Синът на Мария отново е на кръста

Имам великолепен котарак. Невероятно същество, което по-скоро надебелява от обичта, която поглъща, отколкото от храната, а той се храни добре. Единственият му по-съществен недостатък е, че не говори. Ха, като същински Бегемот - обаятелният черен котарак, от "Майстора и Маргарита" на Булгаков, който стои на два крака, говори, играе шах и плува в коняк. Демон, слуга на Дявола. И в същото време толкова земен, защото истинският ад винаги е бил тук, а не под земята.

Упрекват хората с домашни любимци, че прехвърлят върху тях онази любов, която спестяват на децата си, на близките си. Може ли любовта да бъде поделена, късче за дете, за жена, за мъж, парченце за котка, за куче, трохичка за папагалче дори? Може ли любовта да бъде измерена, да бъде претеглена, както мерели на везни човешкото сърце в отвъдния свят на древните египтяни. Греховното сърце било по-тежко от птиче перо и този, комуто то принадлежало, губел правото на вечен живот. 

И така хиляди години, докато един ден се появил мъж, който променил концепцията. И обявил: Край на страшните богове, край на кървавите жертви. Бог е любов. Бог ви обича. И Бог изпрати сина си сред човеците, за да умре и да възкръсне, за да повярват, че е Син Божий, и който повярва в него, ще има вечен живот в другия свят. Амин.

И повярвали, и в името Божие избили милиони. Какво ни казва това за нас? Че сме лоши? Че не сме разбрали правилно посланията? Къде бля Бог през това време? Той защо не спря, защо не спира това? Защо не чуваше молитвите? Къде беше любовта му? Тя еднаква ли е за всички хора, за всички земни твари, които е създал? Историята от последните две хиляди години е всичко друго, но не мир и любов, това е история на кръв, пожарища и насилие по целия свят, на заличени цивилизации, това е история, в която се воюва под кръста и срещу кръста. Затова ли Исус умря на кръста? 

Христос възкръсна ли от мъртвите?

Да питаш това на Великден - вероятно означава да не вярваш. Това не е православно, разбира се, то и християнско не е. То си е чиста проба провокация. Богохулство. Спрямо кой Бог? "Години вдигах ръце към Господа, виках: "Защо се родих? Имах един син, защо ми го взе?" Виках, виках, но къде ти да чуе! Само веднъж, на празника на пророк Илия, видях среднощ как небето се отвори. "Викай, като си нямаш работа!" - чух един гръмък глас, и небето пак се затвори; оттогава не виках повече!"

В предисловието към романа "Последното изкушение", откъдето е горният цитат, Никос Казандзакис пише в първото изречение: "Двойната същност на Христос е била за мен винаги дълбока, неразрешима загадка..." И той описва един Исус, от когото църквата - православна и католическа, проклинайки Казандзакис, изпада в ужас и отвращение, напълно земен Исус, на който нищо човешко не му е чуждо. Той е повече човек, отколкото Богочовек. Той е просто "синът на Мария". Образ, който е напълно извън канона, но пък е такъв, какъвто е образът на всички други синове на Мария - "жената на всички мъже и на мъртвите даже".

Къде е Бог в тази книга? Синът на Мария среща една старица в лозето й, същата жена, която е дочакала отговор от небето, и тя му възкликва ядно: "Ех, нещастнико - извика тя, - ами че Бог не се намира в манастирите, намира се в къщите на хората! Там, където има мъж и жена, там е и Бог; там, където има деца и грижи, и готвене, и кавги, и сдобрявания, там е и Бог." 

Това е един от най-известните цитати от книгата, защото този образ на Бог е по-близък и вероятно много по-разбираем за хората, отколкото витиеватите обяснения на клирици, теолози, философи, хора от околоцърковните кръгове. Този Бог се проявява непрекъснато във всекидневието - в дежурната целувка на вратата, в небрежното погалване, в мимолетната усмивка, която казва повече от думите, в скандала, в разкаянието за него, в прошката, в яда към детето, което не слуша, в чувството за вина заради обидата в очите му, в преглътнатите оскърбления, в малките незабележими подвизи, когато надломяваш себе си заради другите. Това ще да е Богът на любовта. 

Любовта не е абстрактна, тя не е във вакуум, тя се проявява в отношението към другите, към себе си. Тя може да не е толкова силно чувство като омразата, но с омраза не се живее, а без любов е невъзможно да се живее и поради това трябва да се възпроизвежда винаги. Един безкраен кръговрат, за да има живот.

Поради това и Христос, воден от любовта си към хората, за да изкупи греховете им, всеки път трябва да умира и всеки път да възкръсва. Да умира като човек и да възкръсва като Бог, и пак да слиза от небесата сред нас, и пак да умира като човек, и пак да възкръсва като Бог. И... "Отче мой, ако е възможно, нека тази чаша ме отмине!", но явно не може, защото всичко трябва да завършва и да започва отново. Като финала на романа на Казандзакис. До свършека на света. До свършека на всички хора.

Няма как да бъде иначе. Защото той е един от нас и ние сме част от него. Защото ние сме истината и живота, и греха, и изкуплението. Ние сме мерилото за всичко - за любовта, за омразата, за прошката и отлъчването. Ние сме толкова невероятни в своето разнообразие, толкова сложни в способността си да вярваме и да отричаме, да обичаме и ненавиждаме, да убиваме от любов и спасяваме от омраза, че няма какви други да бъдем освен божии чеда. Простото рацио не може да създаде тази палитра. Няма друго обяснение за нашата способност да плащаме отново и отново, и отново цената на провалите ни, на гордостта ни, цената на извисяването ни - от пещерите към звездите, да падаме и да ставаме, да се надмогваме и да тръгваме напред, въпреки цената на неминуемия тленен край - освен Божията искра в нас. Кое е това друго нещо, което може да застави смъртното същество, крехко създание, претоварено от болести и нещастия, непрестанно питащо се за смисъла на съществуването си, да върви напред, за да се възвиси, за да достигне... Бог? Съвършенството? Защо ни е изгонил от Рая, ако иска пак да се върнем там по трудния път? 

--------------

"Силенцио, силенцио" ("Тишина, тишина"), крещяха полицаите в Сикстинската капела, докато папа Франциск говореше нещо на множеството пред "Свети Петър". Тълпата, с преобладаващи китайци, хич не се вълнуваше. Папата и мен не ме интересуваше. Стоях по средата между скамейките и търсех по тавана фреската със Сътворението - оня велик момент, в който Бог аха-аха и ще докосне с пръст пръста на Адам, за да му предаде божественото, което да направи човека човек. Нямах представа, че таванът е толкова висок, а рисунките така малки, като ги гледаш отдолу, но "Сътворението" беше там, където Микеланджело го е нарисувал преди пет века.

Пръстите обаче не се докосват. Знаем го от снимките, но отдолу е трудно да се разбере. Защо? Какво е това. Страх да не изобрази човека, равен на Бог? Съмнение? Гордост? Не. Гордостта е смъртен грях.

Как се постига това съвършенство, в което едновременно е изобразен моментът на триумфа на божието Сътворение и моментът на съмнението, че Бог ще вдъхне живот и разум на своето творение? Как се поражда съмнението на Казандзакис, което той приписва на Исус само за да го върне накрая на кръста, за да докаже любовта си към хората чрез саможертвата? Не зная. Но знам, че по този начин може да се съмнява само този човек, който вярва. 

Вярва, че Иисус Христос, Синът Божий, който слезе заради нашето спасение от небесата, бе разпнат във времето на прокуратора Пилат Понтийски и умря на кръста. Възкръсна от мъртвите на третия ден и със смъртта си смъртта победи, за да ни направи това, което сме, и такива, каквито сме. Преди, сега и во веки веков! 

Христос Воскресе!