Който подсказва, двойка намазва!

Димитър Колчев

Когато завърших трети прогимназиален клас, моите родители ме записаха в Първа софийска мъжка гимназия. Повечето ни учители бяха мъже с многогодишен опит. Освен основните дисциплини изучавахме и логика, психология, етика, гражданско учение, религия. Рисуването беше два пъти седмично по два часа.
Няколко години подир завършването на гимназията петима от преподавателите ни станаха професори. Такива бяха Петко Иванов, математикът, наричан от нас "Петко Теоремката", и още Калчо Иванов, учителят по химия, по литература Цанев и Димитър Осинин, по религия Маньо Манев.
Най-блестящият ни учител в гимназията беше Аспарух Язаджиев. И той можеше да стане професор, обаче желаеше да бъде доживот учител на още поне пет поколения гимназисти. Да ги направи, както подобава, достойни като себе си граждани.
Язата (така галено го наричахме) беше и отличен педагог, каквито в днешно време едва ли са и 5 на сто от учителите.
Язаджиев ни бе преподавател по естествена история в VI, VII и VIII клас. За тези три години обаче ние научихме при него по български език и литература, по история и рисуване като че ли повечко, отколкото при съответните преподаватели.
Аспарух Язаджиев често се отклоняваше от урока, даже жертваше целия час по естествена история. И ни разказваше за гибелта на Бачо Киро (и на турски език последните думи на героя), или ни декламираше цялата Вазова поема за героите на връх Шипка, или поемата "Кочо".
За да запомняме добре урока за житните растения, той изричаше:

Плод расте, за цвят се възнадява,
цвят цъфти, за зърно прецъфтява,
зърното зърни, да бъде брано
и за плод отново пак посяно!...

И ни дирижираше да повтаряме с него: "Пенчо Пе...", а ние отговаряхме в хор: "Синът на Петко Ре".
В уроците по анатомия на човека Язата извождаше от задната стаичка на кабинета

един съчленен човешки скелет

 разиграваше го пред нас с латинските думи Ессе Хомо (Търси човека!). С други думи: "Този скелет може да е и на престъпник, а може - на учен, или на моряк, или на обикновен работник... Но ти търси човека в тази бездушна реликва!..."
"Байчото" (служителят при кабинета) беше Цеко. Той е бил вестовой на кавалерийския офицер Аспарух Язаджиев по време на Първата световна война. Цеко беше винаги стегнат в сива униформа и зорко следеше безотстъпно за реда в кабинета и извън кабинета. Потрябваше ли за нещо на Язаджиев, той се провикваше със строг глас: "Цеко-о-о!" А Цеко влизаше, заставаше мирно до вратата: "Запвейте г-син поручик!"
Преподавателят ни никак не обичаше шум в кабинета. Веднъж някой от нас подсвирна. Язаджиев викна възмутено: "Кой подсвирна?" Абсолютната тишина наруши Язаджиев: "Кажете кой беше, иначе ще накажа целия клас с намалено поведение!" Виновникът стана и каза: "Аз бях, господин Язаджиев!"
Същата строгост проявяваше учителят ни и при подсказване: "Който подсказва, двойка намазва!"
Ако ли пък някой от нас се заплесваше и не внимаваше в урока, Язаджиев бавно отиваше към него, завърташе в кръг дясната си ръка (на нея имаше сребърен пръстен с изобразен череп) и

чукваше рязко немирника по темето...

 С времето бяхме научили това и внимавахме. По-ученолюбивите нямаха потребност от учебника. Те научаваха урока само от разказаното от учителя ни.
Минали са шестдесет и пет години от това време. Аспарух Язаджиев е отдавна покойник. Ала аз и сега ярко помня как получих първата двойка в тефтерчето на този човек. Бях заслужил за тройка. Язата обаче ненавиждаше тройкаджиите и ме попита: "Тройка или двойка?" Отвърнах му, разбира се, да ми пише двойка.
Две седмици усърдно се готвих над учебника у дома. Докато един ден учителят ме изправи на черната дъска (той седеше на катедрата си) и като отговорих правилно на въпросите му, той ми зададе допълнителен въпрос: "Кажи ми, драги ми, защо на възрастните растения им трябва по-малко храна, а на по-младите - повече?" Моят отговор: "Защото на старите растения им трябва само гориво, а на младите - и градиво, и гориво!" Още докато говорех Язаджиев бе изплезил език - да навлажни синьото моливче, и отсече:

"Колчев, браво, държал си се здраво!"

 И ми извъртя шестицата. Той имаше три тънки моливчета: червено - за тройките, зелено - за четворките и петиците, а синьо - за шестиците...
Пиша и се просълзявам, защото и досега не съм се поклонил на гроба на този неповторим наш учител. Бяхме си обещали със снахата на сина му да отидем на гроба, но и досега не съм сторил това. Доскоро в БНТ работеше синът на Язаджиев, със същото име на баща му.
Последната ми среща с любимия ни Язаджиев беше край Народната библиотека. Той се разхождаше околовръст нея - за раздвижване. Ръкувахме се, учителят ме погледна и рече: "Ами ти си Колчев Димитър!" На учудването ми той каза: "Ами аз помня всички ви. Особено по-добрите ми ученици..."
Обиколихме библиотеката и разговаряхме. А когато рекох, че много сме научили от него, той отвърна: "От мен научихте язаджийски неща!"
Този наш учител наистина знаеше много. На няколко пъти ни показваше чудесни акварелни платна. От страната ни, от близката чужбина, където бе ходил...
Оттогава повече не се срещнахме. Само като че ли и сега го виждам - изправен като топола, винаги спретнато облечен, с белоснежна яка на ризата. "Човек трябва да уважава и себе си, и околните - казваше Язаджиев. - А от това следва и околните да го уважават..."
Ние, неговите ученици,

също се стараехме да бъдем чисти и спретнати

 при Язата.
Учителят ни пък по география Стоянов забележеше ли, че някому якичката е нечиста, хващаше я от единия край, отпаряше я, поднасяше я под носа на ученика, с думите: "Да си я изпереш!" Това не се случваше с никой от учениците на Язаджиев.
Необходимо е да отбележа, че ние, гимназистите от Първа и Пета софийска мъжка гимназия, ходехме стегнати като войници. Помня, че когато през март 1940 г. нахлуха немските войскари, от начало, докато разберат, че не сме войници, ни козируваха дружески.
Учител по музика ни беше Прокопиев. Помежду си го наричахме "Змея", защото беше много висок и много строг. Комунист, той не бе уволнен за това, тъй като беше извънредно способен преподавател. Драган Прокопиев състави такъв оркестър с щрайхови и духови инструменти, какъвто никоя гимназия в страната нямаше. А четиригласният хор се състоеше от 500 гимназисти. Като запеехме марша "Велик е нашият войник!", хорът ехтеше на километър околовръст.
Тогавашните учители, пък главно Просветното министерство, съзнаваха колко е важно изкуството във формирането на гражданската личност, та часовете по музика и рисуване бяха два пъти седмично - по два часа.
По рисуване преподавател ни беше Панчев. Наричахме го "Панчо". Беше добър художник и преподавател, ала и твърде заплеснат. Все си четеше някаква книга, но от време на време ни следеше над очилата. Много обичаше да ни поставя за рисуване фруктиера с плодове. Гимназистите, използвайки заплесията на Панчо, понякога

изяждаха гроздето, крушите, прасковите, ябълките

 а сетне рисуваха огризките. Някои отиваше при катедрата на Панчев и показваха: "Ето, вижте, добре ли е, господин Панчев!" Учителят поглеждаше рисунката, а сетне фруктиерата, и промърморваше: "Ама вий сте ги изели бе, говеда!"
Въпреки това, ако огризките бяха добре изрисувани, рисувахме с водни боички, отпращаше "говедото" с добра бележка в тефтерчето.
Калчо Иванов беше учителят ни по химия. И при него учехме в нарочен кабинет, със задна стаичка. Аз пък бях слаб ученик не само по химия, ами и по математика (особено по перспективна геометрия), че и по физика. Докато по български език и литература и останалите хуманитарни дисциплини не падах по-долу от петица. А българският език научих отлично, след годината в прогимназията, когато класната ни ръководителка Катева ми писа двойка. Помня, че на изречението "Кокошката мъти яйцата" не отговорих кое е подлогът, кое глаголът и кое съществителното.
Да, ама тогавашните "тийнейджъри" много четяхме. Още единадесет-дванадесетгодишен бях прочел "Клетниците" на Виктор Юго, почти всичките творби на Емил Зола и всичко на Майн Рид и Джек Лондон. Творбите на последния ми станаха настолна книга. По-късно, като студент-икономист, се ожених за служителка в Университетската библиотека, а оттам жена ми носеше една по една много хубави книги. Та

от внимателния прочит на книгите научих български

 език - и граматически, и словоизразно. А в журналистиката съм самоук.
С извинение за отклонението, ако попитате днес дванадесетгодишно хлапе или четиридесетгодишен гражданин, те няма да знаят ни кой е Джек Лондон, ни Юго, ни Зола, ни Сервантес... Преди няколко дни един чуждестранен политик каза, че добра политика се прави с просветен народ!!!...
 Като си идвам на думата за Калчо Иванов, той докато изпитваше, седеше на стол и почти винаги с гръб към ученика. Казваше му да напише формулата на това или онова от Менделеевата таблица, а сетне се извръщаше и поглеждаше написаното. И определяше бележката в тефтерчето си...
Веднъж пред дъската се изправи ученик, който на въпроса на Иванов как се пише формулата на калциевия карбонат, се мъдреше неподвижен. Калчо се извърна и го попита: "Ти не си ли виждал вар бе, момче?" "А, да" - отвърна смотанякът и написа на дъската буквата К (демек киреч). Иванов се обърна пак гърбом към смотаняка и го попита: "Какво работи баща ти?" "Търговец" - отвърна момчето. "Ами, знаеш ли какво... Татко ти да ти купи зарзаватчийска количка и да продаваш зеле, чу ли? Друго от тебе не става!"

Петко Иванов (Теоремката)

 имаше забележителна памет. Той изпитваше по някакъв свой си ред. Почваше от чиновете до прозорците. От ляво на дясно сочеше - ти, сетне до него, зад него, до него, зад него, и така до четвъртата редица двуместни чинове. А подир това, на края на срока, написваше в дневника бележките.
Математикът Радулов наричахме помежду си "Два и пет", защото бяхме измерили, че е толкова висок. Той малко заваляше думите си, не можеше да изрича правилно буквата Р, а в изречението звучеше като В. Да, ама пък много правилно пишеше двойките и рядко пишеше шестица. Аз лично се клатушках като малко пате между двойката и тройката, та Радулов ме остави на поправителен годишен изпит, който взех с голям зор с четворка. Забави дипломирането ми с година.
Веднъж на трамвайната спирка на изхода на ул. "Стара планина" гледам, че се качи Радулов. Уж много бях наежен срещу него, а ето че станах и му отстъпих мястото си. "Ти, навявно си ми бил ученик?" Казах му, че е така. А той: "Какво ваботиш сега?" Журналист съм, господин Радулов - отвърнах и добавих - математиката никак не ми е потребна! "Е,

ама е потвебна за вазвитие на ума

 вазбива се!"
Прав беше човекът. Той знаеше, че съм слаб математик, ала много бързо пресмятам наум колко трябва да платя за купеното в магазина.
Ние бяхме елитен клас. Десетина от нас впоследствие станаха лекари, Стоян Стоянов - изключително способен ортопед хирург; Дойчин - блестящ професор математик; Васил Коцев - също професор физик и автор на трудове по климата в страната ни; Никола Кърджиев - професор по архитектура и строителство. Класът ни даде и двамина журналисти - Станчо Станчев, по спортните дисциплини, и пишещият тези редове - на всякакви теми.
Между нас имаше младежи с интересни съдби и характери. Най-добрият, с остро чувство за хумор, беше Станчо, за кратко го наричахме Цики. Беше неподражаем. Помня, че стоеше на чин до вратата. В малкото дясно джобче на куртката държеше някаква тенекиена кутийка. Като я натиснеше леко с показалец, тя издаваше звук "пук, пук", чут от най-близкостоящите и най-вече - от преподавателя. А той се извръщаше към Цики, който си седеше ни лук ял, ни лук мирисал. Извърнеше ли се учителят да пише на черната дъска, Цики пак с кутийката до три, та и четири пъти. Учителят се обръщаше:

"Ще напиша някому в дневника намалено поведение

 ама ха да видим кому!"
Щом се извърнеше гърбом учителят, Станчо правеше друга гяволия. Нали беше до самата врата, пресегваше се и с опакото на средния си пръст силно почукваше на вратата. Учителят подвикваше на Цики да отвори вратата. Станчо я отваряше широко и казваше, че няма никой. При повторното почукване учителят пъргаво изтичваше, отваряше вратата и виждаше, че никой няма... Цики си седеше невъзмутим, а ние се кискахме в шепите си. Най-често Цики правеше смехориите при учителя по религия Маню Манев (и той по-късно стана професор).
В шести клас при нас дойде уволненият кадет от Военното училище, а именно Георги Петров Гичев. Наричахме го Гичока. Той беше пълничък и бузест. Веднъж, чакайки пред кабинета по естествена история (Язаджиев не допущаше преди часа си никого вътре), Цики стоеше опрян до стената и уж загрижено четеше от учебника. Гичока все обичаше да се боричка и да се задява и се втурна с главата, наведен напред, да удари в корема Цики. Онзи обаче скришно го следеше и когато Гичока се засили, Цики ловко се отмести встрани, а Гичока така блъсна с глава стената, че падна възнак, с насълзени очи и замаяна глава...
В следващия урок при Язата видяхме, че някой бе направил кръг на цокъла и написал: "Тук домата със главата щеше да пробий стената!"
Смяхме се и се сетихме, че Станчо бе писачът на римувания стих.
Години по-късно Станчо Станчев бе избран за съдебен заседател от блестящия юрист, председател на Върховния касационен съд Димитър Лозанчев. Неведнъж ги срещах заедно тук или там из столицата. За жалост Станчо си отиде от масивен инфаркт, ненавършил пенсионна възраст.
Паметен случай ще остане (сочещ съотношението млади и граждани) следният: последните два часа от деня трябваше да бъдем на урок по рисуване при Панчев. той обаче отсъстваше, и ние, двадесетина души, потеглихме по ул. "11 август" нагоре към Боро (Борисовата градина). Разтворили яките, глумейки се помежду си, крачехме весело. А Христо Перфанов (Перфата) беше с цигара в устата. Забележете - той бе

единственият пушач от 42-мата в класа
 
Вървим си ние, а един около петдесетгодишен гражданин ни чака насред улицата. Щом Перфата дойде пред него, гражданинът му плясна такъв шамар, че на Христо му паднаха и цигарата, и фуражката. Гражданинът: "Не те ударих заради отровата в устата ти. Твоя си воля. Трови се, щом искаш. Но те ударих заради това, че излагаш училището, което са завършили именити люде!..."
Отминахме посрамени и мълчаливи... Ами я си помислете, дали днес е въъзможно да се случи такова нещо.
Много мога да разкажа и за преподавателя ни по география Стоянов. Наричахме го Рабеша. Защото така бързо говореше, че вместо "разбираш ли ме", казваше "рабешма". Често, виждайки, че някой на последните чинове не мирува, той отиваше към него с думите: "Какво е туй ха-ха, хи-хи, рабешма. Я да дойде бащата, рабешма, че да го питам аз така ли те е учил той, рабешма!..."

* * *

Мога ли всичко да разкажа за тези пет гимназиални години. Много е. Може би трябва цяла повест да напиша. Ще спомена още чудесната ни учителка по немски език г-жа Консулова. Помежду си я наричахме "Баба Цуцулана". Като че ли сега я виждам - доста пълна, с очила, които сваляше като пише на дъската, и пак поставяше, когато се обърне към нас... Тази способна учителка беше 50-ина годишна, но ние, юношите, я наричахме с обидното днес "баба". Научихме немски език така добре, че като съм пребивавал в Германия, доста сносно съм се разбирал с тамошните хора.
Забележителен беше и учителят ни по руски език Евдокимов. Той дори носеше грамофон с плочи, на които имаше записи на правилна руска реч и руски песни. От този наш преподавател научихме така добре руски, та и днес, когато гледаме руски филми, не ни трябва писмен превод...
Текстове под снимките: