Съединението прави силата!

На Берлинския конгрес (юни-юли 1878 г.) Санстефанският договор е ревизиран и България е разпокъсана. Българският народ обаче не е съгласен с решенията на Великите сили. Избухва Кресненско-Разложкото въстание, което е потушено, но то показва на света волята на българския народ за свобода на всички, които населяват българските земи. В Македония и Егейска Тракия са създадени стотици чети. Смята се, че новообразуваното васално княжество е само ядрото на бъдеща обединена българска държава в нейните естествени териториални и етнически граници. В осъществяването на тази национална кауза първа стъпка е Съединението през 1885 г.

Започва подготовката на великото дело

Една януарска вечер на 1885 г. Захари Стоянов седи в кафене "Балканъ" в Пловдив. Там кафето го правят както той го обича - от ситно смлени зърна в медено джезве, сварено на жар и с каймак. Сърба с удоволствие и си пише нещо на лист. Влиза Иван Андонов, сяда до него на масата и го заприказва:
- Захари, нали вече написа "Записките по българските въстания", сега какво дращиш?
Захари го поглежда с жълто-кафявите си очи и му отговаря:
- Размишлявам на лист, Иване. Изминаха 7 години, откакто Берлинският конгрес разпокъса България и ние сякаш сме се примирили, а трябва активно да работим за обединение. Тук, в Източна Румелия, положението е горе-долу търпимо: управлява човек на султана, но няма турска войска, имаме си наша милиция, Директорията е съставена от българи. В Македония обаче турците продължават да беснеят. Нещо трябва да се направи.
- Да ти кажа и аз съм мислил по този въпрос, но да не забравяме, че Турция е силна. Съвзе се от поражението в Освободителната война, сега има повече от 1 млн. армия, ако пак направим нещо като Априлското въстание, ще ни смажат. А да не забравяме, че Великите сили държат да се запази статуквото, установено с Берлинския договор. Даже княз Батенберг няма да ни подкрепи.
- Въпреки това трябва да се действа, Иване, не бива да стоим със скръстени ръце. Ако беше жив Левски, щеше да обикаля градове и села, да създава комитети, трябва да продължим неговото дело.
- Айде, допивайте си кафетата, че ще затварям - провиква се кафеджията и прекъсва разговора им.
Захари Стоянов и Иван Андонов си тръгват. Когато се разделят, Стоянов казва: 
- Трябва да се съберем повече хора и да обсъдим въпроса, много глави мислят по-добре от една или две.
Оказва се, че подобни мисли са дошли наум и на велешкия революционер и опълченец Спиро Костов. През февруари се събират в дома на Иван Андонов и решават да се създаде Македонски комитет, който ще работи за обединението на разпокъсана България. За председател е избран Захари Стоянов, за секретар Иван Андонов, за касиер Тодор Гатев и членове - опълченецът Петър Зографски, учителят Тома Карайовов, участникът в Априлското въстание Спас Турчев, военният прокурор в Пловдив поручик Ганю Атанасов, секретарят на Дирекцията на правосъдието Иван Стоянович и Спиро Костов.
По-късно към тях се присъединяват пристигналите от Княжество България капитан Коста Паница, Димитър Ризов, един от водачите на Либералната партия Георги Странски и други. Всички са единодушни, че в подходящ момент трябва да се обяви присъединяването на Македония и Източна Румелия към Княжество България. За целта следва да се превъоръжат съществуващите чети в Македония и да се създадат нови.
Въпреки нежеланието на княза и на правителството открито да се присъединят към обединителното дело, то е популярно сред офицерството. Има много случаи, когато македонските чети преминават в България и там им дават пушки и патрони. Освен това млади офицери си подават оставката или излизат в дълговременен отпуск, за да се включат като военни съветници към четите, или да ги оглавят. В Източна Румелия е необходимо да се образуват и местни комитети по подобие на тези, които е създавал Левски. На всеки, годен да носи оръжие, трябва да му се осигури пушка или пистолет.
През април решават Македонският комитет да се преобразува в

Български таен централен революционен комитет (БТЦРК)

 Същевременно в Сливен, Чирпан, Стара Загора, Станимака (Асеновград), Пазарджик, Ямбол и на други места се създават местни комитети. Захари Стоянов започва да издава вестник "Борба", чрез който се пропагандира родолюбивото дело за обединението на България. Организира се тържествено честване на 9-годишнината от смъртта на Христо Ботев и 17 г. от героичната гибел на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Установена е връзка с командирите на милицията в Източна Румелия - майор Данаил Николаев, капитан Сава Муткуров, капитан Райчо Николов и те изразяват съгласието си да съдействат за съединението. Още през май започват масово да бракуват "негодни" пушки и патрони, които дават на местните комитети.
В Македония обаче дейността на БТЦРК се натъква на големи трудности. Въпреки че са създадени комитети в Битоля, Щип, Струга, Велес, както и в други градове и села, турските власти разкриват повечето от тях, членовете им са арестувани, а някои са убити или изпратени на заточение в Мала Азия. Затова, когато на 25 юли БТЦРК се събира на заседание, се взима решение той да се превърне в Централен комитет за съединение на Източна Румелия с Княжество България, като присъединяването на Македония се отлага за по-благоприятно време.
Това се посреща с неодобрение от една част от членовете на БТЦРК (Спас Турчев, Петър Зографски, Спиро Костов), но Захари Стоянов им припомня пословицата "По-добре врабче на рамото, отколкото славей в небето!" Казва на недоволните от решението, че ако на първо време се осъществи обединението на Източна Румелия с Княжество България, това ще усили мощта на държавата и тя вече ще има повече възможности да пристъпи към реализирането на националния идеал - обединение на всички българи в лоното на Майката родина.
Стои обаче и въпросът да се получи одобрение или поне мълчаливо съгласие от страна на Великите сили. За целта членове на комитета се срещат с консулите им в Пловдив. Те също имат сведения за подготвяната акция и са се допитали до правителствата си. Получава се политически парадокс. Освободителката Русия, която е очертала Санстефанските граници на България, се обявява решително против. Главният инициатор за разпокъсването на България - Англия, обаче по принцип не възразява. Германия е на същото становище. Австро-Унгария даже го одобрява, защото смята, че това ще й позволи по-лесно да анексира Босна и Херцеговина, а има намерение да продължи инвазията си към Солун, за да получи излаз на Бяло море. Франция и Италия обявяват незаинтересованост по въпроса.
При това положение Централният комитет се събира през август и взима решение на 15 септември 1885 г. да се обяви присъединяването на Източна Румелия към Княжество България. Затова е известен княз Батенберг и правителството в София. Младият български княз, тогава той е на 28 г., се ласкае от мисълта, че ще стане владетел на по-голяма държава, но като узнава, че това не се одобрява от руския император Александър ІІІ, се колебае дали да даде съгласието си.

В навечерието

В началото на септември край Шумен се провежда учение на войската, което се ръководи лично от княз Александър Батенберг. При него идват капитан Сава Муткуров и Димитър Ризов, за да разберат какво е отношението му към подготвяната съединителна акция. Въпреки, че князът знае за неодобрението на руския император Алексадър ІІІ и поради това и несъгласието на министър-председателя Петко Каравелов, ги уведомява в подкрепата си. Муткуров и Ризов се връщат в Пловдив и съобщават на членовете на БТЦРК за разговора си с княза. Веднага след това комитетът потвърждава решението си - Съединението да се обяви на 15 септември.

Когато търпението вече е изчерпано

И този път, както при Априлското и при други български въстания, акцията започва преди определената дата. На 2 септември в Панагюрище  избухва бунт, към 50 въоръжени мъже се стичат на площада и обявяват, че вече не са поданици на султана. Намесва се обаче милицията, която разпръсква разбунтувалите се и ги разгонва по домовете им.
Нямат търпение и жителите на Пазарджик. На 5 септември местният комитет превзема конака и обявява, че поема управлението на града. И този път милицията се опитва да потуши размириците, но неуспешно. Макар и слабо въоръжени, над 130 души са разположени на възлови места в града и напълно го контролират. Това е сигнал и за комитетите в други селища да се задействат. От Горно Конаре и Конуш към Пловдив тръгват четите на Чардафон и Ангел Солаков и рано сутринта на 6 септември  пристигат в столицата на Източна Румелия.
Наредено е да бъдат арестувани ръководителите на заговорниците. Съставът обаче отказва да се подчини, той слуша нарежданията на майор Данаил Николаев - най-старшия български офицер в Източна Румелия.

Събитията летят със светкавична бързина

На 6 септември съзаклятниците обявяват правителството (Директорията) и генерал-губернатора Гаврил Кръстевич за свалени. Създава се временно правителство на Южна България, оглавявано от Георги Странски. То обявява обща мобилизация на мъжете от 18 до 40 г., за да се сформира войска за отпор срещу очакваното турско нападение.
В Княжеството вестта за победата на южнорумелийци се посреща възторжено. Провеждат се многохилядни митинги и демонстрации в тяхна подкрепа и в подкрепа на обявеното Съединение. На 8 септември Александър Батенберг издава прокламация, с която се провъзгласява за княз на Северна и Южна България. На 9 септември пристига в Пловдив, където е посрещнат възторжено и е обявен за княз-обединител. Сформираната от Северна и Южна България 85-хилядна войска заема позиции по турската граница, за да посрещне и отбие очакваното нападение.
На 11 септември Народното събрание гласува отпускането на 5 млн. лв. за посрещане на военни разходи. От доброволни пожертвувания са събрани 1,3 млн. лв. Шивашките, обущарските и сарашките работилници работят денонощно, за да изработят необходимите облекла, ботуши и мундировка на войниците и офицерите. От всички краища на вече обединената страна към турската граница се придвижват волски коли и конски каруци, които ги доставят, те превозват и храни.

Делото се увенчава с успех

Тази път (може би единствен в новата история на България) правителството и младата българска дипломация успяват да защитят справедливата кауза. Използвайки противоречията в интересите на Великите сили, те лавират между тях и в крайна сметка успяват да постигнат международно признаване на Съединението, което е нарушение на решенията на Берлинския конгрес от 1878 г.
Голяма заслуга на младата българска дипломация е, че тя успява да предотврати турското нападение, защото ако това беше станало, нашата 85-хилядна войска едва ли щеше да устои на 350-хилядната турска армия в Одринска Тракия, а има и друга - 180-хилядна в Егейска Тракия. Освен това България е можела да бъде нападната и от запад, защото в Македония Турция поддържа 130-хилядна войска.
По неофициален път на 29 септември турското външно министерство съобщава на българското, че правителството на султана няма намерение да предприеме враждебни действия срещу страната ни, тъй че е безсмислено да държи войските си на границата. Предлага се започване на преговори за уреждане на спорните въпроси, възникнали в резултат на Съединението.
Съединението е признато официално от турска страна чрез двустранната спогодба от 20 януари 1886 г., при която обаче България прави съществен компромис - отстъпва на Турция Кърджалийска околия и тъмрешките села, които по Берлинския договор са част от територията на Източна Румелия. Окончателното международно признаване на Съединението става с Топханенския акт на Великите сили от 24 март 1886 г. За България това е първата стъпка към осъществяването на националния ни идеал - обединението на всички българи в лоното на Родината-майка.
За съжаление следващите наши политици и дипломати на успяват да осъществят тази велика цел, въпреки че армията жъне победи на бойните полета. Делото на Съединението обаче ще остане паметно в българската история.


Дълбок поклон пред капитан Райчо Николов

Съединението, което по същество е въоръжено въстание, се осъществява безкръвно. Но все пак има жертва - капитан Райчо Николов. Това е момчето, което на 14 г. преплува мразовитите води на Дунав, за да съобщи на руското командване по време на Кримската война, че турците подготвят изненадващо нападение. След това става опълченец, завършва Военното училище и като офицер попълва редовете на новосъздадената българска войска. По време на събитията през септември 1885 г. е капитан, командир на дружина и се присъединява към съзаклятниците, които подготвят Съединението.
Когато на 6 септември то вече е свършен факт, отива в пощата и нарежда на началника Костадин Тодоров да изпрати съобщение до Княжеството за забележителното събитие. Има две версии за случилото се след това. Първата е, че Тодоров смирено обещава да изпрати съобщението, но когато капитан Николов се качва на коня си, го застрелва в гръб. Според втората, още след получаване на нареждането, пощенският началник изважда пистолет и разстрелва от упор капитана в  гърдите.
По-късно се стига до обясняване на причината. Костадин Тодоров също е опълченец и той е кандидатствал за Военното училище заедно с Райчо Николов, но не са го приели. Оттогава намразва и него, и всички офицери. Може би затова не се присъединява към подготвяното дело, въпреки че му е предложено. Която и от двете версии да е вярната, печалният факт е налице.
След убийството Тодоров се укрива в мазето на Карамановото кафене. Разяреното множество го измъква оттам с юмруци и ритници. Двама мъже го хващат за краката и влачат тялото му по калдъръмените улици. Една жена се провиква:
- Вържете му един камък и го хвърлете в Марица, за да не мърси земята в гробището!
 Въпреки това е заровен в плитка яма, без опело и кръст. А погребението на капитан Райчо Николов се превръща във всенародно преклонение към големия родолюбец. Издават се 22 вида некролози, в траурното шествие на 7 септември се включват 20 хил. граждани, селяни, цялата източнорумелийска милиция. Те носят 90 венци, с които отрупват гроба му. От името на БТЦРК прощално слово произнася Иван Андонов. За съжаление през годините Райчо Николов е забравен. Затова сега е редно да се отдаде дължимото към него по повод на 130-годишнината от гибелта му.


Изпращането на генерал-губернатора

До 6 септември 1885 г. този пост се заема от Гаврил Кръстевич (истинското му име е Гандьо Кътьов Баев). По време на неговото арестуване Захари Стоянов му казва:
- Бае Кръстевич, ние не сме против вас, ние сме против пашата!
А той отговаря:
- И аз съм българин, ако съм изгубил всичко, то нека народът да спечели!
Сваля от главата си феса и си слага калпак. Било е трагикомична гледка - човек с униформа на турски паша, а с калпак на главата. Качват го на файтона му, а негова охрана е годеницата на Чардафон - Недялка Шилева, облечена в комитски дрехи и със сабя в ръка.
Така преминават през пловдивските улици, но опиянени от обявеното Съединение, малко хора го забелязват. Кръстевич е отведен в Голямо Конаре, настаняват го в дома на поп Тодор Райков и се грижат нищо да не му липсва. Там престоява 3 дни, като във всеки от тях при него идва Чардафон да изиграят по една табла. На четвъртия ден го качват във влака за Цариград, като го придружава почетен ескорт от един поручик и трима милиционери.
На границата той отново слага феса и така се явява при султана. Султанът високо оценява неговата дейност като генерал-губернатор и го награждава с най-високия орден - "Меджидие". Отпусната му е висока пенсия като на най-висш служител и я получава до края на живота си през 1898 г. Казват, че се бил захванал да пише мемоари за времето, през което е бил генерал-губернатор на Източна Румелия и за събитията по време на Съединението, но ръкописите не са намерени...


Княжество България и Източна Румелия според Берлинския договор

Съединението на България. Двете женски фигури олицетворяват Княжество България и Източна Румелия. В краката им е изобразен лъв, под лъва е гербът

Героят капитан Райчо Николов пада жертва на великото дело

Заседание на БТЦРК

Знамето, което увековечава знаменитото събитие

Първото правителство на Източна Румелия

Захари Стоянов оглавява БТЦРК, който организира Съединението

Паметникът в Пловдив. Всяка година тук на 6 септември се провеждат големи тържества