Спомени
Експлозията в Барутната фабрика
120 години след инцидента в Русе уроците на историята не са научени
/ брой: 158
В последните десетилетия на XIX век в източната част на Русе, до Дунав (доскоро в този район бе разположен месокомбинатът) братята Никола и Тодор Иванови разкриват оръжейна работилница. Дейностите в нея се свеждат главно до това: от излезлите от употреба патрони да се отделят барутът и металът (операцията днес е известна с термина "утилизация на боеприпаси"). Щастливо обстоятелство е, че в продължение на тридесетина дни тук работи 13-годишното варненче Антон. Това е бъдещият голям наш писател Антон Страшимиров (1872-1937). През 1897 г. той публикува в осма книжка на сп. "Българска сбирка" разказа "Поглед назад". Именно в него, скрит зад героя си Венко Сейменов, описва епизоди от своя живот. Ето и неговото свидетелство: "...Работеше се на парче - според числото на разложените и очистени патрони яшици (в значение на сандъци). Шарен, твърде шарен беше паплачът работници: от 12-годишна възраст до 50, че и 60-та. А на ден можеше да се изработят 2-3 лева - според старанието и пъргавината." С помощта на добър човек - бай Игнат, взел под крилото си младока, Венко (Антон) успява да се настани в една от работническите "спални". Кавичките не са случайни, защото... Защото и най-голямото очакване на читателя да се срещне с картина-символ на нищета, ще е бледо: "Настрана от работните бараки, под хълма се редят колиби, вдълбани в земята, постлани отвътре с две-три парчета тенекии или дъски и снабдени с огнища при съвсем непригодни комини. Това бяха спалните на повечето работници и в една от тях се отстъпи място и на Венко."
Писателят споделя, че точно по това време става експлозия с множество жертви (една от тях е бай Игнат!). Според мен към нещо реално (своето пребиваване в определен период в същата фабрика, участването в трудовия процес, съпреживяването на бита на работещите в нея и пр.) Страшимиров прибавя факт, на който не е непосредствен свидетел. Това го е направил с цел засилване на емоционалното въздействие върху читателя: главният герой (Венко) се отървава от смъртта в буквалния смисъл на думата, тъй като малцина са оцелелите!
Взривът в Барутната фабрика на братя Иванови става на 25 юли (7 август нов стил) 1897 г., вследствие на който са убити и ранени около 200 работници. "Как, колко бяха жертвите и кой? Когато работниците се съвзеха, мястото на нещастието бе окръжено от полиция и никой не можеше да наближи, а откри се, колкото това беше възможно, и размерът на нещастието върху човешките жертви - пише А. Страшимиров в разказа си. - Всички работници се струпаха на шосето за в града. Повлякоха се и няколко коли, закрити и следени от полиция. Това бяха живите, а през нощта заровиха няколко изгорели." Погребението е в общ гроб - в близост до гроба на Стефан Караджа.
В русенския хотел "Централ" (днес на негово място се издига Централната поща) се провежда събрание, на което говорят Иван Троенски, Петър Стрелковски, Стоил Станев, Димитър Димитров, Панайот Лютаков, Димитър Ганчев. Словата им са своеобразно поклонение пред работническите жертви, но и израз на солидарност и необходимост работническата класа да отстоява правото си на трудово законодателство.
Вестник "Социалист" в броя си от 1 август 1897 г. пише, че жертвите са 200 - 22 работници изгарят при самата експлозия, в следващите дни от обгаряния умират още 59 души, останалите са живи, но силно обгорени. На 13 декември 1897 г. от трибуната на ІХ обикновено Народно събрание народният представител Найчо Цанов прави запитване, в което посочва: "Около триста души работници - мъже, жени и деца - в по-малко от един час стават жертва на огъня от запаления барут."
По повод 4-годишнината от тази катастрофа, на 21 юли 1901 г., е отпечатан в. "Работническа участ" - издание на русенския комитет на Работническата социалдемократическа партия. Негов редактор е Павел Делирадев, чиято е и уводната статия "Русенската катастрофа и възможностите за катастрофи у нас". В нея той посочва, че точно стремежът на капиталистите за по-големи печалби създава условия за подобни катастрофи. Делирадев завършва статията си със стиховете:
"Черни роби, крепете се,
млади сили, гответе се
за великата борба!"
Независимо от различните данни, едно е вярно: нещастието няма аналог в летописа на трудовите злополуки у нас - тогава, че и десетилетия след това. Уроците на историята явно не са научени...
Братя Иванови Антон Страшимиров