Ще дойде денят, когато децата ще съдят бащите си

Надали историята е избирала за свои творци по-мерзки хора

Петър Динеков удря по Хитлер още в 1933-та

И днес няма да говорим за научната и преподавателската дейност на акад. Петър Динеков, а за неговата публицистика. Миналия четвъртък публикувахме две негови есета, в този брой ви предлагаме още четири. Да се коментира какво е искал да каже той с тях е доста глуповатичко. Той просто го е казал. Независимо дали на прицела му са монарсите ни, политиците, Хитлер, политическата ни система, или пък онеправданите отвсякъде и във всичко обикновени хора на труда. Който иска да чете, нека всеки да види и почувства сам каквото и колкото може да зърне от камбанарията си. Неговата опияняваща искреност, любов към ближния и непримиримост към злото, откъдето и от когото да иде то, изяществото и дълбочината на фразата му - не се нуждаят от коментар. Какво да им коментираш на тия му страшни думи, които са толкова близки до словото на Йосиф Хербст и Гео Милев, че може и да не познаеш от кого са написани:

"Поискате ли да изкажете свободно мнение било и в най-реакционния вестник (стига, разбира се, по недоглеждаше да бъде пропусната статията ви), тъмни сили засъскват отвсякъде. Като някакви чакали от най-различни страни ви се озъбват пазителите на общественото благоприличие и законната реакция и крещят: народен предател, враг на държавата и установения ред. Последиците се знаят: ако сте на държавна служба - уволнение, ако сте студент - изключване, ако сте на свободна професия - заплашване от тъмни родолюбиви сили. Но ако имате смелостта да продължавате? - В такъв случай, стига да не ви накарат по скъсената процедура - т.е. с парабел, идва съд и затвор. Нали точно за такива като вас съществува Законът за защита на държавата?"

Не, не бъркате! Това е сътворила ръката на спокойния, етичния и родения, за да носи мир между хората академик Петър Динеков. Когато е бил едва 23-годишен.

"Дневници 1933-1992 , том I", Петър Динеков, изд. Национална библиотека "Св. св. Кирил и Методий", 2015 г.:

Малка земя

Налегнало ме е отчаяние. Защо живеем, към какво се стремим, какво търсим? Всичко е вече безвъзвратно погинало, покварено до дъно, корумпирано и похабено до последна възможност. Опитайте се да потърсите някъде поне една светла искра и ще се отчаяте. Навсякъде мрак и само мрак.

Ето - ние сме млади. В жилите ни кипят сили, очите ни са широко разтворени за света и хората, сърцата ни са изпълнени с желания за работа, обществена служба, човешки подвиг. Ние протягаме ръце, опитваме се да размахаме криле, да литнем, но напразно. Ръцете падат като отсечени, защото не срещат опора. Крилете са като напоени с олово и напусто правят опити да се раздвижат. Никой не съчувства на младите пориви, отникъде знак на симпатия, отникъде глас на подкрепа. Нещо повече: направете най-малкия опит да тръгнете срещу установения ред, да промените една дреболия в това заспало блато, и ще срещнете организираната съпротива на ония, които носят името водачи на народа и изразители на общественото мнение.

Каква малка, каква жалка земя! Сякаш тук няма място за нито един вдъхновен порив, за нито една светла надежда. Подвигът се таксува като нарушение на законите, подкопаване на обществените устои. Нравственият героизъм се наказва с парабел. Честността дамгосва носителя си със знака на опасно бунтовничество. Погледнете ръководната интелигенция, която само мърси думата, с която е наречена. Погледнете тая интелигенция, която стои начело на партиите и обществените организации, която заема министерските кресла, която е облечена с депутатски мандат, която представлява ядрото на управляващата част от българския народ. Ще се отвратите. Нещо повече: ще се ужасите. Надали историята някога е избирала за свои творци и създатели по-мерзки хора, по-подкупни и паднали личности, по-покварени типове. Политическите хамелеони не са единици, те са легион. Лишените от нравствена воля стоят начело. Страхливците се бият в гърдите и говорят за идеали. Подлеците се наричат водачи на народа. Всички шумят, всички крещят, надлъгват се взаимно, лъжат и другите. Позорят лозунгите, които са писани в програмите им, излагат идеите, в името на които са дошли.

За какво правят всичко това? Мнозина за пари, но за съжаление не всичките. Точно тука е най-голямото нещастие. Парите все пак могат да бъдат оправдание, походът на алчните може да бъде не извинен, но обяснен с долни инстинкти, с човешки слабости. Казах: за съжаление невинаги парите са причината. Настъпил е периодът на най-страшното: подлостта се върши от любов към самата подлост, низостта не е вече средство, а сякаш цел сама за себе си. Какво по-велико падение от това?

И аз се питам: накъде отиваме? Към сигурна, към неотвратима катастрофа. Тежки дни живеем, но идват още по-тежки. Идват най-страшните дни - дни, когато неизбежно ще се провалим всички, ще загинем всички. И пепел дори няма да остане от нас.

Толкоз сме издребнели, толкоз сме малки.

Всичко е загубено. Остава ни един дълг: да увековечим с думи, да напишем, да нарисуваме пътищата, по които една луда колесница ни влече към бездната. И наистина, подвиг ще направи онзи, който се опита да проследи корените на това голямо обществено зло, да издири причините на покварата, да посочи как обещаващи в началото, даровити и силни личности са пропадали, проядени от дребни инстинкти, похабени от една покварена среда. Как са се обръщали цели обществени движения на жалки котерии, как идеите са се превръщали на разбойнически лозунги. Една тъмна, мрачна зловонна верига от падения. Една жестока трагедия на пял народ.

Какво остава днес? Нищо. Всичко е похабено и корумпирано. Всичко е проядено от ръждата на подлостта и низостта. И ето не виждаме ли? - катастрофата иде, иде, иде. Вече се чуват нейните стъпки. Още няколко мига и от нашата малка земя няма да остане нито помен.

5 юли 1933 г.

Бухалско царство

"Родена в тъмно, съскаше всекидневно 

към всяко снопче от лъчи."

"Цензурата" от Хр. См.

Съществува ли днес цензура? Формално само за комунистическите издания, но фактически за всички. И то не само цензура на печатното слово, но даже цензура на мисълта и делото. Поискате ли да изкажете свободно мнение било и в най-реакционния вестник (стига, разбира се, по недоглеждаше да бъде пропусната статията ви), тъмни сили засъскват отвсякъде. Като някакви чакали от най-различни страни ви се озъбват пазителите на общественото благоприличие и законната реакция и крещят: народен предател, враг на държавата и установения ред. Последиците се знаят: ако сте на държавна служба - уволнение, ако сте студент - изключване, ако сте на свободна професия - заплашване от тъмни родолюбиви сили. Но ако имате смелостта да продължавате? - В такъв случай, стига да не ви накарат по скъсената процедура - т.е. с парабел, идва съд и затвор. Нали точно за такива като вас съществува Законът за защита на държавата?

Тежко време, жестоко време. Човешкият живот не се цени. Само опитайте да повдигнете глас срещу някоя явна обществена неправда и няма да се забавят да ви отплатят за куража. Четем вестници, прелистваме книги, а ни се струва, че все едно пред нас са бели страници. Никой не смее да нададе протест, ничия съвест не се бунтува, рицарството и благородното негодувание са чужди на всички. Очите скачат от буква на буква, поглъщат дума след дума, но защо словата са така пусти и празни, така невъзмутимо спокойни? Защо не плющят като камшици, защо не се забиват в съвестите, защо не разтревожват кръвта? Сякаш живеем в най-щастливо време, сякаш са дошли най-хубавите години, животът е приятен и прекрасен, няма подлости, гонения, мрак.

Не, господа, лъжете се. Съществува цензура. Цензура на думите, на мислите, на делата.

Цензура, която убива рожбите още в зародиш. Цензура, която привиква към леност съвестта, към спокойно и безметежно течение кръвта, към празни занимания ума. Огънят на възмущението е угасен още в неговите искри. От люлката, през училището, в казармата, в общественото учреждение, на улицата - навсякъде се шепне: който рита срещу ръжен бос, ще си изпати. На всички лица е застинал страхът. Всеки се е свил в собствената черупка, крачи боязливо по отъпканите пътеки, не смее да погледне дори настрани, а само пред себе си. А наоколо е мрак. Нито една светлина, нито един лъч, нито една искра даже. Но сякаш се лъжа: ето някъде в далечината блясва една светла точка, тя приближава все повече и повече. Вие сте изненадани, разтваряте широко очи, в душата ви трепват смут и радост едновременно. Откъде тая смелост у малката почти невидима светулка? Вие протягате възторжени ръце към нея, махате й приветствено, забравяте се в своя порив. Но ето изведнъж става нещо страшно. Чува се някакъв потаен шум, една кола бучи, един чудовищен удар се издига, малката, хубавата, нежната светулка пада смачкана на земята и завинаги угасва в калта. В тъмнината прогърмява доволен и радостен крясък: бухалите празнуват победата си.

Пазете се: те са страшни. Може да са забелязали вашия възторжен жест към светулката. Тогава горко ви. Тъмата се смрачава още повече, мракът става по-гъст, по-плътен и зловонен. Идват миговете на разплатата, миговете, когато сметка за човешкия живот не се държи. Пазителите на държавата и закона се организират, родолюбците се дигат на крака, развява се националният трикольор и тежко томува, който е за народа, за свободата, за правдата, за истината, за общочовешкото добруване, но против държавата и нейните кървави крепители. Бухалите знаят да отплащат. Те имат за оръжия подлостта и низостта, за аргументи - силата, за девиз - мрака. Ето основите, на които се крепи тяхното бухалско царство. 

6 юли 1933 г.

Безнадеждни поколения

Всяка година все нови и нови редици изстъпват. Те напускат гимназията и питат: накъде. Завършват университета и търсят хляб. Каква почва за труд, работа, дело са им приготвили бащите? С какво ще задоволят и утолят напора на техните млади сили, ведри погледи, буйни желания ония, които са ги създали за живот?

Ето основният въпрос, ето главната и най-тежка проблема. Но на нея малцина се спират сериозно и честно, малцина се замислят върху нейната трагична същина. И то не защото не я забелязват, но защото са безпомощни да я разрешат. За да избегнат ловко и безопасно искания, крещящия отговор, те имат само едно средство: хулата. Едва ли някога младежта е толкоз много хулена, както днес. Разгърнете който щете вестник, заговорете с първия срещнат на улицата възрастен господин, идете в училището, отбийте се в черквата - навсякъде се повдига един могъщ възглас: днешната младеж е покварена, развалена, пропаднала: тя е негодна за творческа работа, тя е безсилна да се пробуди към националните идеали, тя е безпомощна, слаба, некадърна да стане здрава опора на нацията.

Празни думи, суетни приказки. Мнозина от тия, които ги измислят, сами не вярват на клеветите си. Заслеплението ги е направило късогледи, неволята - безчестни, чувството за собствена вина и отговорност - подли. Гузните съвести надават вик за спасение. Убиецът крещи: дръжте убиеца и сочи най-слабите и беззащитните, тези, които още нямат най-елементарна възможност да се защитят, да се противопоставят на нелепите обвинения.

По площади и зали, по вестници и книги, от трибуни и естради едно престъпно поколение търси отдушник за своята гузна съвест. Помрачени умове, затъпели съзнания, болни души крещят и хулят непрестанно младежта - хулят своите собствени деца. Има ли нещо по-позорно от това? Има ли по-голямо падение от изстъпленията на тия хора? Вашите хули ни омръзнаха, вашите ругатни не ни достигат вече. За Бога, престанете! Нима толкова години живеете, без да поумнеете, без да научите своята най-обикновена длъжност към родните си деца: да бъдете възпитатели и творци, а не хулители и рушители. Дотам ли паднахте, че ще трябва ние, които чакаме от вас да се научим, да ви даваме ум.

Ето - ние сме покварени, пропаднали, загубени. Но нима това не значи, че все пак трябва да се опитате да спасите и малкото, което е останало. Кое ви дава вярата, че сте сигурни и точни в преценката си! Спрете, погледнете в нашите редове, вникнете в нашите думи и може би все ще откриете още нещо опазено там някъде между поникналите плевели и бурени. Може би все има нещо бодро, свежо, радостно. Все са спазили чисти и ясни капки сред блатото на лошите помисли и покварените (участи). Давещият се лови и за сламката, изгубилият всяка надежда не хули, но търси и най-слабата, най-малката подпора, най-крехката вейчица, за която да се залови и задържи.

А нима вие не приличате вече на давещи се, нима вашите хули не са най-ясният знак на паниката, която е настъпила в гузните ви съзнания?

Ние за сетен път ви молим да ни разберете, да се приближите към нас и да потърсите, откриете, опознаете, осмислите ценното,  което носим със себе си. За последен път! Внимавайте, за да не стане късно. Не ни ли пощете и сега, горко ви! Ние скъсваме с вас и ще ви считаме свои врагове. Тогава ще дойде мигът на разплатата, защото ние знаем и да мъстим. Ще дойде денят на най-тежкия съд, когато децата ще съдят бащите си.

7 юли 1933 г.

Европа гори

Не е без значение, че в продължение само на няколко месеца се проля насилствено кръвта на видни държавни мъже. Ето четири крупни факта: Хитлер изби без всякакъв съд и едно ясно публично оправдание противниците си, между които и бившия президент генерал Шлайхер. На Синайската гора бе убит мин[истър]-председателят на Румъния - Дука. В Австрия падна малкият винаги усмихнат канцлер Долфус. Вчера по улиците на Марсилия се разля кръвта на крал Александър и министър Барту. Оставяме настрана кървавото потушаване на виенския бунт през месец февруари и по-късно, при убийството на Долфус. Революциите нямат морал, в междуособиците кръвта предизвиква кръв. Тежко е, когато последната се пролее не в полето на борбата, а в гръб, неочаквано. А това напоследък в Европа взе да става все по-често и по-често. Явно е, Европа гори. Първите искри на пожара вече се виждат. А те не предвещават нищо добро.

Страшно е дори да се помисли, че вчерашното убийство по всичко напомня началото на Световната война. Щастие е, че убиецът принадлежи към страната на убития крал, че изхожда от неговата собствена държава. Иначе Югославия не би се поколебала да изиграе ролята на Австрия при сараевското покушение. И тогава нищо не би могло да спре озверелите пълчища, нищо не би могло да попречи на нова и по-страшна война. Лозунги щяха да се намерят - нали за това са създадени именно генералните щабове? Щяха да се развият отново кървави знамена - символ на жестокост и диващина, пред които честният човек по принуда навежда глава, но не за да окаже почит, а за да скрие срама си, че двайсетият век още може да търпи знаци на варварство да се обявяват за свещени. Убийците на крал Александър не могат да бъдат оправдани, от каквато и страна да изхождат, на каквито идеи и да служат. Човешкото у нас се бунтува срещу всяко проливане на кръв, все едно чия е. И все пак има едно странно стечение на обстоятелствата, което поне ако не оправдава това убийство, напълно го обяснява. Изстрелите в Марсилия са най-острият протест, който е правен досега срещу съвременна Европа, Европа на мирните договори и фалшивите грижи за мир и хуманност. Петнайсет години в пределите на Югославия стенат няколко притиснати народности. Техните гласове за помощ прозвучават мъчително из столиците на великите държави, но Европа мълчи, дори не иска да обърне внимание. И ето - налага се сетнешният протест, стига се до крайността. Но дали и това ще сепне тая стара интригантка и фалшива бдителка над цивилизацията, която толкова обича да кокетира с хубавите думи, но никога не превръща словата в дела?

Интересна е логиката на събитията: загина от изстрел този, който покровителстваше изстрелите. Убийците в Сараево бяха провъзгласени за герои, почти подобна слава постигна убиецът на Радич в скупщината. А ето сега острието се обърна в обратна страна и се насочи точно срещу носителите му. Който меч вади, от меч умира. Може би и на марсилския убиец утре поколенията ще вдигнат паметник, както сърбите вдигнаха на сараевските убийци. Все пак вчера в Европа стана нещо страшно. Европа гори. Пламъците стават все по-могъщи. Не е чудно, ако утре пожарът изпепели фалшивата европейска цивилизация и даде път на нова, по-светла, човечна и свободна Европа.

Варшава, 10 окт[омври] 1934 г.

Мъртви хора

Отново ме обзимат старите настроения. Апатията пак пуска пипала и прониква в мислите, в чувствата, в желанията. Как ще се преживее тоя дълъг живот без нито един идеал, без нито една светла надежда? Ето - ние сме млади хора, имаме години напред, които трябва да изпълним с дела, устреми, борби. А ни липсва всякакво желание за работа. Няма какво да ни импулсира, няма какво да ни подтикне, да възбуди нервите, да раздвижи мускулите. Защото чувстваме, че епохата, в която живеем, е предварително осъдена на смърт. Тя е всъщност край на една ера от развоя на човечеството, ера, която си отива. И ако искаме да работим, да творим, да градим, усилията ни умират неприложени, защото знаем, старото не се закърпва, мъртвото не се поддържа и подпира с клечки, гнилото си е гнило и напразно ще бъдат усилията ни да го обновим. Ние сме дълбоко убедени, че онова, което сега ще изградим, утре новото ще го помете безвъзвратно, ще го унищожи из основи. А възможността да допринесем и ние нещо към изграждането на това ново ни е брутално отнета. Пътят към него е препречен с прегради, ние нямаме сили, нямаме твърдост да разрушим, да преминем тия прегради. Защо? Отговорът е мъчителен. Убити сме, похабени сме - кой през войната, кой през времената на тежката реакция. Историята на тая смърт на цели поколения е печална. Най-голямата трагедия ще разкрие този, който някога се наеме да я обрисува.

И сега безволни, безразлични, апатични - към какво да се стремим? Явно е, ще трябва да извършим подлост. Нравственото падение е неименуемо. Ще се превърнем в жалки егоисти, ще станем кариеристи, ще заламтим за малко, лично, собствено щастие, ще се затворим в тесния кръг на семейство и с любовта, и предаността на един близък човек ще се помъчим да запълним празнотата на годините. Червеят на хубавите някогашни мечтания ще ни яде, но може би то ще бъде в началото. После - после ще привикнем. Ще затъпеем, ще изгубим чувствителността и отзивчивостта си, ще престанем да реагираме, за да се превърнем окончателно в мъртви хора.

Варшава, 20 януари 1934 г.

Партизанинът

Сега той е охолен, богат, дебел, с голям корем. Движи се бавно и тежко, върти златно синджирче в ръката си, поглежда нахално и надменно околните. Има къща в един от новите квартали - къща с грамофон, радио и телефон. Сега търси нова къща в друг квартал. Изглежда, че една не му стига.

Кой е той? Къде е живял? С какво се е занимавал през живота си? Избавете ме, господа, от пая тежка задача - да ви описвам досегашния негов живот. Не само ми е отвратително, гнъсно, унизително. Най-важното: тежко ми е. Тежко се описва подобен живот. Перото пада от ръката. Струва ви се, че не топите мастило, а кал - мръсна, зловонна кал, която се полепя по пръстите ви, запалва листа, изпръсква даже лицето.

За да узнаете кой е той, не ви ли стига само това: брат му е убиец, двамата му сина са вулгарни крадци. Казвам вулгарни, защото и той е краден, но префинен, тънък, опитен, умел, крадец, когото закони не ловят, който в затвор не влиза. Или това не ви е достатъчно? Може би любопитствате да узнаете нещо повече? Тогава, моля ви се, пригответе се, напрегнете всички сили, нека нервите ви станат въжета, чувствата се притъпят. Някои може би няма да понесат. Но аз ще ги пощадя. Ще разкажа най-главното. Подробностите остава)- за по-дебели нерви.

Историята е къса и толкова типична за гоя род хора. Роден в едно средногорско село, бедните му родители го изпращат още малък, едва 7-8-годишен в София - да печели. Де и как? Момчето се главява в един богат дом. Не минава много време и неговият господар е назначен за министър. Ето ключа на цялото по-нататъшно развитие на днешния големец. Попаднал в едно партийно гнездо, той просто всмуква всички опия черти и особености, наклонности и способи, които отличават партизанина. От тогава датува неговото запознанство с видни политически лица и няколко водачи на партии. Разбира се, отначало го използват за съвсем дребни неща, но по-късно го натоварва! и с по-едри задачи: агитация, пропаганда, бой при избори и т.н., а може би на съвестта му лежи някое политическо убийство, при което той, естествено, е бил физически фактор, а не интелектуалният, оръдието, с което неговите господари са си служили при необходимост. Но все едно. При тоя случай ангажиментът е общ. Господарите му не могат без нето, както и той без тях. Първите му отплащат с пари и служби, а той с кучешка привързаност. Отначало е разсилен, после стражар и пристав, за да стигне до началник на участък. Но партията изгубва властта, за да я поеме след известно време отново. Разбира се, нашият герой е еволюирал - днес е виден агитатор на една от управляващите партии и кандидат за представител в новата камара. Това високо обществено положение му дава правото да навлиза с авторитет в отделни професионални организации и дружества и да иска отговорни ръководни места. Днес той е председател, подпредседател, председател на контролна комисия и г.н. в няколко съюза, дружества И популярни банки. Навсякъде държи речи, тупа се по-гърдите, ръководи, действа. С една дума - общественик.

Но има нещо друго, което се крие зад общественика - професионалният мошеник, изнудвачът; подлецът. Да бъдеш политическо парвеню, все не е голям грях още, а голяма болест само. Но да си едновременно и престъпник, това вече е страшно. В какво се състоят днешните му престъпления? В Дребни" работи, разбира се (според неговата собствена терминология): търгове в общината, ремонти на училищни сгради, нещо във връзка е банята, още нещо в министерството на... и т.н. Докъде стига неговият нравствен банкрут, личи от факта, че нищо не му пречи да бъде едновременно началник на участък и съдържател на бюфета в Народното събрание, бъдещ народен представител и надничар в общината, виден политически агитатор и най-безогледен рушветчия...

Но да спрем. Стига сме занимавали читателя с подобни политически гамени. Но какво казвам: гамен? Това е невъзможно! Нима един министър може да нарече подобен гамен на един банкет "гордост на България"? Да й са честити подобни гордости. Бедна нещастна страна...

И ето той днес е у нас, той - партизанинът. Не особено близък сродник дошъл е да ни навести. По-право дошъл е по работа: близо до нас ще купува нова къща. Той седи, коремът му всеки миг е готов да пукне жилетката и панталона, в ръцете му е неизменното златно синджирче, в устата - пура (може би такива са традициите в неговата партия - да не се употребяват цигари).

Сякаш се е готвил за агитационно събрание: устата му непрестанно бълват изтъркани партийни клишета за общественото благо, национално единение и величието на родината. Синджирчето минава от ръка в ръка, дебелите устни тежко млящат, двойната брада е отдавна изпотена. Но той не престава да говори.

Ние мълчим и го гледаме. Дали го слушаме - не знам. Мислим за разни неща: за неговото падение, за падението на цялата страна, за мрачния утрешен ден, за поруганите човешки и обществени идеали. Но понякога нещо ни ужилва, някоя негова дума се забива като игла в мозъка, ние дигаме глава и искаме да изкрещим. Но не изкрещяваме - напразно е. Би ли могъл да ни разбере, би ли могъл да оцени нашия протест, би ли могъл да почувства презрението, с което го жигосваме? В гърдите накипява възмущение. Ние сме готови да го изхвърлим навън - особено в момент, когато неговото глупаво самомнение се облича в тогата на обществен авторитет и простащината му взима поза на компетентност (компетентност у човек, чието образование се заключава само в свършването на първоначално училище!), за да ни учи и съди, за да чете обществен морал на тези, за които нравствеността е станала плът от плътта, обществената справедливост и солидарност - най-висшия идеал на живота им. Чуйте само с какво авторитетно нахалство говори: "Какво сте вие учителите (между нас има и селски учители), на какво сте способни, каква обществена служба изпълнявате? Нали обикалям селата. Навъдили се едни простаци даскали, едни непросветени, не може две свързани приказки да ти каже, да те разговори, да те посрещне като човек. Ех, няма я едновремешната младеж. Няма ги някогашните учители. Па и не четат, не се занимават..." Тук вече чашата преля. Ние се разгорещихме. Завърза се една свирепа препирня, която можеше да доведе и до лош край, ако някои не бяха по-благоразумни. А господинът, който кореше учителите, че не четат (Какво безочие! Та бедното учителство винаги е било и сега е най-преданият крепител на българската книга.), а той сам през живота си не е чел нищо друго освен вестници, не се смущаваше и продължаваше: "А ти, мойто момиче, не ти трябва ни конкурс, ни нищо (отнасяше се за конкурса, който устройва Училищното настоятелство за учители в София). Всичко е лъжа, вятър. Мене ме слушай. Конкурсът е за баламите. Ела аз да те назнача. Ето моята Вярка. Само гимназия е завършила, ама още лани я настаних. И сега си е софийска учителка, получава си общинското и си живее..." Наистина, дъщеря му беше учителка в София. И тук не можахме да се стърпим. Отвърнахме възмутено и горещо. Изглежда, че на господина му дойде вече много. Още две-три думи и той се надигна. Погледна часовника, смутолеви нещо за важна среща и си тръгна.

Слава Богу, той си отиде вече! Разтворете всички прозорци, разтворете всички врати, разкъсайте завесите! Нека влезе малко въздух, нека се покаже малко чисто и ясно небе, да нахлуе светлина! Той си отиде, а щяхме да се задушим. Измийте местата по пода, пето е стъпял неговият крак, изчистете стола, на който се облягаше неговият тлъст корем! Да не остане нито следа от него, да изчезнe, да изчезне съвсем споменът за него.

16 юли 1933 г.