Война със/за здравия разум

Юбилейният 50-и конгрес на БСП прие резолюцията "Към нова политическа програма "Социализъм 21-и век". В тристраничния документ, който трябва да послужи за разгръщането на дискусия в Националния съвет на социалистическата партия, има следните редове: "Битката за историята, за историческата истина не е пропагандна битка, а същностна. Загубихме тази битка и масовото съзнание остана в плен на стари призраци. Цели 30 години българската десница води нестихваща война срещу паметта и познанието. Защото войната срещу паметта е война за бъдещето."

Публична тайна е, че малцина са тези, които обръщат внимание на партийни документи, конгресни резолюции (на всякакви политически движения), защото обикновено те са скучна неизбежност, но най-вече защото стана практика да остават само на хартия. И все пак. 

Опозиционната социалистическа партия може и да няма възможността да спре подмяната на историческата истина, но е длъжна всячески да се противопоставя на тази подмяна, да бие набат, още повече, когато става дума за нейната същност като антифашистка партия, като политическа сила, чиито членове са се противопоставяли с оръжие в ръка на "кафявата чума" още от времето на Испанската гражданска война. 

В българския случай след 1989 г. активно се принизява или направо се отрича ролята на партизанското движение, на Отечествения фронт, десакрализира се Съпротивата срещу фашизма, като се отрича, че у нас е имало такъв, поставя се под съмнение нуждата от включването във войната срещу Третия райх. И, разбира се, над всичко това "стърчи" Паметникът на Съветската армия като най-големия дразнител за българската десница, за която той е символ на съветска окупация и изобщо на руско влияние в България дори в наши дни. Поставянето на знак на равенство между символите на СССР у нас и паметниците, свързани с Русия, с Освободителната война от 1877-1878 г., съвсем не е случайно и дори е закономерно за инициаторите - дискредитирайки съветския, комунистическия строй, те целят дискредитацията на много по-старата и дълбока връзка между България и Русия. 

Но българският случай е 

само част от по-голямата война 

с паметта за Великата война, която в последните години се вихри в Европа и особено в източната й част. Подмяната на паметта се изразява в поставянето на една плоскост на нацистка Германия и СССР, на палача и жертвата, обявяването на последния за виновник за началото на войната - историческа теза, която не издържа критика; теза, в която съзнателно са разменени местата на причината и следствието. Всъщност, това не е и историческа теза, а е политическа, свидна рожба на източноевропейската концепция за двойното страдание - от страна на Третия райх и СССР. Тук удобно се пропуска, че половината страни в тази част на континента са съюзници на нацистка Германия и активно са участвали в унищожаването на собственото си еврейско население, често без участието на нацистите. В Прибалтика например, едни и същи хора първо избиват евреи, а после воюват срещу СССР и след края на войната, което се възприема като индулгенция за участието в Холокоста, след което стават национални герои. 

Политическият характер на тази теза потвърди и Европейският парламент от 19 септември 2019 г., когато бе приета резолюцията "Значението на европейската историческа памет за бъдещето на Европа". Да припомним, че в нея, като се стъпва на Пакта Молотов-Рибентроп, СССР се обявява за участник в разпалването на Втората световна война, а Русия като правоприемник на СССР е сочена с пръст, че държавните й органи отказват "да поемат отговорност за това споразумение и последиците от него". Руското правителство бе обвинено, че възхвалявало "съветския тоталитарен режим" и полагало усилия "да изкриви историческите факти". Т.е. бе отречена ролята на руския народ като народ-победител, народ-освободител на Европа от нацизма. Това е една от най-тежките форми на провокация към руското общество. Всичко това - в контекста на новата Студена война между Запада и Русия. Самата резолюция е част от залповете в тази война. И няма да е последният. И не беше последният. 

На 23 януари т.г. председателят на Европейския съвет Шарл Мишел и председателят на Европарламента Давид Сасоли в съвместно изявление по случай 75-годишнината от освобождаването на Освиенцим обявиха, че лагерът на смъртта е освободен от "войските на съюзниците". Някакви аморфни съюзници, вместо Червената армия, каквато е историческата истина, която е уж толкова мила на брюкселските сърца.

Преди година на резолюцията на ЕП възразиха основно евродепутати от левицата и то от "по-левите" партии, водени от разбирането, че под знамето за борба с тоталитарните режими се цели удар върху техните партии, които са били водещи по време на Съпротивата срещу нацизма и фашизма. Много хора ще кажат - какво ни засяга - само ангажираните леви и десни се занимават с този случай. Ние се интересуваме от други проблеми, не от скелетите в нечии, прашасяли при това, гардероби. Това е порочно твърдение, защото 

с конформизма си стават съучастници

Европа веднъж вече преживя последствията от подобно нещо, след като агресивни политически групи започнаха да търсят в страните си виновниците за катастрофата от Първата световна война под безучастния поглед на мнозинството. Виновниците се оказаха много и доста отвъд границите на държавите им. Сега Европа уж не е преживяла никаква подобна катастрофа, има само усещане за формиране на криза, но търсенето на виновници и на врагове е доста активно. 

През август 2015 г. украинският писател Денис Жарких в есето "Войната за здравия смисъл (разум) и безсмислената война в Украйна" има следните интересни мисли за характера на информационната война: "Закоренелите идеологически противници са броени проценти от населението, а всички останали са обикновени хора, които просто искат да се приспособят към обстановката. Веднага след като тези граждани разберат, че за да съхранят комфорта си, е нужно само да сменят гледната си точка и политическия цвят, те ще го направят мигновено." Т.е. значение има само консолидацията на твърдите ядра и тяхната готовност да отстояват позициите си. 

Горе-долу по същото време, когато българските социалисти гласуваха, че "историята е поле на политически и идеен сблъсък", информационното пространство на бившия СССР бе взривено от  провокация. Фирмата от Краков за производство на миниатюри за диорами D-DAY miniature studio пусна на пазара нова серия фигурки на войници под наслов "Червена буря над Европа. Съветските тиловаци 1944-1946 г.". Фигурките представят не армия, а банда мародери, мъкнещи каквото са докопали, облечени в гротескна смесица от цивилни и военни дрехи. Лицата - алкохолизирани, загубили човешкия си облик. За да няма неясноти, единият червеноармеец е надигнал бутилка. Ето, пред очите ви е подмяната на историята, разказът за освобождението 

е заменен с разказ за грабителство 

и насилие. Поднесено е по перфиден начин. Имало ли е мародери? Имало е! Насилници? Да! И дори са ги съдели и разстрелвали. Това ли е лицето на армията, освободила половин Европа от фашизма? Не. Но на някои много им се иска да е това, за да може да се оправдаят днешните антилеви и русофобски прояви в Европа. Кого защитавате? Тази дегенерати с петолъчки ли? И бам - паметникът на маршал Конев е повален в Прага. Връзката е опосредствена, но я има. Има и пряка връзка. По-горе цитираната резолюция на ЕП от 2019 г. препоръчва да бъдат премахнати тоталитарните паметници в ЕС, а между съветски и тоталитарен отдавна в общественото съзнание е сложен знак за равенство. Впрочем, ако разгледате сайта на D-DAY miniature studio, няма да намерите други "мародери" сред множеството фигурки на войници. А такива е имало във всяка армия, да не говорим за военните престъпления на Вермахта. 

Защо е това? Ако ставаше дума за историческата полско-руска ненавист, да махнем с ръка. Но явлението е много по-широко. Не е нова мисълта, че победените във войната искат реванш и изобщо не е задължително това да са германците. Най-малко са те. Става дума за цели обществени прослойки в Източна Европа, които са загубили властово и финансово положение, били са репресирани, дали са човешки жертви. Достойнството им е било потъпкано. Тези, които са ги обидили, вече ги няма, под ръка са само наследниците, които нямат вина за онези времена, но жаждата за мъст замъглява съзнанието. 

В знаменитата полемика между чешкия писател и драматург Милан Кундера и съветския поет Йосиф Бродски на страниците на литературното приложение на "Ню Йорк Таймс" от 1985 г. Бродски обяснява на Кундера, че 

няма знак за равенство 

между "съветски" и "руски", че родината на Достоевски (чието творчество, пречупено пред погледа на Кундера, е формалният повод за полемиката) е най-пострадалата от комунизма (това се казва и в резолюцията на ЕП), че когато Кундера пише как през 1968 г. се е изправил "лице в лице с вечността на руската нощ" и преживял "насилствения край на западната култура", той всъщност разиграва театро. И най-вече, че когато Кундера говори с неприязън за света на Достоевски, ерго за Русия, където "чувствата са въздигнати в ранг на ценности и истина", и противопоставя на този свят западната рационална мисъл, той съзнателно или не забравя или поне не упоменава, че през 1939 г. неговата страна е била окупирана и разпарчетосана от вероятно най-рационалната европейска държава - Германия. 

Добавете към патетичното кундеровско "Вечността на руската нощ" уж наглед баналните фигурки на полския моделист от Краков и пред очите ви е непрекъсната традиция, която намира най-различни форми - от интелектуални до комерсиални, за да сее вражда. И въпросът кой е виновен е като въпроса за яйцето и кокошката - историческа главоблъсканица без практическа стойност. 

Това, което обаче е важното днес, е, че тези, които стъпват на антисъветския и антикомунистическия патос, макар и да не е задължително, но неизбежно стигат до русофобията, която е много по-дълбокият и същностен наратив в Източна Европа. Границата между тези два наратива е границата между мира и войната на континента. И тази граница се заличава пред очите ни.