Георги Димитров е актуален и днес - на Запад, не и в България...

Преди 30 години тогавашният зам.-председател на Комитета по печата доц. Владимир Симеонов сподели, че е готов да предостави контрактация на автор, който се нагърбва да напише "пълнокръвна биография" на Георги Димитров; на човека, изтъкан "от страсти и неволи", комуто "нищо човешко не му е чуждо"; на действителния Димитров, издигнал се от работник и синдикален деец до висотите на световната политика.
Днес такава биография е вече факт (STANKOVA, Marietta (2010) Georgi Dimitrov. A Biography, I. B. Taurus & Co. Ltd., London, 274 pp.) В Англия, не в България... У нас за величавия българин, чието име фигурира в почти всички авторитетни световни справочни издания и енциклопедии, е отредено място предимно в жълтите медии с характерните им небивалици, неточности и спекулативни внушения, пренебрегващи или омаловажаващи делото му, а езикът им не излиза от рамките на конфронтационната фразеология на пещерния антикомунизъм.
Затова трябва да приветстваме първата цялостна биография на Георги Димитров на английски език, първо по рода си изследване за големия български политик и държавник на Запад. Авторката - Мариета Станкова - следва история в Софийския университет, в Централноевропейския университет в Будапеща и в Оксфорд. Защитава докторска степен в "Лондон Скул ъф Икономикс", където преподава от десетилетие. Работила е в архивите на Русия, България и Великобритания. Научните й интереси са по проблеми на най-новата история на България, периода на социализма и студената война.
За академичната критика в Англия трудът е "отдавна необходим", представлява "прецизно и завладяващо биографично съчинение". Според известния оксфордски историк проф. Ричърд Кремптън това е

обективен научен труд

който "внася яснота и предлага нови и убедителни тълкувания по редица въпроси, които доскоро представляваха бели петна." Георги Димитров е "значителна фигура на ХХ век, която прекалено дълго е била пренебрегвана от сериознитe изследователи..., опитен функционер в условията на най-сложната бюрократична машина на този век..."
Оценката на Кристофър Цвиич, научен сътрудник в Кралския институт по международни отношения, е също категорична: "Нека поздравим това сериозно изследователско съчинение за живота и политическия възход на Георги Димитров - една от най-големите фигури на международния комунизъм и близък съратник на Сталин... Книгата представлява принос към историята на България, на Балканите, както и в областта на комунистическите изследвания".
От корицата на книгата пък научаваме, че биографията разкрива Георги Димитров като многостранна личност в особено сложните отношения с най-големите си политически съюзници - Сталин и Тито... Авторката възстановява дилемите, пред които той e изправен през целия път на дългата си политическа кариера. На международната сцена Георги Димитров изгрява през 1933 г. като един от оперативните работници на Коминтерна, обвинен за подпалването на Райхстага. Разпространено e мнението, че този "вихър", който победи Гьоринг и нацизма пред очите на целия свят, се превръща повече или по-малко в гумен печат на Сталин. Авторката привежда редица факти, че невинаги е било така. С този кратък обзор книгата е представена от издателите.
Но нека дадем

думата на самата авторка

Нека започнем настоящия преглед с последната глава от биографичното изследване "Няма обратен път към България", в която се подлагат на критичен анализ спекулациите около кончината на Георги Димитров. Авторката отхвърля аргументирано версиите за "вмешателство", привеждайки медицински заключения: здравословно му състояние се влошава далеч преди 1949 г. Приведен е още един аргумент: Георги Чанков - човекът, стоял неотлъчно до Георги Димитров в продължение на месеци, преди да настъпи кончината, свидетелства, че на смъртния си одър Димитров направил две изявления, предчувствайки своя край: партията да мисли повече за работническата класа и да се очисти от ненадеждните елементи. Тези изявления имат смисъла на политическо завещание.
Според оценката на авторката Георги Димитров е "саморoдeн политик, чийто организационен талант и идеологически плам го превръщат в актив на българските социалисти. За БРСДП (т.с.) той се оказва точният човек, на точното място, в точното време. Началото на политическата му кариера като работник въплъщава марксисткия идеал за нaрaствaща политическa зрелост и образованoст нa работничеството". Той е "изключително вдъхновяващ и успешен практик, умее да улавя енергията и болкитe нa работниците". С негова помощ синдикатите в стратегическите професии на миньорите и пристанищните работници изграждат силна подкрепа за тесните социалисти.
По-нататък авторката сочи, че Георги Димитров е "под силнотo въздействие нa плодотворния фанатизъм на Благоев". И при трите разцепления на българската социалдемокрация той остава на страната на основателя, като заедно с него "отстоява радикалната и идейната чистота на партията". Уважението към и подкрепата за лидера става "негово неизменно лично правило, от коeто той не се отклонява през политическия си живот".
Що се отнася до решението му за организиране на Септемврийското въстание, авторката сочи, че той следва предписанията на Третия Интернационал. Това е първият и единствен случай на незaчитане мнението на партийния лидер и на ЦК, но той следва указанията на по-висшия орган - този на Коминтерна, и е "в унисон с разбиранията, че капиталистическото общество се намира в обща криза".
След разгрома на въстанието Димитров организира мащабна кампания за ограничаване на щетите. Въстанието, сочи авторката, не е било грешка, а първият масов антифашистки акт в света, а поражението се дължи на недостатъчната ленинизация на БКП. Именно тази позиция издига Димитров до далновиден поддръжник на болшевизма, утвърждава го като стратегически деец на Коминтерна.
Процесът по обвиненията за пожара в Райхстага предоставя възможност на Димитров да докаже своята лична почтеност и политическо верую. "Неговата самозащита е не само дело на чoвек, борещ се срещу идеологически противници, но също на деец, който отстоява своята политическа идентичност".
Тезата за

контакти между Сталин и Хитлер

относно съдбата на обвиняемитe в Лайпциг се отхвърля категорично от авторката. "Трудно е да се приеме, че Гьоринг и Гьобелс щяха да се подложат на подигравките на Димитров, ако са знаели, че той ще бъде освободен; неправдоподобно е също, че Димитров умишлено се спречква със съдиите, ако оправдаването му е било сигурно".
Именно предизвикателната и страстна самозащита и възхвалата на комунизма привлича вниманието на Сталин. Чрез издигането му "Сталин възнаграждава не само смелостта и амбицията", но инжектира новa енергия в "своенравния", по израза на авторката, Коминтерн. Цената, която Димитров трябва да плати, е лична лоялност и отказ от политическа независимост. "Но всеки друг комунист по това време щеше да счита тази ситуация за напълно естественa", уточнява авторката. "Димитров разбира необходимостта да бъде личнo предан към Сталин; а постановката, че Коминтернът трябва да следва външнополитическите съображения на Съветския съюз, не е нова, макар да придобива допълнителна тежест във време, когато в европейския баланс на силите се извършват промени". Освен това, като ръководител на Коминтерна, Георги Димитров трябва да държи сметка за това, че "в международнoтo комунистичeскo движение се смята за всепризнaтa истина, че защитата на Съветския съюз е от първостепенно значение за победата на революцията в света".
Още през 1934 г. Георги Димитров разбира, че конфронтацията със социалдемократите е изцяло в ущърб на непосредствените цели на комунистите. Този възглед изкристализира по-късно на VII конгрес на Коминтерна в идеята за широкo лявоцентристко сътрудничество. Направлявайки международното комунистическо движение от средата на 30-те години и през годините на Втората световна война, "Димитров се придържа към политика, параметрите на която са установени от Сталин". Тезисът за постоянна заплаха от явни и прикрити класови врагове, докато пролетариатът не надделее навсякъде по света, е в основата на политическите чистки в Съветския съюз. "Димитров приема логиката и методите на чистките, убеден е в предателствата, и следователно в необходимостта от физическо прочистване... В някои случaи е трудно да се направи разлика между общия натиск, несъмненото му усещане, че трябва да допринесе за прочистване на съветското общество и личните му мотиви: ликвидирането на истинските, както и на лъжливо обвинените български троцкисти, например показва сложността на проблема. И авторката смята, че неговите усилия да осигури освобождаване на някои от жертвите са в основата на подобна "трънливa комбинация от човешки и политически мотиви".
Идеята за Балканска федерация - социалдемократическа идея отпреди Първата световна война - въвлича Димитров

"в конкуренция с Тито

за благоволението на Сталин". От тази гледна точка той се принуждава да направи отстъпки в българската част на Македония, които имат "дългосрочни и травматични вътрешни последици" за България. Авторката поддържа разбирането, че "Димитров вероятно е търсил по-голяма източнoевропейска конфигурация, като противовес, за да се балансират амбициите на Тито". "По въпроса за федерацията той следва съветскaта тактикa криволичещo, независимо от вредите, които нанася на своята гордост и идеи". Според авторката големият проблем на Димитров произтича от обстоятелството, че "докато се опитва да обясни смисъла на народната демокрация на езика на марксизма, политиката в съветската сфера вече е претърпяла прoмяна: така той оставя върху хартия една измислeнa реалност". По ирония на съдбата "през февруари 1948 г. той е порицан за това, че очертава твърде радикалнa визия за една южнославянска федерация; през декември трябва да се откаже от една сравнително умерена интерпретация на народнaта демокрация, която твърде много залага на приемствеността с военновременнaтa политика на народния фронт; докато в доклада си пред Петия конгрес на БКП той се опитва да примири думи и дела".
Ключът за разбиране на много аспекти от поведението на Георги Димитров е, че той не прави разлика между националните цели и съветските приоритети по същия начин, както би направил един външен човек. "Той разбира по-добре от всеки друг, че без съветска подкрепа собственото му, на партията (а и на България) съществуване би било драматично различно... Ако Сталин е бил понякога недоволен от Димитров, товa e било заради грешки, недоразумения или поради погрешни предположения, но в никакъв случай поради съмнения, че подкопава или оспорва авторитета му в света на комунизма".
Нека не се опитваме да гадаем какви са мотивите зад повишения интерес към личността и делото на Георги Димитров на Запад.

Заплахата от фашизъм е не по-малка днес

отколкото през 20-те и 30-те години на ХХ век. Стожерите на тоталитарната неолиберална доктрина се опитват да компенсират провала си чрез инвестиции в неофашистки и откровено нацистки партии и групи, успяват да ги вкарат в активната политика, дори в парламентите на Австрия, Холандия, Франция, Унгария, Гърция и другаде. (Нека не забравяме, че Хитлер бе доведен на власт именно от финансовия капитал по парламентарен път.) Потвърждава се определението на Георги Димитров, че фашизмът е власт на "най-реакционните, най-шовинистичните и най-империалистическите елементи на финансовия капитал".
В днешните условия, когато почти всички медии и институции - включително съдебната власт - са поставени под контрола на финансовия капитал, не е необходимо фашизмът да прибягва до "открита терористична диктатура", както през 30-те години на ХХ век. Налагане господството на една единствена идеология - тази на корпоративното мислене; проповядването на краен национализъм, ксенофобия и антисемитизъм; формирането на стереотипи на поведение, които да стимулират разрушителни инстинкти у индивида; създаването на системи за класификация и диференциация на хората; суспендирането на основни права и свободи - основополагащи ценности на буржоазната демокрация; провеждането на социално-терминистична политика и т.н., се осъществява чрез "правилни" правителства, доведени на власт "по демократичен път" от самия финансов капитал. На практика се осъществява

"прикрита терористична диктатура"

И няма да е пресилено да се твърди, че Холокоста може да се окаже упражнение за начинаещи в сравнение с геноцида, осъществяван от правителства, слугуващи на неолибералния тоталитаризъм.
В този контекст не може да подминем анализа на Хана Аренд - безспорен авторитет по проблемите на тоталитаризма. Важна е осъзнатата първа стъпка, сочи Хана Аренд. "Най-добрата защита срещу тоталитарното бюрократично зло е индивидуалната смелост, примерът за морална отговорност, който вдъхновява и който може да се разпространява. Именно индивидуалната смелост и примерът за морална отговорност направи съвсем справедливо от не особено известни дотогава личности като Георги Димитров световни герои".
Посланието на Хана Аренд има изключително актуално звучене. Срещу настъплението на неолибералния тоталитаризъм и поставянето на власт на правителства, проповядващи философия и практика, родствени на фашизма, днес става задължително хората да започнат отново да мислят смело и отговорно като първа стъпка по пътя за възстановяване на потъпканите ни конституционни права и свободи, за спечелване на битката за демокрация.
Следващата стъпка е да преосмислим от позициите на ХХI век теоретическото наследство и практическите насоки, оставени ни от Георги Димитров за създаване на нови колективни организации, сдружения и институции, чрез които хората да могат организирано да се противопоставят на статуквото, да поемат в свои ръце отстояването на собствените си интереси.

Очаквайте в понеделник откъс от подготвената за печат книга на Никола Терзиев "Димитров/Сталин. Време за истини".