Таланти и поклонници
Майстора - майстор от Земята до Небето
Христо Ботев, Свети Иван Рилски, Дедо Боже - кой е тайнственият мъж с дългата бяла брада
/ брой: 271
- Татко, ти като дете имаше ли таблет?
- Не, тогава нямаше компютри.
- И на какво сте си играли?
- На улицата...
Няма да повярвате, но точно така беше: насред улицата, на площад "Възраждане", баш в центъра на София, играехме мач! Събирахме се от улица "Опълченска" до площад "Света Неделя" и от Женския пазар до площад "Македония" - все пишлигари на 6-7-8-10 години. Получаваше право да рита само този, който беше донесъл от къщи поне един чифт скъсани чорапи на майка си.
Давахме ги на Павел Жената - той много разбираше от женски работи и винаги намираше дебела игла и дебел конец. Натъпкваше чорапите здраво един в друг, караше ни да ги опъваме, да ги натискаме, да ги мачкаме, а в това време бодеше с иглата във всички посоки и хиляда пъти прокарваше конеца така, че да уплътни "топката", да я стегне и да й придаде кръгла форма. От Жената зависеше колко време ще издържи парцалената топка и дали мачът няма да спре в най-интересното, ако изведнъж тя се скъса.
Слагахме по два камъка за врати и тогава идваше най-интересният момент - кой ще играе. От 30-40 мераклии големите, тарторите в махалата, определяха 12-14. Думата на големите беше железен закон за всички - измрънкаше ли някой, после месец стоеше резерва и само гледаше.
Всеки отбор се водеше от един-двама големи, вече ученици в шести-седми клас. Те определяха: Бобчето - вратар, Тошко Африкански, Еди Зрънцето и Джони Лекето - отбрана, Секирата, Гаваната и Жената - нападение. Павел нарочно го слагаха нападение - да рита силно, че да видим колко ще му издържи топката.
Играеше се до 12 гола и смяна на вратите. По-рядко - до 24 гола и смяна. Това ставаше когато Жената успяваше да ушие една или две резервни топки, защото мача отиваше кажи-речи цял ден, но пък в игра влизаха и някои от кибиците. Е, нямаше по-щастливи от тях!
Установеният от години ред обаче се разбърка и най-неочаквано тартор в махалата стана малкият Тошко Африкански! Защо, как?
Един прекрасен ден, точно когато големите определяха двата отбора, Тошко, момче с уши като камбани и с чипо носле, се появи, гушнал истинска футболна топка в ръце! Жив тигър да водеше на каишка, ние нямаше така да се шашнем, както при вида на футболната топка!
- К-как-какво е това? - заекваха от изумление големите.
- Топка - каза почти небрежно Тошко и я тупна в земята.
- А може ли да я пробваме?
- Може, само че ще ритате много леко, а аз искам да съм нападател.
- Ама ти никога не си играл нападение - възразиха големите.
- Е, тогава няма да ритаме!
- Добре, добре, веднага - вадим Жената и ти влизаш на негово място (При такова развитие на нещата Жената вече не ни трябваше).
Новата топка сама летеше, сама мешаше противника, сама влизаше във вратата му. Тя беше чудо, чудо невиждано и даже случайни минувачи, наредени в шпалир, бяха спрели да гледат, а един милиционер се провря между тях и запита разтревожен:
- Какво става тука, граждани, има ли нужда от Народната милиция?
Всяко щастие, казват, е кратко. На Тошко баща му се показа на балкона и разпореди:
- Тошко, вземи си футбола и се качвай вкъщи да свириш!
Бяхме гръмнати, но...
Бащата на Тошко, музикант с име, се подвизаваше първа цигулка в Музикалния. Приказваше се, че има силни връзки и явно те са му помогнали да отиде на гости при сестра си, която беше омъжена в Париж - тогава много трудно се даваха разрешения за пътуване на Запад.
Върна се с един чувал подаръци:
- за Тошко - истинска футболна топка, но само ако много заляга над уроците и над нотите;
- за жена му, скромна чиновничка, обувки на висок ток, копринени чорапи, костюмче с дантела и страхотна капела;
- за него - лятно сако на квадрати в бежово и бледокафяво, лятна барета модел "Френска революция" и... велосипед.
За велосипеда трябва да се разкаже отделно, на нов ред.
Той беше марка "Пежо", три четвърти, без горна рамка, със скорости, с огледало за обратно виждане, с блестящи, сякаш сребърни капли, и калници. От двете страни на задното колело имаше за разкош ластична мрежа в небесносиньо, а веригата беше скрита в никелирана ламарина, за да не цапа маншетите на панталона. С две думи - не колело, а произведение на изкуството!
При това тежеше 5-6 килограма, защото беше направено изцяло от алуминий и дори деца като нас можеха да го вдигнат с една ръка. Който каже, че не е сънувал този велосипед цяло лято, силно ще излъже!
Докаран с новото сако, с бяла риза отдолу, избръснат две контри, парфюмиран, с блеснали от лъскане чепици, истински баровец, бащата на Тошко всеки ден към пет и половина следобед сваляше колелото пред кооперацията и ако имаше две земни сили, които бяха в състояние да прекъснат игрите ни и да ни пренесат от света на опияняващите забавления в света на мечтите, мистериите и приказките, това беше едната от тях.
Той не бързаше да потегли, сякаш да ни хипнотизира докрай. Подпираше колелото на стената на кооперацията и изваждаше от джоба си две сребърни щипки, с които защипваше маншетите на панталона, за да не му пречат. После премяташе през рамо цигулката в елегантен тъмнокафяв калъф с дълъг ремък, донесен специално от Париж, проверяваше внимателно добре ли са напомпани гумите и здраво ли е закрепена помпата в стойката й и прецизно нагласяше един свитък ноти в елипсовидния багажник. Докато траеше това представление, на нас очите ни щяха да изскочат от възбуда и възхищение.
Щом се увереше, че всичко е наред, доволен се качваше на велосипеда и преди да потегли, поръчваше:
- Тошко, поиграй още малко и отивай да се упражняваш, че утре ще се изпитваме!
После завърташе педалите леко, нагласяше в движение огледалото, включваше скорост "изкачване" и тържествено се отправяше към Музикалния театър, където всяка вечер имаше представление от седем часа.
Целият парижки шик, финес и артистичност, до който се бяхме докоснали за миг, бавно изчезваше в далечината, а ние - мръсни, сополиви, чорлави, диви - сякаш се събуждахме от чуден сън и постепенно се връщахме, пламнали от преживяното, към нашите игри с парцалената топка, защото бащата на Тошко му разрешаваше да изнася футбола от къщи най-много веднъж седмично, и то само ако е свирил за "отличен". Което, за наше огромно съжаление, на Тошко му се случваше твърде рядко...
Случеше ли се, обаче, в цялата махала настъпваше голям празник: Тошко се появяваше с футбола в ръце и започваше дълъг ритуал, които всички проследявахме със затаен дъх. През десетсантиметрова цепка в кожената топка се вкарваше внимателно гумен плондер, после в малките дупчици около цепката се навървяше кожена връзка, както се прави при обувките, и тогава следваше надуването. Майсторлък беше цицката на плондера така да се нагласи вътре, под кожената връзка, че да не се сцепи при някой по-силен шут. Накрая връзката се затягаше и ако нещо от нея стърчеше навън, много нежно се напъхваше при плондера.
Специалната операция продължаваше половин час, че и повече. Идваха да гледат деца от Руски паметник, от Петте кьошета и от булевард "Сливница". Те никога не бяха виждали истински футбол, както и ние доскоро.
Спомням си, че веднъж бащата на Тошко забелязал от балкона как един след друг лапаме цицката на плондера и оглупели от щастие надуваме. Слезе при нас и ни направи демонстрация: наду плондера с помпата на велосипеда, след което троснато рече:
- Така се прави, а не всички да лигавите плондера!
- Брей, брей, брей - помислихме си - то имало чалъм и за тая работа, ама кой да го знае!?
Вече нищо не можеше да ни спре: бяхме окупирали булевард "Стамболийски" от ъгъла с "Христо Ботев" нагоре, бяхме наместили вратите, бяхме надули футболната топка, големите бяха избрали отборите. Имаше и рефер: той мушкаше два пръста в уста, свирваше силно и... и започваше луд мач!
Това не беше игра, не беше състезание - това беше опиянение, забрава, възнесение. Всичко наоколо изчезваше, изведнъж се пренасяхме в друг свят, на друга планета, където управляваше Богът на децата. Той ни посрещаше като най-скъпи гости и казваше благо:
- Тук е вашето царство. Радвайте му се!
Търчахме зачервени, превъзбудени, крещяхме, падахме, ставахме, вкарвахме гол или ни вкарваха, вдигахме такава дунанма, че се чуваше чак на площад "Света Неделя".
Трамвай Петица, който пътуваше от Княжево през Руски паметник, площад "Македония", площад "Възраждане" и после при черквата обръщаше пак за Княжево, чакаше кротко да му сторим път, но кой ти гледа трамвая!
Тогава ватманът слизаше, отиваше на "преговори" при големите и те разпореждаха за минута да спрем. На трамвая правехме благоволение, на колите - не. То по онова време какви коли? На площад "Македония" само чакаха няколко черни фиата-таксита, подобни на големи куфари, и те си знаеха да ни заобикалят.
Летяхме сякаш на въздушни възглавници, не ни интересуваше нито обяд, нито вечеря, нищо, че майките ни викаха от балкони и прозорци. И изведнъж се умирявахме, врявата спираше, започвахме да шепнем - идваше Той!
Извънредно висок, слаб мъж пресичаше булевард "Христо Ботев" в пътя си нагоре, към черквата "Света Неделя". Величествен, изпънат като струна между Земята и Небето, забавяше крачка, щом ни наближеше, сякаш да покаже колко му е приятно, че минава покрай нас. Носеше черен панталон, груби черни обувки и черно сако, а под него - искрящо бяла риза. Беше с гола глава и дълга почти до кръста гъста бяла брада.
Аскетичен, магнетичен.
Гледаше ни ласкаво, хрисимо, с библейско благородство и на нас ни се струваше че Той е някакъв тайнствен мъдрец, някакъв отшелник, някакъв пророк или даже самият Господ! При това наистина изглеждаше на 100, 200, а може би и на 2000 години!
Заставахме мирно, подпрени о стената на ъгловата кооперация, и никой не смееше да шукне. Струваше ни се, че сe случва нещо необикновено, необяснимо, стояхме замаяни и объркани - такъв мистериозен човек не бяхме виждали в нашия кратък живот.
Големите също мълчаха, щръкнали помежду ни, и чак когато Той постепенно се преливаше като сияние в сиянието на слънчевия ден и изчезваше, някой от големите питаше страшно тихо:
- Дали това не е Христо Ботев?
Същото високо чело, същият овал на главата, същата буйна брада - тогава много се говореше, че Христо Ботев е жив, че е бил дълги години заточен в турски зандан, а сега обикаля България да види каква държава е станала и как живее народът...
Този ден повече не подновявахме играта. Сядахме на тротоара прилежно, държахме се безкрайно възпитано и дори един предложи да намерим голям портрет на Христо Ботев и да го залепим на стената, дето доста високо имаше желязна табела с надпис: Булевард "Христо Ботев".
Тайнственият мъж минаваше след време пак и пак покрай нас и всичко се повтаряше: Той излъчваше такава светлина, вълшебство и доброта, че изведнъж ни омагьосваше и ние преобразени, смирени, отърсили се поне за малко от детската си диващина, дълго говорехме единствено за него...
След няколко години, вече ученик в прогимназията, разказах тази история на неколцина художници - единият от тях мой учител по рисуване. Като я чуха, Васил Попов, който рисуваше афиши за новите филми в кино "Георги Димитров", възкликна без колебание:
- Това е бил само Майстора - майстор от Земята до Небето - велик отвсякъде! Всички ние тука не ставаме даже за негови чираци!
Когато пораснах, отидох в Кюстендил да разгледам картините му в тамошната галерия, после бях и в село Шишковци, където е живял четвърт век и е рисувал изумителните си Мадони, окъпани в цветя и плодове, а щом се върнах, зарових се да чета за Майстора. Разбрах от книгите защо са го наричали Свети Иван Рилски и Дедо Боже и защо всички коленичат пред него като пред светец и бог.
Някои истории от живота му вече са се поизличили в паметта ми, други времето е отнесло безвъзвратно, но едно признание на Майстора, направено в края на дните му, ще помня винаги:
- Цял живот рисувам, а едва сега стигнах подножието на планината!
Ще го повторя заради Васил Попов:
- Цял живот рисувам, а едва сега стигнах подножието на планината...
х х х
Това е история от детството ми, макар и днес да чувам, че Христо Ботев пак обикаля из България, белким разбуди спящий дълбоко български народ.
Сигурно обаче подобни приказки са пълна измислица, защото българский народ спи, спи и се не пробужда.
А Майстора, какво може да направи по въпроса даже най-велик майстор с една четка и с едни бои...
Такъв човек не се ражда вече
"... такъв човек не се ражда вече. Ние му викахме Дедо Боже. И даже когато времето беше лошо, навън гърми, аз му казвам: няма да стоя мирно, защо си оставил небето да гърми и да ни плаши, па си слезнал да ни рисуваш?"
Юла Стоянова, моделка на Майстора,
която той рисува години наред
Един от най-очарователните му портрети
Молитва под небе от цветя
Момичето с гергините
Създателят на цялата тази красота сам се е нарисувал
Пролет
Мома от с. Радомирско
Мома