от обичайния му труден говор, потръгнаха. Дамян Дамянов разказа за дебюта си в поезията. От дете се интересувал от природата, бил ученик в четвърто отделение, когато написал първото си стихотворение "Пролет иде". А през 1949 година във вестник "Сливенско дело" била публикувана творба, посветена на Сталин. Поетът призна, че тя била слаба като поезия, но по онова време се котирала конформистката литература. "За съжаление и сега нещата са такива, истинската поезия и изкуство невинаги си пробиват лесно път", констатира Дамян. 

После сподели, че дължи пристрастяването към поетичното слово на майка си, която обичала поезията и понякога пишела стихове. "Беше будна жена, свиреше на пиано. Да кажа, че беше много умна, сигурно ще сгреша, но беше природно надарена с някои наклонности. Баща ми беше художник самоук, също така и изкусен дърворезбар, от неговите ръце са останали чудесни иконостаси, църковни платна. На голямата стена в митрополията на Сливен е запазен стенописът "Страшният съд", който е дело на баща ми и колегата му Стефан Петров. Така че от родителите си  нося някои неща като наследство, независимо от това, че те не гледаха с особено добро око на увлеченията ми в скромното ми стихоплетство. Гледали са на тях като на нещо неперспективно за мен. В училище обаче правех впечатление с моите писания. Спомням си с какъв интерес ги посрещаше и ме насърчаваше учителката ми Стилияна Райнова. Няма да забравя в тая насока топлото рамо и на други мои учители. По-късно, като студент вече в Софийския университет, чувствах известна подкрепа от любимите ми преподаватели, които след време станаха академици - Петър Динеков и Георги Цанев. За тях си спомням винаги с благодарност. Струва ми се, че първият ми и незаменим учител по поезия беше народното ни творчество. Разбира се, едва ли бих постигнал нещо, ако не съм живял и не живея с поезията на Ботев, Вазов, П.Р.Славейков, Яворов, Дебелянов, Смирненски, Вапцаров, Фурнаджиев. А в по-ново време - Далчев, Валери Петров. Не по-малко дължа и на Пушкин, Лермонтов, Блок, Есенин, Юго и много други литературни знаменитости", разказваше именитият ни поет. 

Логично разговорът ни се завъртя и около първата му стихосбирка "Ако нямаше огън", излязла през 1958 година. Дамян призна, че често се връща в онова време. Книгата му била посрещната с голям интерес от читателската публика. Ласкави отзиви дали Емил Петров, Пенчо Данчев, Борис Делчев... Но по думите на автора, тя му създала колкото добри емоции, толкова трудности и грижи. Това била една своеобразна висока летва. "Неслучайно за нея ме въртя цели три години Добри Жотев, който й беше редактор, и проявяваше към мен не без основания изискванията на своето виждане за поезия. За тези му усилия най-сърдечно му благодаря. Но бедата тогава беше в това, че неведнъж ми се внушаваше, че следващата книга в никакъв случай не бива да бъде по-слаба. А тези неща не могат да стават в литературната кухня с магическа пръчка", обясни творецът. И разкри, че най-много цени "Поема за щастието". Но и не само нея: "Всичките ми книги са своеобразни концентрични кръгове, плод на дълбоки преживявания, на един непрестанен диалог със себе си. А пък някои от тях, като "Молитва в полунощ", са затваряне в себе си, поглед към собствената болка. Естествено има и неща, които далеч не ме задоволяват... Не съм доволен от книгите, свързани с конюнктурата. Така например не ми допада "Пред олтара на слънцето", въпреки че в нея има и немалко добри стихове. В миналото бяхме обвинявани, че не пишем достатъчно гражданска поезия. Имаше неписано правило, че книгата няма да мине, ако отсъства социален, жизнеутвърждаващ елемент. В това отношение редакторите се бяха превърнали в истински екзекутори в стремежа си да се харесат на властимащите". 

Тези думи на Дамян Дамянов бяха повод да го попитам за ролята на литературно-критическата мисъл в израстването му като творец. Големият поет заяви, че не уважава критиката, защото понякога му е пречела, налагайки конформистки вкусове и рамки. Според него тя е просто еднокръвна сестра, която смуче кръвта на литературата. Дамян призна, че има и критици, на които няма как да не благодари. Не може да забрави своевременната реакция на Борис Делчев, който веднага му се обаждал подир всяка прочетена публикация, бил достатъчно откровен и честен. "Понякога съм бил незаслужено огорчаван. Така например наскоро някой господин, прикрит зад непознато име, ме изкара едва ли не невзрачен стихоплетец по страниците на "Век 21". Но тези приказки едва ли имат за мен някаква стойност. Очевидно те са плод на баналните вече политически поръчки", не скри болката си творецът. 

Попитах го за опитите за нов прочит на литературата ни след промените. Дамян с огорчение каза, че главната роля играе пак партийното пристрастие. "Всичко се разглежда от специален ъгъл. А от това българската литература и училище едва ли имат полза. Според мен, живите автори нямат място в учебниците. Времето ще си каже голямата дума. Не се натискам за учебниците, защото мястото ми не е там. И да знаете колко много се учудих, когато се видях в един буквар! Опашката е по-голяма от възможностите на учебниците. Много маймуни не са нужни на един клон, защото ще се счупи", категоричен бе поетът. И сподели, че високо цени труда на учителя: "Колко много се говори за неговата благородност, а всъщност колко много е онеправдан. Недоумявам защо толкова малко се прави за подобряване хала на човека, в чиито ръце е поверен утрешният ден на отечеството ни. Но у нас като че ли най-необходимите професии са били най-пренебрегвани. Едва ли съвременните политици, затънали до уши в тресавището на безотговорността и пристрастията, ще осъзнаят скоро, че всичко започва именно от училището".

На края на интервюто ни Дамян разкри, че го спохожда голямата болка и тревога за настоящето: "Разберете - не се безпокоя за себе си. Моето, хубаво - лошо, вече се е минало. Просто се страхувам за бъдещето на България!"