Победа на човека над богинята Гея

Често обществото чрез анкети и други способи класира хора и събития - избира най-значимите за даден период, като например "спортист на месеца", "личност на годината", "изобретение или бедствие на века" и т.н. Критериите и начините за избора им могат да бъдат най-различни, но ако на първо място се постави проявата на човешки ум, воля, добронамереност, солидарност (списъкът подлежи на продължаване), не може да не се открои и да не остане записано със златни букви в историята спасяването на трийсет и тримата чилийски миньори, затрупани на стотици метри под земята и престояли там шейсет и осем дни.
Мина вече доста време от мига, в който последният от тях бе изтръгнат от земните дълбини с помощта на специалната капсула и се намери в прегръдките на президента на страната си. И заедно с близките на спасените въздъхнаха с облекчение и ликуваха милиони непознати за тях от цялото земно кълбо. Нека ме извинят футболните запалянковци, но толкова много хора не са се радвали нито на една победа, постигната на стадионите. И тази победа беше ознаменувана не с чупене на седалки в спортното съоръжение и побоища, а с всеобщ възторг на добрите хора по света. Прелиствам неписаните си спомени и не мога да намеря в тях такава планетарна въздишка на облекчение. Може би ще я сравня единствено с онази от 9 май 1945 г., когато със забучването на едно знаме върху берлинския Райхстаг беше сложен край на Втората световна война.
Лично аз почти всеки ден със или без повод се връщам отново и отново в мислите си към случилото се с чилийските миньори. Тяхното спасяване подхранва, възражда, измъква донякъде от нерадостните ни делници моя увехнал напоследък оптимизъм. Как наистина беше възможно това? В един момент, когато властта на парите (на безумно и безсмислено многото пари) предизвиква унищожителни световни кризи, когато в Афганистан, Иран, Ирак и ред още арабски и други страни по света продължават да се унищожават хора и ценности, направени от хората, когато природата започва да ни отмъщава за агресията ни към нея, когато улиците и площадите на големи градове са залети от протести на онеправдани, как беше възможно все пак това нежно кълнче на обич към човека и майчина грижа за него да пробие земните пластове и да види слънчевата светлина!!! Това беше истинско чудо, което в един момент постави на изпитание моя логично обоснован атеизъм. За съжаление в негова (на атеизма ми) подкрепа са безбройните ставащи пред очите на бога чудовищно лоши неща по Земята. Претенциите ми към всевишния всъщност са само защо ги допуска, защо ги търпи, ако го има. А прекрасно знам, че техните истински автори са не негови, а дяволски изчадия.
Спасяването на чилийските миньори неминуемо отпраща мисленето ни в много други посоки. Даваме си сметка например за човешката сила и воля за живот, проявена от трийсет и тримата дълбоко под земята с едва мъждукаща надежда. Но същевременно не може да не ни дойде наум и друго - че такива хора гинат и по фронтовете на планетата, за да защитават чужди милиарди или свой религиозен фанатизъм.   
Даваме си сметка и за техническия прогрес на човечеството, непрестанно смайващ ни напоследък, брънка от който са проектът и дейността по спасяването на затрупаните. Но същевременно ми идва наум и друго - колко много хора има още по света, които се нуждаят от спасяване и за чието спасяване не е необходимо да се пробива половината земно кълбо, а трябва само да се нахранят и им се набавят най-прости условия за живот. Или те, след като държавите им не са членове на Европейския съюз или на някоя друга комбинация, нямат човешки права като нас. Не че нашите, защитавани под път и над път, човешки права са ни довели до положение "цъфнали и вързали", но все пак...
Преди да напиша тези редове, за втори път препрочетох подробно вестниците от средата на месеца, по-точно публикациите, свързани със спасяването на чилийските миньори, и за втори път (докато се запознавах с дневния им режим и с приспособленията им за оцеляване - хранене, химическа тоалетна, никотинови дъвки, периодично раздвижване и т.н.), изживях чувство на клаустрофобия - започна да не ми стига въздухът, сякаш и аз съм там, на 622 метра под земната повърхност. Иска ми се това чувство - че сме при тях, да се запази и след щастливия край на инцидента, но да го има не само у хора като мен, а и у онези, от които зависи спасяването на много нуждаещи се по земята!